Николай Райнов
Царят на въздушните духове
Френска приказка
В онова време, когато Карл Велики управлявал царството на франките, в град Бордо живеел един млад и храбър рицар, по име Юон. Казвали го Юон от Бордо. Веднъж му се случило да отиде по работа в Париж, столицата на царството.
Но когато влязъл през големите крепостни врати, неочаквано го нападнали неколцина въоръжени мъже, които имали на лицата си маски. Той пронизал едного от тях с меча си, а другите се разбягали. Сетне се запътил към двореца да се оплаче на краля, че негови хора са му натъкмили засада, за да го убият.
Рицарят не подозирал, че оня, когото убил, е синът на краля. Тялото на убития било пренесено в двореца малко преди да се яви там Юон от Бордо.
Щом рицарят влязъл, онези, които били донесли убития княз, го познали и съобщили на краля.
Карл Велики го посрещнал разгневен и отчаян. Преди още да го изслуша, изтеглил меча си и замахнал да му отсече главата. Но рицарите, които стояли около него, спрели ръката му.
— Недей го убива! — рекли. — Той не е искал да усмърти сина ти нарочно, а се е бранел, понеже са го нападнали. Вместо да го убиваш, дай му да извърши някакъв подвиг. Ако е виновен, ще загине. Ако ли е невинен, съдбата ще му помогне.
— Добре — казал кралят. — Ще отидеш отвъд Червеното море, в царството на Годис, в град Вавилон. Ще влезеш в двореца тъкмо когато цар Годис обядва. Без да кажеш дума, ще отсечеш главата на най- любимия му царедворец. А после ще му речеш: „Моят господар, мощният крал Карл Велики, ти заповядва да му подариш хиляда ястреба, хиляда ловджийски кучета и хиляда хрътки. Инак ще прати войски да ти вземат царството.“ После ще му извадиш със собствените си ръце четири зъба от устата и ще му оскубеш мустаците до косъм. Освен това ще доведеш дъщеря му Есклармонда, която е голяма хубавица. Ако извършиш всичко това, ще се ожениш за нея. Ако не го извършиш, ще те обеся. Върви и прави, каквото ти казах!
Карл Велики вдигнал ръка, за да се разбере, че рицарят трябва да си върви. А Юон от Бордо се поклонил, коленичил на едното си коляно и сложил ръка на сърцето в знак на покорност.
— Господарю — казал той, — ще изпълня волята ти. Но не ще ли ми позволиш да взема със себе си десетимата рицари, които водя още от Бордо?
— Може — рекъл кралят, — но с едно условие: на брега на Червеното море ще ги оставиш и ще продължиш нататък сам.
Когато рицарят напуснал двореца, всички поклатили глави: уверени били, че го чака без друго смърт.
Юон от Бордо тръгнал още на другия ден със своите десет другари. Най-напред минали през една страна, дето не светело никога слънце — Земята на мрака. Ни кучета лаели там, ни петли пеели. Небето било тъмно като олово. Конниците трябвало да се движат през трънливи храсталаци с черни бодливи листа. И реките в оная земя били черни като катран. Хората не пиели вода — тя била отровна, — а ближели росата по листата на дърветата.
После навлезли в друга страна — Земята на жегата. Там било ужасно горещо. Дърветата били с много високи стъбла и чак на върха имало зеленина. Там живеели маймуни и космати хора, кръвожадни — като зверове. Те не знаели що е хляб, а ядели сурово месо. Повечето били човекоядци. В реките и езерата текла топла жълта вода, горчива.
Като изминали и тая страна, Юон и другарите му навлезли в трета — Земята на верността. Там живеели най-честните люде на света. В тая земя нямало мое и твое. Всичко било на всички. Хората ядели хляб, зеленчук и плодове. Пекли банички, завити в копринен плат, който не изгарял в пещта. На тоя плат приличали и хората в оная страна: в каквито нещастия и да изпаднат, все си оставали честни. Те не се карали, нито се биели. Нямало между тях ни крадци, ни убийци.
Когато излезли от Земята на верността, рицарите навлезли в една пустиня. Дълго пътували по нея, без да срещнат човек. Най-после видели един белобрад отшелник, който постел и се молел. Той живеел в пустинята вече тридесет години и знаел всички земи по света, защото преди това бил пътувал много.
Пустинникът казал на рицарите къде има вода. А за храна им посочил корени, каквито ядял и той самият. Друго нямало там. Когато го запитали накъде е Вавилон, той им казал:
— Два пътя водят за там. По единия се отива за две седмици, а по другия — за година. Ако тръгнете по първия, ще трябва да пресечете една гъста гора, дето живее Оберон, царят на въздушните духове — едно хубаво джудже, което не обича да му се говори. Кажеш ли му дума, веднага отвързва бурята и ветровете и ги пуща да вилнеят. Дърветата почват да се извиват и навеждат чак доземи, реките излизат от бреговете си, земята се разтърсва и се отварят бездни пред човека, светкавици и гръмотевици се явяват по небето. Ако тръгнете пък по другия път, ще трябва да заобиколите гората.
Юон изслушал постника, па рекъл:
— Ние ще вървим по първия път. Не щем да пътуваме година към онова място, дето бихме могли да стигнем за две недели. Съгласен ли си, дядо, да ни отведеш до гората?
— Съгласен съм — рекъл постникът.
Когато стигнали до Обероновата гора, пътниците били изяли всичките си припаси. Те били прегладнели. Конете им вървели бавно, изморени от път и ожаднели.
По едно време постникът, който ги водел, се спрял и казал шеп-нешком на Юона:
— Оберон! Ето джуджето Оберон!
И наистина, те видели на полянката едно джудже — усмихнато, хубаво и добро, наглед, облечено с дрехи от зелена коприна и златна сърма. На врата му висял рог от слонова кост. Тоя рог бил чудотворен: чуе ли го болен, оздравявал; гладният забравял сво-я глад и жадният — своята жажда. 14 — най-главно — който и да го чуе, веднага се развеселявал: почвал да пее, да скача и да танцува.
Когато конниците приближили, джуджето надуло костения рог и всички се разпели и разиграли. Самите коне почнали да подскачат. Дори и белобрадият постник наченал да се клати и да скача, защото не умеел да танцува. Това траяло, додето Оберон свирел.
Оберон бил син на един силен господар, който управлявал част от Сирия и живеел във висок замък, добре укрепен, разположен в Ливанските планини. На тоя господар се родил син, когото нарекли Оберон. Орисниците, които дошли над люлката на момчето да предрекат що ще стане с него, го надарили с различни дарове. Една му дала хубост и сладък глас, а друга сръчност и бързина; те му подарили и чудотворния рог. Малко по-късно дошла и трета орисница. Когато се приближила до люлката на детето, тя не намерила оставен подарък. Запитала двете си посестрими получили ли са подарък. Те й отвърнали, че видели до люлката една пита мед и една кошница грозде. Първата взела меда, а втората — гроздето. Третата орисница се разсърдила, че не са й оставили подарък, та проклела детето — да не порасне. Бащата на Оберон чул това и пратил веднага една баба да отнесе при люлката тепсия с рачел от дюли. Орисницата се разкаяла, че била прибързала да прокълне детето, но не можала да си вземе думите назад. Тогава благословила Оберон да стане цар на въздушните духове — елфите.
Додето конниците пеели и подскачали, Оберон си вдигнал по едно време ръката, спрял да свири и рекъл с ясен, хубав и звънлив глас:
— Чакайте, мои приятели! Недейте ме отминава, преди да ми се поклоните като на цар, защото аз съм цар на елфите.
Но постникът, който, види се, не обичал много Оберона (защото отшелниците смятат духовете на въздуха и тия на земята, водата и огъня за дяволи), казал на рицарите:
— Препускайте напред, без да го слушате!
И те мушнали конете и препуснали с все сила.
Оберон се разгневил много. Той плеснал с китката си костенйя рог и отведнъж се извила буря; дърветата се разклатили и свили надолу, птиците изпопадали мъртви. Голямата река потекла с грохот и препречила пътя на конниците.
Те се спрели, но постникът им рекъл:
— Вървете с мене, не бойте се! Всичко това са дяволски измами. Няма ни река, ни буря — тъй ни се струва: Оберон ни лъже.
И те продължили пътя си. Цял час препускали. Всички мислели, че са се отървали от джуджето. Но ето че отведнъж Оберон се явил отново пред тях.
— Чакайте! — викнал им той. — Аз не съм зъл дух; тоя старец ви лъже. Поклонете ми се!
