„Елате, елате! Приближете се повече! Елате ми на гости.“
Сираците отишли до самото гнездо. На момчето дошло на ум да нахранят птичето.
— Сестрице — рекло то, — я иди донеси от нашия черен хляб! Навярно това птиченце е гладно.
Девойката се затекла, та донесла два-три залъка хляб. А птичето през това време пеело. То хапнало от хляба и после изгледало с благодарност брата и сестрата. Но то не ги гледало, както гледа птица. В очите му те видели погледа на добрата черна крава и нежния поглед на своята майка.
— Не ти ли се струва — запитало момчето сестра си, — че това малко птиче ще ни бъде вместо майка, както беше кравата, а после алоето?
И ето че в същия миг гнездото се напълнило с различни плодове и други сладки ястия. Близнаците се нахранили, помилвали птичето и се прибрали вкъщи.
Оттогава те почнали да отиват често при гнездото и да хранят птичето. А то пълнело своето гнездо с плодове и гощавало децата. И те свикнали да му изказват своите радости и мъки.
Но мащехата ги извардила веднъж, когато излезли, и ги видяла къде отиват. Тя пратила подире им своето момиче да разбере какво правят край реката зад храстите. Като узнала каква е работата, накарала мъжа си да убие птичето.
Той се скрил на другия ден и причакал пъстрото птиче. Хвърлил по него стрела, ала не го улучил. Хвърлил втора, трета, четвърта: то избягало. Цял ден стоял, мерил и все не успявал да го удари. Отчаял се и се върнал у дома си.
— Не се убива това птиче — рекъл. — Много е хитро. Цял ден го дебнах, но не сполучих. Я да го оставим на мира!
— Ти ако не можеш — рекла жената, — аз мога. Ще го уморя още утре.
И тя замесила един черен хляб, па турнала в него отрова. Когато се изпекъл, сложила го там, дето децата знаели, че стои хлябът им. Сираците били пратени по работа. В това време доведеното момиче рекло на брат си:
— Хайде да идем да нахраним птичето, както правят близнаците, та и на нас да даде плодове.
Момчето се съгласило. Взели черния хляб и отишли край реката. Но птичето, щом ги видяло, изхвръкнало от гнездото. Те го чакали, чакали — то не се върнало. И понеже били изгладнели, изяли половината хляб.
По едно време почнал да ги свива корем. Те не знаели, разбира се, че хлябът е отровен. Но момичето се уплашило да не би майка им да се скара, че са яли от хляба за кучетата.
— Недей казва на мама къде сме били и какво сме правили — рекло то.
— Няма да казвам.
И те останали все още да чакат птичето. А болката се усилвала.
— Боли ме коремът — оплакало се момчето. — Да си вървим. Птичето няма да дойде.
— И мене ме боли — рекло девойчето. — Хайде да си вървим.
И се прибрали.
Тая вечер сираците не отишли при гнездото, защото не намерили хляб, а ги било страх да поискат. През нощта доведените деца умрели. В леглото им намерили половината черен хляб.
Мащехата се озлобила още повече срещу заварените деца. Отишла, та изгорила храста заедно с гнездото и изпъдила сираците.
— Махайте се оттук! — викнала им тя. — Вие сте отровили децата ми с проклетите плодове, които вземахте от гнездото.
Братът и сестрата отишли край реката и седнали до изгорения храст. Те почнали да плачат, че им отнели и последната утеха. Но ето че прелетяла една златна пчела, забръмчала около храста — сякаш търси нещо — и кацнала на рамото на момчето.
— Ела, ела! След мене, след мене! — казвала тя.
Близнаците тръгнали. Пчелата литнала и ги повела. От време на време тя кацвала на някое цвете — да се отмори и да посмуче малко сок. Тъй братът и сестрата вървели дълго. Най-после навлезли в една гъста гора. Пчелата ги отвела пред голяма пещера. В хралупата имало пити мед от диви пчели.
— Тая пчелица е много добра — казало момичето. — Изглежда, че тя ще ни бъде сега като майка. Но ако посегнем да вземем от меда — няма ли да ни ужилят пчелите?
Пчелата разбрала, види се, това. Тя почнала да бръмчи и да обикаля около дървото. Изведнъж всички пчели, които били в хралупата, изхвръкнали и полетели с нея. Тя ги отвела на друго дърво и те почнали да правят пити там, а оная хралупа оставила на децата.
От оня ден сираците заживели в пещерата. Те се хранели с мед и плодове. Пчелата се грижела за тях, както се грижи майка за децата си. Потрябва ли им нещо, помолвали я да им го даде и наистина го намирали в хралупата. Тъй порасли те. Момчето станало едър и силен момък, а девойчето — стройна и хубава мома.
Един ден пчелата казала на момъка:
— Занеси една пита мед на царя!
Момъкът взел една пита, завил я в широки листа, турил я в кошница, която бил изплел, и тръгнал със сестра си. Пчелата ги водела. Столицата на онова царство била много далече, но вечерта, като легнали да преспят, пчелата забръмчала над близнаците и те се събудили пренесени накрай града. На заранта отишли в двореца и казали, че носят дар на царя.
В онова царство хората не знаели какво е мед. Царят хапнал от питата, както си е с восъка. Медът много му се усладил. Той запитал има ли още.
— Има — рекъл момъкът, — но е далече: чак в гората.
— Ще идеш да донесеш, момко. Ще те наградя богато. А това момиче сестра ли ти е?
— Сестра ми е, царю честити. Ние с нея никога не се делим. Близнаци сме.
През цялото време царят гледал все в момата. Види се, харесала му. В онова царство хората били черни. И царят им бил черен. А близнаците били бели. Те се били родили в друго царство.
Царят най-после рекъл:
— Тая мома ще ми стане жена. Тя ще бъде царица. Съгласна ли си?
— Съгласна съм, царю честити — отвърнала тя.
— А ти даваш ли я? — запитал той момъка.
— Давам я, царю честити, щом е съгласна.
Царят се оженил за момата. В това време долетяла златната пчела. След нея хвърчели всички други пчели от гората.
— Какви са тия мухи? — викнал с досада черният цар и почнал да маха с ръце, като видял, че налитат на него.
— Недей ги пъди! — казал кротко момъкът. — Не са мухи, а пчели. Те правят меда, който толкова ти се хареса.
— Тъй ли? Тогава нека останат.
И пчелите наистина останали. Момъкът им съградил кошери. Оттогава и в царството на черните хора се завъдили пчели, а момъкът и момата заживели щастливо в двореца на черния цар.
Информация за текста
© Николай Райнов
Сканиране, разпознаване и редакция: filthy, 2010
Издание:
Николай Райнов. Източни приказки
Редактор: Иван Гранитски
Графичен дизайн и корица: Петър Добрев
Коректор: Соня Илиева
Издателство „Захарий Стоянов“, 2005
