Кума Лиса, все още скрита в храсталака, си подала муцуната, за да види по-добре какво ще стане, а що се отнася до чичо Катран, той нито се помръдвал, нито казвал дума.
— Какво мълчиш като пън? — рекъл Зайо Байо. — Да не си глух? Ако си глух, кажи си: аз мога и силно да викам. Цялата гора ще ме чуе. Но тия дни си пазя гласа, че съм поканен да пея у едни знатни и богати роднини.
Катраненото човече продължавало да мълчи. Кума Лиса гледала от храсталака, без да се покаже. А Зайо Байо почувствувал, че го догневява.
— Слушай — рекъл. — Ти си много надут и горделив, но аз знам да церя такива. Какво си се изправил като някой плантатор? Да не мислиш, че всички са ти слуги? Ще имаш да вземаш, приятелю!
Кума Лиса се позасмяла в шепата си, но чичо Катран не се уплашил от думите на Зайо Байо: той и тоя път премълчал.
— Аз ще те науча как да се отнасяш с другите — рекъл Зайо Байо, вече доста разсърден. — Ако ми не снемеш шапка, не ми се поклониш и не ми кажеш: „Добро утро, господине. Как сте?“ — ще ти лепна такава плесница, че има до гроб да ме помниш. Разбра ли?
Но чичо Катран не разбрал нищо; той продължавал да мълчи. Зайо Байо бил търпелив. Той повторил още няколко пъти своето заплашване, без да получи отговор. Най-после излязъл от търпение. Вдигнал си предната лапа, дръпнал я назад, замахнал с все сила и — пляаааас! — лепнал една толкова силна плесница на чичо Катран, че лапата му потънала в бузата на черния човек.
Кума Лиса изтръпнала, като видяла това. А чичо Катран — ни лук ял, ни лук мирисал — стоел, мълчал и гледал с големите си очи.
— Слушай! — викнал Зайо Байо, страшно разядосан. — Или ми пусни ръката, или ще ти зашлевя още един плесник, та ще ти изкъртя зъбите.
Черният човек мълчел и не се помръдвал. Тогава Зайо Байо му лепнал още една плесница на другата буза. И лявата му лапа се залепила и потънала.
— Ти си твърдоглав — рекъл Зайо Байо, — но аз съм по-твър-долав и от тебе. Ако ми не пуснеш ръцете, ще те ритна в корема, та ще ти извадя червата: разбра ли? Пущай ме по-скоро!
Чичо Катран нито пущал лапите на Зая Бая, нито му отвръщал на заплашванията. Кума Лиса гледала от храсталака, проточила шия от любопитство.
— Ще ти дам да разбереш! — викнал Зайо Байо и като подскочил ритнал с двата си крака толкова силно черния човек, че краката му се залепили в него и тъй си останали.
Зайо Байо се развикал, колкото му глас държи, че ако чичо Катран не му пусне ръцете и нозете, той ще го намушка с главата си, та ще му изпочупи ребрата.
— Ти недей ме гледа, че ми е мека козината. Главата ми е като желязо. Дето ударя с нея, пробивам!
Но черният човек не се уплашил. Той не пуснал ни ръцете, ни нозете на Зая Бая. Тогава Зайо Байо се изсилил, доколкото можел, и го мушнал с главата си. Макар че ударът не бил кой знае колко силен, главата на заека се залепила и той не можел да я отлепи.
Зайо Байо заплакал от яд. А Кума Лиса изскочила на пътя и уж нищо не знае, спряла се и рекла на Зайо Байо:
— Какво правиш, приятелю? Бориш ли се с тоя черен човек? Хайде да видим кой от двама ви ще надвие. Той ми се вижда май по-силен, защото ти е стиснал и ръцете, и нозете, и главата и те не пуща. Какви сте смешни и двамата!
И тя почнала да се превива от смях и да се търкаля весело по поляната, за да ядоса още повече заека. Когато й минал смехът, станала и казала:
— Слава богу, най-сетне те пипнах, Зайо Байо. Чини ми се, че тоя път не ще можеш вече избяга, а? Може и да греша, но тъй ми се струва. Ще ям днес заешко месо.
И като се приближила, продължила:
— Ей, че си глупав! Не мога да се сдържа от смях. Ха, ха, ха, ха! Ти си беше помислил, че като можеш да скачаш и като ти приляга да лъжеш и да се хвалиш — от тебе по-голям няма и не може да има. Кой те кара да си пъхаш носа навсякъде? Кой ти каза да дойдеш да се запознаваш с чичо Катран? И кой те залепи о него тъй, че сега не можеш се отлепи? Кажи де, кой? Ти сам си си крив за всичко. Черното човече си стоеше и гледаше замислено. Повика ли те то да се запознавате? Каква работа имаше ти с него? Никаква. Само от любопитство го заприказва, после се ядоса, като видя, че не отговаря на питанките ти, и най-сетне се сби с него. Но виждаш ли колко е силен чичо Катран? Той те стиска и те не пуща. Стои сега, както си, додето донеса слама и съчки. Ще ги натрупам около тебе, ще ги запаля, ще те опека и ще те изям. Разбираш ли, Зайо Байо? Ще те изям. Ще те изям, ти казвам!
Зайо Байо много добре разбрал що си е наумила Кума Лиса. Додето тя приказвала, той мислел как да се отърве.
После заговорил смирено и кротко:
— Виждам, че съм сбъркал, Кума Лисо. Прави с мене, каквото искаш. Ако щеш, вари ме, ако щеш, печи ме. Все едно ми е. Само от едно ме е страх: да не би да ме хвърлиш — не дай боже — в оня къпинак, що расте край пътя. Тия дни са ми излезли някакви пришки по тялото, та ме страшно сърби. Ако ме хвърлиш в къпинака, тръните ще ме избодат: няма да има къде да се дяна от мъка.
Кума Лиса размислила и рекла:
— Добре, ще се съжаля над тебе: няма да те пека. Па и кой да върви сега да събира съчки и слама? То е дълга и широка работа. Струва ми се, че е по-добре да те обеся. Ще те обеся хей на онова дърво.
— Ех, като си намислила да ме бесиш, беси ме. На което щеш дърво, ме обеси. Само, моля ти се, недей ме хвърля в къпинака, че бодлите ще ми разкъсат кожата.
— Шегувам се, шегувам се — рекла Кума Лиса. — Как ще те обеся: не виждаш ли, че нямам въже? Аз мисля да те удавя. Ще те удавя хей в онова блато.
— Удави ме, Кума Лисо, удави ме. Ако щеш, в блатото, ако щеш, в реката ме удави. Само недей ме хвърля, моля ти се, в къпинака, че като се впият ония ми ти тръни в меката ми кожа — на решето ще ме направят.
— Добре тогава. Няма и да те давя. Блатото е далече, а реката — още по-далече. Па и носач ли съм, че да те мъкна чак там? Знаеш ли що съм намислила? Ще те одера. Чу ли, Зайо Байо? Ще те одера.
— Ех, Кума Лисо, що да правя? Паднал съм ти в ръцете: каквото щеш, това ще ме правиш. Ако ти е воля, дери ме, ако ти е воля, щави ме. Очите ми извади, ушите ми откъсни, опашката ми изтръгни, нозете ми отсечи: каквото щеш, прави с мене; всичко ще претърпя. Само в тоя проклет къпинак недей ме хвърля!
То се знае, че Кума Лиса искала да измъчи колкото се може повече Зайо Байо. Тя го хванала за задните крака, отлепила го от катраненото човече и го хвърлила право в къпините. Най-напред Зайо Байо се изгубил в къпинака, после сякаш потънал подземи. Но малко след това Кума Лиса го видяла, че седи навръх могилата на един пън и си чисти козината от катрана с една клечка.
Как да отиде чак там Кума Лиса? Наоколо растели навсякъде къпини, а тя не обичала да й дерат кожата и да й скубят козината. Разбрала, че и тоя път са я надхитрили.
А Зайо Байо се провикнал:
— Благодаря ти, Кума Лисо, че ме отърва от проклетия катранен човек. Що ти трябваше да ме хвърляш в къпинака? Толкова ли не ти мина през ума, че аз съм се родил и израснал сред къпинак?
И като се завъртял на задните си нозе, той избягал, подсвирквайки си весело.
В една от предишните приказки разказахме как Зайо Байо ощавил Кумчо Вълчо. След това нещастно приключение вълкът трябвало, разбира се, да прекара дълго време у дома си, докле му порасне нова козина. Другите, животни през това време минавали начесто покрай Зайовата кула, спирали се, поздравявали стопанина и отминавали. Те били решили да живеят занапред в мир със Зайо Байо. Дори никое от тях не отивало да навести болния вълк.
— Пада му се — казвали. — Той и Кума Лиса ни скараха и смразиха с добрия и весел Зайо Байо. Нека се лекува, както си знае. Бог да му е на помощ.
А вълкът, изоставен от всички, трябвало да излиза вечер — да хлопа по вратите на своите предишни приятели и да ги моли да му кажат някакъв лек. Но никоя врата не се отваряла, колкото и силно да тропал.
