След като се ръкувал с всички, той им казал:
— Нали ви говорех, че Кума Лиса е наша семейна кобила? Вие видяхте сами това. Наистина тя се е отучила да препуска, защото не съм я яздил скоро, но се надявам, че след няколко езди ще привикне.
Като казал това, той се изсмял силно и си засукал самодоволно мустака. А в това време Кума Лиса, вързана за яслите, се късала от яд.
Когато свършила вечерята и гостите почнали да се разотиват, Зайо Байо отишъл в обора, отвързал лисицата, яхнал я и като поздравил гордо домакинята, препуснал към гората.
Кума Лиса тичала мълчаливо: дума не продумвала. Но Заио Байо разбирал, че тя му готви нещо. Затова стоел нащрек. Додето била още пред къщата на госпожица Поляна, Кума Лиса вървяла кротко. Но щом се отдалечила, почнала да се изправя на задните си крака, да ръмжи, да рита, да хули ездача си, да пъхти, да сумти. Правела всичко, за да го свали от гърба си. Но — напразно. По-скоро би успяла да се освободи от сянката си, отколкото от тоя ездач. Напъне ли се да се изгърби, или се вдигне на задните си нозе, Зайо Байо й забивал безмилостно шпорите в ребрата, тя се умиря-вала и почвала да тича още по-силно.
Ето че по едно време Кума Лиса се ухитрила да легне. Тръшнала се на земята и почнала да се търкаля. Ездачът, разбира се, паднал. Ала додето да се изправи Кума Лиса, Зайо Байо търтил да бяга между храстите.
— Колкото щеш, бягай — викнала подир него лисицата, — сега вече не можеш избяга от мене!
И наистина, тя го настигнала. Зайо Байо едва успял да се скрие в едно хралупато дърво. Дупката била тясна, та Кума Лиса не можала да се пъхне след заека. И тя решила да го зачака, додето излезе. Легнала на тревата да си почине.
Кума Лиса била толкова уморена от препускането, че на драго сърце би си дори и поспала, но се боела — да не би да изпусне заека. Затова се зарекла да не склапя очи. Додето лежела и се прозявала, долетял чичо Соколчо.
Като видял Кума Лиса, че лежи на земята, той си разтърсил крилата, навел си главата настрана и продумал:
— Бог да прости Кума Лиса. Умряла е, горката.
— Кой ти каза, че съм умряла? — обадила се лисицата. — Никак не съм и мислила да умирам. Знаеш ли колко съм тичала, додето уловя това проклето зайче и го затворя в тая хралупа?
— Че защо го затвори, а не го изяде?
— Защо ли? Затворих го да го гоя за Коледа.
— Чак дотогава ли ще го чакаш? Ами ако избяга?
— Как ще избяга? Аз нали го пазя? Тази хралупа си е моя. И зайчето си е мое.
Като чул тия думи чичо Соколчо, страшно му се прияло крехко заешко месце.
— Знаеш ли какво ще ти кажа, Кума Лисо? — рекъл той. — Както съм ти дошъл на гости, хайде да изядем твоето зайче. Кой ще търпи чак до Коледа?
Лисицата това и чакала.
— Бива — отвърнала тя, — но ти ще трябва да постоиш да го попазиш пред хралупата, додето аз отида да си донеса секирата, че да го заколя.
— Съгласен съм — казал чичо Соколчо. И той застанал пред дупката да пази.
По едно време от хралупата се чул глас:
— Ех, де да беше сега тук чичо Соколчо! Голяма плячка бих му хванал.
Чичо Соколчо си казал на ума:
„Навярно зайчето не знае, че аз съм тук. То си мисли, че го пази лисицата.“
И като си престорил гласа, уж говори Кума Лиса, рекъл:
— Да речем, че чичо Соколчо е наблизо. Каква плячка ще хване?
— Ако беше тука, щях да му кажа да застане пред малката дупка, а не пред голямата, дето стоиш сега ти. В хралупата има една много тлъста катерица, тъкмо като за него. Той ще я причака, а аз ще я подгоня и като затисна с гърба си голямата дупка, катерицата ще скочи право в ноктите му.
— Лесна работа, щом е тъй — казал чичо Соколчо. — Аз ще повикам ей сега чичо Соколчо.
И като рекъл това, отишъл, та застанал пред тясната дупка, от другата страна на дървото. Заекът започнал в това време да драще по хралупата, сякаш гони нещо, и след малко избягал през голямата дупка.
Скоро след това дошла Кума Лиса с брадва на рамо. Без да каже дума, тя започнала да сече дървото.
— Полека сечи — рекъл чичо Соколчо, — да не пребиеш катеричката.
— Не бой се — отвърнала лисицата, — аз си знам силата на ръцете. Но кой ти каза, че има катерица?
— Никой не ми е казал, тъй ми се струва.
Лисицата пресякла дървото и видяла, че няма никакъв заек.
— Къде ти е зайчето, Кума Лисо?
— Там, където ти е катеричката, чичо Соколчо.
Много пъти се опитвала Кума Лиса да излъже Зайо Байо, но все тя оставала излъгана. Най-после се отчаяла толкова! Много, че не знаела що да прави.
Както вървяла по пътя, скръбно навела глава, срещнал я старият Кумчо Вълчо. След като се поздравили, както правят всички добри приятели, Кумчо Вълчо рекъл:
— Кума Лисо, нещо не ми се виждаш добре. Какво има?
— Нищо ми няма, Кумчо Вълчо — развикала се тя. — Уверен бъди, че ми няма нищо!
И тя почнала весело да бърбори и да се смее, за да успокои Кумчо Вълчо, че наистина й няма нищо. Но той знаел всичко, що било станало между лисицата и заека: по цялата гора се приказвало от някое време само за това.
— Недей казва, Кума Лисо, че ти няма нищо! Аз добре знам, че вие със Зайо Байо не можете да се търпите. Той се подиграва с тебе навсякъде. Все се хвали, че те бил надхитрял. Виждам, че хе е яд, и съм намислил да ти помогна.
— Че какво има да ми помагаш?
— Какво ли? Аз ще ти кажа как да хванеш Зайо Байо.
— Как мислиш да стане това?
— Ти ще го уловиш, като го примамиш да дойде у вас.
— Туй ли било то? Веднъж и два пъти ли съм се опитвала да го примамя? Той е много хитър и се досеща веднага.
— Тогава остави на мене — аз да ти го доведа. Искаш ли?
— Искам. Как да не искам? Само как ще стане това?
— Ще видиш. Много лесно. Ако той е хитър, ние ще излезем два пъти по-хитри.
— Кажи ми, какво мислиш да правиш?
— Ти ще си отидеш в къщи и ще легнеш. Ще се престориш на умряла. Нищо няма да казваш, додето Зайо Байо не дойде и си не сложи лапите върху тебе. Кълна ти се, че ще го хванем и ще се на-гостим с неговото месце. Съгласна ли си?
— Съгласна съм.
Тая работа се видяла на лисицата много добре нагласена. Тя се зарадвала, че най-сетне ще пипне Зайо Байо и ще си отмъсти за всичките му подигравки.
Когато Кума Лиса си отишла в къщи, Кумчо Вълчо се запътил за дома на Зайо Байо. Потропал на вратата:
— Чук! Чук! Чук! Никой се не обадил. Почукал още веднъж:
— Дан! Дан! Дан! Пак се не обадил никой. Похлопал трети път:
— Ток! Ток! Ток!
Чул се гласът на заека:
— Кой тропа?
— Един приятел.
— До гуша ми е дошло от приятели.
