изглежда, се проявява само по линия на произхода и професията.
— Добре, свивам знамената — произнасям съкрушено.
— В такъв случай да се отбием в сладкарницата зад ъгъла.
Мод е по сладкарниците. Щом не е по баровете, естествено, че ще е по сладкарниците. В края на краищата не можеш непрестанно да обикаляш като кон из тая пешеходна зона. Благодарение на Мод познавам вече всички сладкарници из околността с всичките им традиционни лакомства — от леките фруктови торти, през увенчаната с каймак и шоколад торта, наричана кой знае защо, „Черна гора“, до виенската „Захер торта“.
Мирна и сънна е обстановката на тия уютни заведения. Клиентела — предимно дамска. Възраст — над средната, понеже тия под средната треперят за елегантната си линия. Командното табло тук се състои от дългия хладилен бюфет, под чийто стъклен капак са наредени гореизброените торти, и от инсталацията за еспресо, бляскаща внушително с никела си. Помещенията изобилствуват с тихи ъгълчета, удобни за интимни клюки, тапицерията е в меки цветове, настолните лампи са с розови абажури. Изобщо нежност и финес.
— Значи, развод без причина — обобщавам, след като се настаняваме в едно сепаре.
— Вие сте странен човек, Албер. Каква по-сериозна причина за един развод от самия брак?
— Но тогава защо е трябвало да го сключвате?
Тя не отговаря на въпроса ми, понеже в този момент към нас се приближава сервитьорката с бяла дантелена престилка и бяло боне.
— Вие какво ще вземете? — запитва Мод, след като излага обстойната си поръчка пред келнерката.
— Кафе.
А когато прислужницата се отдалечава:
— Чудите се, че диамантите не ме изкушават, а сте безразличен дори пред невинните изкушения, които предлага една сладкарница.
— Каква проза: да сравнявате скъпоценните камъни с някакви си пасти.
— Напомняте ми за детството — усмихва се едва-едва жената. — Повечето деца в квартала бяха обсипвани с подаръци, а други имаха само по някоя евтина кукличка, купена от супермаркета. Но първите не бяха непременно по-щастливи от вторите.
— А вие от кои бяхте?
— Не се ли сещате? Нашата къщичка бе останала от времето, когато кварталът е бил за скромни хорица. Но с течение на годините наоколо се бяха издигнали луксозни вили с тераси и градини. „Няма какво да правиш при богаташките деца, освен да подсмърчаш — казваше баща ми. — Затуй стой си у дома.“ И аз си играех сама на двора с двете куклички от супермаркета. Две куклички са напълно достатъчни, за да направиш едно семейство, а след като си направила семейството, започваш да му приготвяш дом и покъщнина…
— Самотно детинство сте прекарали.
— Да, имах тоя шанс. Каква по-хубава школа за живота от едно самотно детство.
Не е време да възразявам, понеже тъкмо в тоя момент келнерката донася поръчаното: две торти и един сладолед за Мод, плюс моето скромно кафе. Изоставила темата за детството, дамата изцяло се отдава на любимата си страст.
— И все пак вие премълчахте причината за развода си — казвам, когато жената приключва с яденето. — Вероятно, защото причината е била у вас.
— Не ви се сърдя, че сте избрали миналото ми като средство за убиване на времето — промърморва Мод. — Само че и този път не познахте.
Не възразявам. Но тя, изглежда, също има нужда да убива времето, защото подхваща след известно мълчание:
— Вие сигурно никога не сте били женен, щом не разбирате, че всеки брак е достатъчна причина за един развод. Може би щях да се примиря, ако бях попаднала на някой от тия мекошави мъже, готови да се подчинят на всичките ви привички. Само че моят съпруг искаше аз да се съобразявам с привичките му, да приемам в къщи неприятни типове, понеже ги смяташе за полезни връзки, да отивам в леглото му според неговите настроения, да имам дете, защото той желаел това, и дори за напусна работа, понеже господинът печелел достатъчно за двама.
Тя не е по дългите периоди, тъй че след горното изложение спира, за да си почине и да огледа разсеяно околността, обилно изпъстрена с дамски шапки от най-различни модели. Шапките са заговорнически скупчени по три, по четири и красноречиво се поклащат в ритъма на сплетните.
— А по това време вие вече бяхте на работа при Сеймур… — подхвърлям напосоки.
По лицето на Мод отново пробягва къса полуусмивка:
— Вие наистина сте силен в догадките относно професията.
— А вашият съпруг, естествено, беше колега на Сеймур… — решавам повторно да рискувам.
Този път тя премълчава, сякаш се пита дали не е прекалила с откровеността си.
— Искам да кажа, социолог — уточнявам.
— Да не затъваме в подробности — предлага дамата.
— Това не са подробности. Щом заради работата сте зарязали брака…
— Зарязах го заради свободата си.
— За каква свобода ми говорите при такава работа.
— Такава или друга, работата е винаги една зависимост, Албер. Свободата е само в паузата между два работни дни, и аз държа да разполагам, както си ща, с тая пуза.
— Все пак вие сте привързана към професията си.
Тя не отговаря.
— Вероятно, заради Сеймур.
— Не смятате ли, че достатъчно се наседяхме в тая сладкарница? — запитва дамата.
Кимам и правя знак на келнерката да дойде за сметката.
— Ще ида до „Дионисус“ да изпия едно кафе — оповестявам. — В нашия реномиран хотел кафето е отвратително.
Кафето в „Европа“ наистина се прави по стар немски обичай, сиреч повече цикория и по-малко кафе.
— Да, да, вървете — съгласява се Мод. — Аз ще дойда след малко. Имам телефонен разговор.
Заранта е топла и денят обещава да бъде горещ, като всички тия последни дни на тягост и отегчение. Но жегата вече не ме плаши, понеже съм заменил официалните зимни дрехи с лек костюм от син джинсов плат. Мод също е в бледосиня ленена рокля. Изобщо облеклото ни е доста лекомислено за такава солидна двойка, каквато представляваме ние двамата, аз — с възрастта си, Мод — с килограмите.
Моят джинсов костюм е всъщност единствената полезна находка в продължителните ни скитания из пешеходната зона.
— Да ви подаря ли едни летни дрехи? Вие ще се сварите в тоя ваш чудесен костюм — рече оня ден спътницата ми.
— Благодаря. Мога и сам да си ги купя.
— Тогава какво чакаме?
Тъй че влязохме в „Карщад“ и дамата ме остави в мъжкия отдел, а сама тръгна по другите етажи. Напоследък Мод все по-често ми оказваше своето доверие, едно лесно обяснимо доверие, ако се вземе под внимание, че белгийският ми паспорт беше в чантата й, а за австрийския тя и не подозираше.
Именно този австрийски паспорт бе напоследък постоянният ми източник на безпокойство и само той ми бе пречел да се измъкна от задухата на зимния костюм. Защото летните облекла по правило са снабдени с такива миниатюрни джобчета, в които едва ли можеш да сложиш нещо повече от запалката. Тъкмо затуй, откакто тия дрехи станаха на мода, мъжете почнаха също като жените да носят ръчни чантички, за да приютяват в тях дребното си движимо имущество.
