— Аз съм ти най-верният приятел, Зайо Байо. Отвори ми да ти кажа една новина.
— Кажи я отвън!
— Новината е лоша. Страх ме е да не припаднеш, като я чуеш.
— Недей ме жали толкова — рекъл заекът, като надникнал от прозореца; той любопитствувал много да узнае новината, колкото и да е лоша.
— Тая заран умря клетата Кума Лиса, бог да я прости.
— Че аз не съм гробар да ми казваш това. Бог да прости умрелите, да живеят живите! Ами като е умряла Кума Лиса, къде ти са жалейните дрехи?
— Отивам да ги облека, приятелю. Бях тръгнал на гости у Лисини. Влизам. Гледам я — горката — легнала, не шава. Пипнах я — студена и вкочаняла. Дойдох да ти обадя. Вие бяхте с нея големи приятели: иди да й запалиш свещ.
Като рекъл това, Кумчо Вълчо се отдалечил с бързи крачки, уж няма повече време за разговор. А Зайо Байо седнал и се усмихнал. Почесал си ухото веднъж-дваж и се запитал на ума си дали го не лъже Кумчо Вълчо.
„Може пък и да е умряла. Най-добре ще бъде да отида — сам да видя.“
Стигнал Зайо Байо до къщата на Кума Лиса. Всичко било тихо. Глас не се чувал. Потропал заекът — никой не му отвърнал. Поот-крехнал вратата и погледнал. В стаята било полутъмно. Осмелил се да влезе, но се спрял до вратата. Тогава видял, че Кума Лиса лежи на одъра неподвижно като мъртвец, а до възглавето й свети голяма свещ. Лежи лисицата и не помръдва. И дума не ще, че е умряла.
Съмнение не може да има: Кумчо Вълчо е бил прав. Свило се сърцето на зайчето от жал. Макар че били врагове с лисицата, като я видяло мъртва, домъчняло му много. Дори сълзи му потекли от очите.
— Бог да прости Кума Лиса — рекло и се прекръстило, па запалило една свещ.
После я погледнало и рекло с по-висок глас:
— Клетата Кума Лиса! Няма кой да стои при нея да я пази да не би да я прескочи котка, та да се вампиряса. Дори и чичо Соколчо не е дошъл, а те бяха големи приятели. И Кумчо Вълчо се е запилял нанякъде: няма го още. Не бива да я оставям сама. Ще постоя, додето дойде някой друг.
Като гледал мъртвата лисица, на Зайо Байо се сторило по едно време, че тя си поотваря очите.
— Кума Лиса май не е мъртва, ами е примряла. Кой я знае? Може и мъртва да е, а мене да се е сторило, че е жива. Все пак ще остана, макар че сега имам много работа.
Малко след това лисицата пак си поотворила очите — да види там ли е още зайчето. То забелязало това и рекло:
— Ба, Кума Лиса била жива! Тя изглежда мъртва, но ми се струва, че е жива. Чувал съм, че когато отидеш при мъртвец, той си дигал задните крака и извиквал: „Вахуууу!“
Разбира се, зайчето казало това от хитрост — за да разбере мъртва ли е лисицата, или се преструва.
Но Кума Лиса си лежела и не мръдвала. Тогава заекът казал с още по-висок глас:
— Чудна работа! Кума Лиса лежи като мъртва, а не прави, както правят мъртвите. Мъртвите — истинските мъртви — си вдигат задните крака и викат: „Вахууу!“
И що станало след това? Кума Лиса отведнъж си вдигнала задните крака и се развикала, колкото й глас държи: „Вахуууу! Ва-ХУУУУУУ! Вахууууууу!“
Като чул това, Зайо Байо побягнал толкова силно, сякаш го подгонили всички ловджийски псета от околността.
За да се запази от неочаквани нападения и да живее в мир и спокойствие, Зайо Байо издигнал над къщата си висока кула. Като видели това, и другите животни решили да си направят хубави къщи. То се знае, че не всички били трудолюбиви като Зайо Байо. Някои се задоволявали с това, че поразширили дотогавашните си жилища, а други ги украсили. Едни изровили по-дълбоки подземия, за да си крият там храната, други само сменили завесите на прозорците, трети сновали по една барака до къщите си, колкото да се каже, че са направили нещо.
Кума Лиса решила да покрие с нови керемиди своята къща.
— Когато ми остане повечко време — казвала тя на приятелите и приятелките си, — ще си издигна нова къща, много по-висока от Зайовата. Но сега имам друга работа. Па и лисичетата искат много разноски: пари ми не стигат за висока сграда.
Разчуло се навред що крои да прави Кума Лиса.
И Зайо Байо узнал за тия кроежи. Рекъл да намине край Ли-сини, за да види как върви работата.
Първите дни нямало нищо. Лисицата все се канела да се залови за работа. После почнала да пренася керемиди. Най-сетне наченала да сваля старите от покрива и да нарежда нови.
Една заран Зайо Байо, като наближил към Лисината къща, зачул силни удари с чук. Той видял Кума Лиса, че се е качила на покрива и набива силно керемидите с чук.
Но той видял и нещо друго, което било много по-важно за него. В един кът на двора имало нов калаен съд, а в него бил обедът на Кума Лиса. Ястието миришело тъй хубаво, че на Зайо Байо потекли лигите.
И ето що си казал тогава Зайо Байо: „Както съм гладен, струва ми се, че този обед е приготвен не за оная, която реди горе керемидите, а за мене. Много ще съжалявам, ако не го изям, преди да си тръгна.“
След това се провикнал:
— Добър ден, Кума Лисо! Как си? Лисицата била ядосана, че й не спори работата.
— Добре — отвърнала му тя, — но съм толкова заета, че нямам време да разговарям с безделници.
— Тъй ли? Как ти върви работата?
— Нали виждаш? Върви.
— Що правиш на покрива?
— Поправям го, за да издържи през есента, когато завалят силните дъждове.
— Колко е часът?
— Часът е час за работа, а не за приказки.
— Както си ядосана, струва ми се, че ти не върви твърде работата, а? Какво ще кажеш?
— Нищо няма да кажа. Остави ме на мира.
— Май че имаш нужда от помощник, както ми се вижда.
— Че имам, имам, но отде да го взема? Помощници не се намират току-тъй.
Зайо Байо си засукал единия мустак и казал:
— Ако е за помощници, и аз бих ти помогнал, Кума Лисо. На младини бях голям майстор в поправяне на покриви. Който ме погледнеше, завиждаше ми: толкова бързо работех. Недей мисли, Кума Лисо, че се гордея, та няма да ти помогна. Готов съм. Нали знаеш, че приятел в нужда се познава!
— Много ще ти благодаря, Зайо Байо, ако ми помогнеш. Заекът си съблякъл дрехата, сложил я на земята, опрял до нея, на стената, бастунчето и се покатерил на покрива. За един час той наредил толкова керемиди, колкото лисицата не можела да нареди и за два. Керемидите били с по две дупки всяка. Трябвало да се забиват гвоздеи в дупките. Тъкмо тая работа се виждала на Кума Лиса най-мъчна. Удари с чука по гвоздея, а той се изкриви или пък чукът спука керемидата.
Зайо Байо бил наистина майстор в тая работа. Той бързо на-лучквал главичките на гвоздеите и удрял винаги точно дето трябва.
„Чук-чук! Чук-чук!“ И керемидите се нареждали една до друга, сякаш никнат гъби.
Зайо Байо работил, додето се уморил. А той се не уморявал лесно, защото бил пъргав и свикнал на труд. Додето работел обаче, той си мислел по какъв начин да пипне обеда на лисицата. Чукал и нареждал керемида до керемида. Докле Кума Лиса нареди един ред, той нареждал два, че и три.
По едно време, като ковял, видял, че Лисината опашка се мотае пред него.
Зайо Байо си казал на ума: „Дявол да го вземе! Защо ли някои имат такива дълги опашки? Навярно само да пречат на другите.“
И той блъснал Лисината опашка — да му не бърка. Но веднага след това видял, че опашката е пак пред него.
„Страх ме е, че ще сбъркам в работата — си казал Зайо Байо. — Запомнил съм, че щом почнат да ми досаждат, сбърквам.“
