— Не настоявам на нищо — произнася тя меко, сякаш съм дете, на което трябва да се обясняват елементарни неща. — Искам просто да ви спестя излишните усилия. Смятайте ме за служебно лице.
Келнерът донася кафето заедно с кифлите, маслото и конфитюра, като обичайна добавка.
— В такъв случай, щом сте служебно лице, аз почвам — промърморвам, като си наливам кафе.
— Да, да, не се стеснявайте.
Малко по-късно пристига и нейната пържена шунка. Храним се мълчаливо, всеки зает с чинията си и с мислите си. Дамата, както личи от заоблените й форми, има добър апетит. Допусках, че има и добър нрав, но, изглежда, съм се излъгал. Или пък Сеймур я е предупредил: „Трябва много да внимавате. Двуличен човек и женкар. Никога не го изпускайте от очи и винаги го дръжте на разстояние.“
Наливам си още чаша кафе и запалвам цигара.
— Бихте ли ми казали в качеството на служебно лице, какво ни предстои?
— Нашият общ познат ви го е казал — отвръща Мод.
Тя вече е стигнала до края на сеанса, сиреч до киселото мляко.
— Имам предвид програмата за днешния ден.
— Ще идем до Франкфурт.
Дамата вдига очи и ме поглежда. Големи тъмнокафяви очи, които говорят: тук не е място за разговори.
— Вие имате красиви очи — признавам.
— Ще наредя да свалят куфарите и ще уредя сметката — казва Мод, като става. — Може да ме почакате в хола.
Наистина служебно лице.
В подземния гараж на хотела, дето са приютени колите ни, възниква малко спречкване с капитални последици.
— Къде? — пита дамата, като вижда, че се отправям към БМВ-то. — Ще пътуваме заедно.
— Да, но всеки в колата си.
— Напротив: ще пътуваме с една кола.
— Тогава елате при мене.
— Ще пътуваме с моята кола, Албер — настоява жената, без да нарушава любезния си тон.
— Но нашият общ познат не ми е казал нищо подобно…
— Казал го е на мене. Когато се наложи, ще си получите отново колата. Дайте си тук куфарчето.
И тъй, сбогом, скъпо БМВ, сбогом, мое сиво котенце. Сега съм напълно обезоръжен. Е, мисля си за кураж — едно оръжие по-малко, това значи една тежест по-малко. Ще действаме с голи ръце, като джудистите.
Подавам куфарчето и без повече възражения се настанявам в зеления мерцедес, на мястото на мъртвеца. За разлика от моята кола, вмирисана на бензин и цигарени угарки, тук се носи лек дъх на дамски парфюм.
— Доколкото разбирам, вие не сте пушачка…
— Не е нужно да се съобразявате с мене — отвръща жената, разбрала смисъла на бележката ми. — Пушете си спокойно.
Тя освобождава мерцедеса с лека маневра и също тъй леко потегля. Добрият шофьор си личи още при потеглянето. Максимилиан щрасе е обляна от слънце. Мод поема кормилото с лява ръка и вади с дясната големи тъмни очила от чантата си. Тия очила ми напомнят за някогашната адютантка на Сеймур — Грейс, — макар че нейните не бяха тъмни.
Ако оставим настрана очилата, приликата между Грейс и Мод е също като приликата между небето и земята. Онази беше нервна и фина, агресивна и пълна с комплекси. Тази е здрав дух в здраво тяло, спокойно-самоуверена и хладно-доброжелателна. Нито сянка от мъжествената дресировка на Грейс. Чистото матовобяло лице е добре поддържано, едрият бюст свободно се откроява в бледолилавата поплинена блуза, а масивните бедра добре запълват полата от сива английска фланела. Това съвсем не е типът на Сеймур, Служебно лице, нищо повече.
— Няма ли да заредим? — нарушавам мълчанието, когато далеч пред нас се показва някаква бензиностанция.
— Заредила съм.
— Вие мислите за всичко.
— За това ми се плаща, Албер.
Задминаваме бензиностанцията и излизаме на аутобана. По-точно казано — влизаме в аутобана. Защото това е един отделен свят, един особен свят, ограничен в пределите на тоя циментов улей, незначителен като ширина, но безпределен като далечина и където безкрайното движение се проявява в два срещуположни потока коли, летящи ден и нощ, безброй механични кръвни телца, увлечени в самоцелна циркулация по тия бетонени вени.
Неприветен пейзаж, строг и геометричен, където природата с растителността и цветовете си е заменена от бетон и стомана, от циментови надлези, от пътни знаци с имената на следващите селища и цифрите на пределната скорост. Свят на изолация, откъснат от всичко наоколо, двуизмерен свят, сведен до две посоки, тази, отдето идваш, и онази, накъдето отиваш, една непрестанно летяща под тебе сива лента, свързваща туй, което е било, с това, което ще бъде.
— Имам чувството, че сте работили в радиото — произнасям по някое време.
— Работила съм наистина, ако това ви интересува.
— И сте била говорителка.
— Съвсем не.
— Или коментаторка.
— Съвсем не.
— Говорите с мелодичния и леко назидателен глас, който е работният инструмент на тия хора.
— Не разбирам с какво ви дразни гласът ми — промърморва с безразличие Мод.
— С нищо. Звучи ми просто като магнетофонен запис.
— В такъв случай не задавайте въпроси. Ако вие мълчите, и моят магнитофон ще мълчи.
— Защо? Тембърът ви е приятен. А имам и въпроси.
Жената не отговаря, насочила тъмните си очила към летящата срещу нас циментова писта.
— Какво ще правим във Франкфурт?
— Ще потърсим хотел. Ще обядваме. Ще почиваме. Изобщо — нищо обременително.
— А после?
— После — според инструкциите. Още не съм ги получила.
Нищо не може да се изкопчи от тая жена.
Пристигаме във Франкфурт към три часа. Хотел „Континентал“, дето отсядаме, въпреки гръмката си фирма, е стандартен модерен хотел от добрата средна категория. Когато се качваме в асансьора, предвождали от момчето с куфарите, дамата предлага:
— Бихме могли да се измием и да излезем да обядваме.
— Не съм гладен. Предпочитам да поспя.
— В такъв случай ще си поръчам нещо в стаята.
— Щом ще поръчвате, бихте ли наредили да ми донесат вестници?
— Разбира се.
Стаите ни са на четвъртия етаж, но доста далеч една от друга. Моята е към края на коридора и додето момчето отключва, забелязвам в дъното втори асансьор, вероятно тоя, домашния, с който качват по етажите закуските и бельото.
Няколко минути след като съм се прибрал, на вратата се почуква: вестниците. Преглеждам набързо един от тях, колкото да разбера какво става по света. Сетне по навик го сгъвам на финансовата страница и го хвърлям върху леглото. Сега остава да дочакам и звъна на телефона. Подир още няколко минути и това става.
— Донесоха ли ви вестниците? — чувам в слушалката гласа на говорителката.
— Да, благодаря.
След половин час навярно пак ще се обади, за да пита дали съм ги прочел. А след още половин час ще
