усмихват, когато ви слагат крак, за да се катурнете в ямата.
— Може би сте прав.
— Като оставим настрана, че са по-изпълнителни и по-педантични в подробностите.
Сякаш в илюстрация на тия думи от хола надниква Мод, за да запита:
— Не искате ли да хапнете нещо?
— Тук няма нищо за ядене — промърморва Сеймур.
— Яденето е вече готово — възразява дамата.
— Ето, виждате ли, Майкъл — подхвърля американецът. — Един мъж никога няма да се сети за подобно нещо. Жената, дори ако иска да ви даде отрова, ще я придружи с обилен обед. А мъжът в най-добрия случай ще ви я поднесе с чаша вода и ще изръмжи: хайде пий, че нямам време.
— Защо „отрова“? — пита озадачена Мод. — Стекът е съвсем пресен, салатата — също.
— Говорим иносказателно, скъпа — успокоява я Сеймур. — Говорим за предимствата на вашия пол.
ПЕТА ГЛАВА
Казват, че животът на средновековния град е протичал около катедралата. Нищо чудно, ако се има предвид, че на двеста метра от катедралата са почвали нивята. Днешният Кьолн е неизмеримо по-обширен, но това не пречи животът и сега да се върти най-вече около катедралата, особено ако става дума за живота на пълчищата туристи.
Двете високи готически звънарни на църквата са забити в небето като два остри зъба, доста потъмнели и доста разядени от времето. Сградата е кафеникавочерна, сякаш е горяла. Май че наистина е горяла и дори е била частично срината от същите тия англичани, чиито синове днес прилежно я разглеждат, за да изучават особеностите на немската готика.
Да, катедралата е била опожарявана и сривана, но заедно с туй акуратно кърпена и подновявана, по силата на тая странна мания на човечеството да руши, за да има възможност след туй грижливо да реставрира. Жалко, че и потрошените хора не могат да се реставрират, иначе всичко би било наред.
Огромният площад около катедралата е любимо място на туристите и на ветровете. Дори в целия град времето да е тихо, тук духа, и то — от всички страни. Това с нищо не намалява притегателната сила на тая обширна циментова площ, по която рояци хлапета, стекли се от целия град, летят върху летните си кънки, като се блъскат с трясък в будките за сувенири и предизвикват ужас у върволицата туристи.
На две крачки оттук е гарата, където пристигат пътниците, дошли да видят катедралата, и където заминават другите, които вече са я видели. На две крачки оттук са и банките, където можете да размените доларите си. На две крачки оттук са и магазините на пешеходната зона, където можете да похарчите западните си марки. Тук в съседство най-сетне са и музеите, хотелите, кафенетата, ресторантите, нощните заведения, изобщо всичко, създадено с толкова любов и старание, за да направи краткия ви престой удобен, приятен и съдържателен.
Нашият престой, уви, съвсем не обещава да бъде кратък. Вече десет дни съществуването ни е сведено до туй да не вършим нищо. От опит знам, че неизвестността е тягостна, но никога не съм предполагал до каква степен нараства тази тягост, когато към нея се прибави и бездействието.
— Вие ще се стопите от притеснение — забелязва съчувствено Мод един ден, додето се разхождаме из пешеходната зона.
— Личи ли ми?
— Ужасно. Колкото и да го криете.
— Не съм свикнал да се шляя без цел.
— Тия хора около нас също се шляят без цел и това им доставя огромно удоволствие.
— Те са във ваканция.
— Смятайте, че и вие сте във ваканция.
— Няма да помогне. Ненавиждам ваканциите.
— Тогава следвайте моя пример.
— Не познавам секрета ви.
— Какъв секрет? Казвате си просто, че безделието е неизбежен етап от работата. Това успокоява.
Вероятно. Само че нейната работа не е моята работа. И когато си въвлечен в една операция принудително, тази операция трудно може да те изпълни с ентусиазъм.
Мисълта, която ме крепи, няма нищо общо с тяхната операция. Мисълта, която ме крепи, се върти около цифрата 29 — последния срок, за да вдигна котва и да отплувам към Висбаден, дето ме очаква колата на избавлението. Една наистина успокоителна мисъл, но съпроводена и с известна горчивина. Да се прибереш при своите с празни джобове, като блудния син — това не е връх на щастието. Друго би било да се върнеш с някои сведения за проекта Спрайт и със задоволството, че Томас е получил отдавна заслуженото си наказание.
По примера на туристите ние с Мод убиваме времето най-вече в заведенията около катедралата и в разходки по пешеходната зона. Това е един доста широк и твърде дълъг коридор, облицован с разгула на търговските витрини, украсен с многоцветни неонови фирми и оживен от навалицата на минувачи, купувачи и зяпачи.
Ние сме от категорията на зяпачите. Аз — по принуда, а Мод — поради естествения женски интерес към всичко, годно да украси или да улесни бита. Един по-скоро хладен интерес, в който не успявам да доловя алчността за притежание.
— Вие, изглежда, имате слабост към чантите — подхвърлям веднъж, додето зяпаме пред витрината на „Саламандър“. — Първия път, когато ви видях, стояхте край един магазин за чанти.
— Да, но не заради чантите.
— Известно ми е. А как ме разпознахте?
— Не е ставало нужда да ви разпознавам. Наблюдавах колата ви и знаех, че човекът, който ще слезе от тая кола, това е обектът ми.
— Вие сте ме следили още от „Черния козел“…
— Нека не затъваме в спомени — отвръща Мод, като се отправя към следната витрина.
Следната или по-следната е бижутерийна, тъй че напълно заслужава дамското внимание. И додето жената се наслаждава на ювелирните шедьоври, аз наново подхвърлям:
— Какво ще кажете, ако ви предложех да си изберете нещо за моя сметка?
— Не виждам основание да го правите. След като вече съм ви пуснала в спалнята си…
— И все пак, представете си, че го направя.
— Ще откажа, разбира се.
— Не обичате диамантите?
— Не обичам подкупите.
— Защо „подкупи“?
— Едно нещо никога не се дава даром, Албер. Освен ако е лишено от стойност. А брилянтите имат стойност.
— Изглежда, наистина не ги обичате достатъчно. Макар да носите брилянтен пръстен.
— Не бих хвърляла пари за брилянтен пръстен — забелязва Мод, като продължава бавно край шпалира на витрините. — Подарък ми е от бившия ми съпруг.
— Имали сте щедър съпруг — промърморвам, като се опитвам да избягна летящия право срещу мене малчуган на ролкови кънки.
Малчуганът в последния миг завива встрани, доволен, че ме е развълнувал, и се насочва към следващата си жертва.
— Не беше скъперник — чувам до себе си гласа на Мод.
— Обаче пиеше… — опитвам се да отгатна.
— Да, в рамките на общоприетото.
— Тогава е бил садист.
— Не беше и садист.
— Остава, значи, класическата причина: изневярата.
— И този път не познахте — усмихва се с беглата си усмивка жената. — Вашата проницателност,
