— Едва ли. Просто не съм глупачката, за която ме взимате. Колкото до споразумението, трябва да ви кажа, че аз влизам в споразумения само с работодателите си.
— Съжалявам, че по този начин сте изтълкували думите ми.
— Извинете, ако съм сгрешила. В такъв случай можете да бъдете уверен, че и без всякакво споразумение ще се старая да не ви притеснявам.
— Отлично. Не съм желал нищо повече.
— Аз обаче желая — произнася дамата, като става. — Например една хубава вечеря. Вие с вашите лудории ми пресякохте апетита, но сега го усещам, че се връща.
— Още няма шест… — напомням.
— Нима живеете по часовник? — вдига леко вежди Мод. — Не правите такова впечатление. — И като тръгна към вратата, добавя: — Ще ме чакате долу, нали?
— Този ресторант ми се вижда прекалено тих, за да бъде италиански — позволявам си да забележа.
— Мисля, че кухнята е по-важен белег, отколкото тишината или шума — отвръща дамата. — Салатата не ви ли хареса?
— Напротив.
— Но вие не я доядохте.
— Чакам следващото.
Следващото е медальон с гъби. След като е омела огромната порция салата с маслини и риба, Мод самоотвержено се заема и с импозантния медальон. Аз се храня доста по-неохотно. Защото, додето бавно дъвча храната, по стар навик предъвквам и мислите. А те не са от най-веселите.
Посланието, предадено на Шмитхаген, бе надраскано още заранта в хотела. Съвсем къса справка за създалата се ситуация. Сега остава да чакам инструкции и канал за оттегляне. Отговорът следва да пристигне пак чрез Шмитхаген, понеже не съм в състояние да посоча друг адрес. Но кога ще пристигне този отговор и дали ще мога още веднъж да се добера до Висбаден, за да го получа — това са засега висящи въпроси.
Наливам си малко кианти. Бих налял и на дамата, ала нейната чаша е все още пълна.
— Вие не пиете — казвам.
— Рядко пия повече от чаша. И то подир ядене.
— Не пиете, не пушите…
— А защо трябва да го правя?
— Това не знам. Знам, че всички го правят.
Медальонът в чинията й вече почти е изчезнал. Остават още две-три самотни гъби за дояждане. Дамата приключва и с тях, отпива глътка вино и едва тогава отговаря:
— Ние смятаме, че щом постъпваме като всички, значи всичко е наред. Кое е наред? Щастието ни? Ами че всички тия, дето им подражаваме, са нещастни.
Тя избърсва устни с ленената салфетка и посяга към картата с менюто. Графата на десертите поглъща напълно вниманието й, тъй че темата за щастието отпада. Келнерът с риза на черни и бели черти и малинова папионка вече се е притекъл на помощ. След необходимите консултации Мод избира някакъв сладолед със сложно название, докато аз се задоволявам с обичайното кафе.
Сладоледът пристига — планина от лакомства и разбит каймак, инсталирана в голям кристален съд, нещо средно между чаша и фруктиера. В сравнение с тая гигантска чаша двойното ми кафе прилича на малкия Гъливер в страната на великаните.
— Не допусках, че сте индивидуалистка — промърморвам, като паля цигара.
— О, оставете тия книжни думи — възразява меко жената, като смело загребва в своя планински масив от каймак.
Тя може би се кани да добави нещо, но сладоледът е далеч по-изкусителен от разговора, тъй че дамата се връща към разговора едва след като приключва със сладоледа. Връща се, естествено, с моя помощ:
— Чакам рецептата — подхвърлям.
— Коя рецепта?
— Тая — за щастието.
— За да чакате от мене тая рецепта, би трябвало най-първо да знаете дали съм щастлива. Какво може да ви каже за щастието един човек, ако сам не го е постигнал?
— Че кой го е постигнал? Познавате ли такива хора?
— Това е труден въпрос, Албер. И аз съм само едно служебно лице. Това не е въпрос, който се задава на служебно лице.
Не знам дали в резултат на малкото ни спречкване в хотела, или на нещо друго, обаче дамата сега е по-общителна от заранта. Измамна приветливост. Мод е напълно убедена, че съм излизал от стаята си, и кой знае как е изтълкувала постъпката ми, но тъкмо с тая постъпка съм събудил любопитството й. Заранта почти не ми обръщаше внимание. Сега ме изучава.
— Надявам се, че вече сте получили инструкции — промърморвам.
— Инструкциите са, че оставаме тук.
— Докога?
— Това не знам.
— Защо?
— Нямам представа.
— Но това е отчайващо.
— Отчайващо? Нали сам казахте, че безделието е ваше призвание.
— Не става дума за безделието, а за неизвестността.
Пренебрегвайки чашата с вино, дамата отпива глътка минерална вода, сетне отново се връща към заниманието си — да ме наблюдава, без да дава вид, че го прави.
— Почвам да ви опознавам — произнася тя, сякаш на себе си. — Вие сте от хората, дето държат на всяка цена да знаят бъдещето си. Никога не съм могла да разбера тия хора.
Ясно е, че нищо няма да откопча. А може би Мод и нищо не знае. Сеймур едва ли ще я посвещава в големите си планове. Задачите й се дават една по една, ден за ден. Малко търпение — казвам си. — Малко търпение и повече бъбрене, най-лекият начин за убиване на времето.
— Мисля, че всеки би искал да надникне в бъдещето си — забелязвам. — Включително и вие.
— За какво ми е да надниквам? В бъдещето най-често се крият лоши неща. Защо да ги научавам предварително? За да се тровя?
— За да ги осуетите навреме.
— Не смятате ли, че ние осуетяваме най-вече дреболиите? Повечето неща, големите неща, те са извън нашата власт. Те са предварително програмирани, без някой да ни пита.
— От кого, от бога?
Дамата отново отпива глътка минерална вода. Тоя сладолед с тези захаросани плодове…
— Не мислите ли, че обстановката тук е прекалено сънна? — пита Мод, без да обърне внимание на въпроса ми.
— Не обичам шума.
— Струва ми се, че малко повече шум тонизира. А мъртвилото потиска.
Дали защото ресторантът се посещава най-вече на обед, или защото изобщо не се посещава, но освен нас едва ли има повече от дузина клиенти и те вероятно не са италианци. Една дузина италианци са в състояние да тонизират и най-просторното заведение.
— Бихме могли да сменим обстановката с нещо по-уютно — предлага Мод, като поглежда часовника си.
Жестът е невинен, предложението също е невинно, но ние на нашия етаж сме мнителни хора. Развеждането започва — помислям си. И какво като започва? Да се надяваме, че колкото по-рано почне, толкова по-рано ще свърши.
