Да, при един джинсов костюм човек не би могъл да пъхне паспорта си на сигурно място във вътрешния джоб. Но сигурно място ли е тоя вътрешен джоб? Откакто бях получил своя колкото спасителен, толкова и опасен австрийски документ, бях почнал искрено да съжалявам за интимността, установила се между мене и Мод. Когато се случваше да преспивам в стаята й, това не бе спане, а неспокоен полусън и дори нощно бдение поради страха, че дамата би могла по някое време да пребърка джобовете ми. Бях преценил наум всички възможни скривалища, но те се бяха оказали до едно не твърде надеждни. Да залепя паспорта за гърба на шкафа, да го пъхна в отвора на вентилацията или да го мушна под раздрания тапет зад леглото, с две думи, да го скрия някъде в стаята си — всичко това бе равносилно на детинщина, защото професионалистът, който би обискирал стаята, ще обърне внимание най-първо тъкмо на тия места. Да сложа документа в плик, за да го оставя на съхранение в касата на хотела или в пощата, като пратка „до поискване“, или на гарата в някое шкафче за ръчен багаж — това също бе детинщина. Полицията тихомълком си прави проверки из всички подобни места.
И тъй, щом трябваше да мъкна паспорта със себе си, какво значение дали ще го нося в джоба, или в ръчна чантичка. Ръчната чантичка дори изглежда по-невинна: в нея никога не се държат особени ценности, след като се подмята насам-натам и може да бъде забравена тук или там. Вечното правило: това, което е най-наяве, най-малко бие на очи и най-малко буди подозрения.
Прочее ето ме в лекия джинсов костюм, с небрежно провесената на ръката ми черна чантичка — един почти млад хаймана, прехвърлил четирийсетте и с вече сивеещи коси.
Ресторантът или, ако щете, кафенето „Дионисус“ представлява, кой знае защо, част от ансамбъла на музея за римско изкуство, приютен в полите на легендарната катедрала. Едно щастливо хрумване на архитекта, понеже хората, след като с часове са обикаляли сред студените антични мрамори, изпитват нужда от нещо съгряващо и понеже такива като Мод и мене могат да ходят в ресторанта с приятното самочувствие, че всъщност посещават музей.
Заведението е оформено модерно и строго като обширен паралелепипед от стъкло и алуминий, през чиито витрини се разкрива цялата околност, включително и фасадата на нашия хотел. Настанявам се до една от витрините и тъй като времето е никакво — нито заран, нито обед, а ресторантът е почти празен, скучаещата сервитьорка тутакси ми донася поръчаното кафе.
Да, фасадата на хотела се вижда отлично, включително и прозорецът на моята стая — третият отляво на втория етаж, — а понеже завесите са вдигнати, мога да различа и нещо от вътрешността на стаята и по-точно едно движещо се насам-натам едро синьо петно. Синьо, също като работна престилка, само че престилките на чистачките са бели, за разлика от тоалета на скъпата Мод. И това се наричало доверие. Добре, че навреме преодолях лекомисления порив да скрия паспорта в хотела.
Дамата се появява в „Дионисус“ четвърт час по-късно, лъчезарна в бледосиния си тоалет, приветлива и невинна. Просто да я разцелуваш.
— Предполагам, че докато чакате обеда, няма да се откажете от една втора закуска — подхвърлям, когато Мод се разполага насреща ми.
— Не ме изкушавайте, Албер. Напълнях с три килограма, откакто съм с вас.
— Нима когато не сте с мене, се изтезавате с режим?
— Не, но правя упражнения.
И за да не си въобразя бог знае какво, пояснява:
— Съвсем бегли упражнения.
— Изправяте се на пръсти, като издавате напред могъщия си бюст…
— Не се занимавам с подобни глупости. Имам у дома едно приспособление с педали. Все едно че карам колело на място.
— „У дома“? Къде „у дома“? В Америка или тук?
— И там, и тук. Нали ви казах, че работя в търговията. Тъй че налага се да пътувам…
Сервитьорката прекъсва разговора ни, колкото за да узнае, че Мод не желае нищо освен един голям сладолед с каймак.
— Какви са проектите ви за днешния ден? — запитва дамата, след като си разчиства сметките със сладоледа.
— За шеги ли сте настроена? — питам на свой ред.
— Вярно, днес е неделя — сеща се тя. — Неделята дори според библията е ден за бездействие.
— В нашия календар напоследък няма нищо освен недели.
— В такъв случай, какво ще кажете за един обяд в „Лавалиер“ с Дейзи и Ерлих?
— Тия работи вие ги решавате.
— Знаете, че аз нищо не решавам. Изобщо не си изливайте върху мене лошото настроение.
Има право жената. И с цел да си подобря настроението, аз си казвам, че все едно, подир три дни тази тягостна история с обедите, вечерите и безцелното разтакаване най-сетне ще приключи.
— Всъщност какво представлява Дейзи? — питам, колкото да се намирам на приказка.
— Това вие ще определите.
— Секретарка… машинописка… нещо от този род — опитвам се да налучкам.
— Именно.
— И къде работи?
— Какво значение.
— Вероятно, при Сеймур.
— Вие излишно често споменавате това име, Албер.
— Само за да ви доставям удоволствие. Предполагам, че то е райска музика за ухото ви.
— Не вярвам да го ненавиждате точно по тая причина.
— Съвсем не го ненавиждам. Но трябва да призная, че не съм и влюбен до уши в него.
И понеже тя мълчи, отново запитвам:
— А Ерлих?
— Защо ме отегчавате с въпроси? Ерлих е съвсем ясен.
— И все пак?
— Посредник в подобен род сделки. Авантюрист.
— Но вие вероятно го държите с нещо…
— Държи го Дейзи. Сближете се с нея и я поразпитайте.
— Не бих ви заменил дори срещу цял харем Дейзи-та. Вие напълно сте ме обсебили, скъпа.
— Да се надяваме — произнася тя скептично.
В заведението влиза продавач на вестници. Вземаме по един брой от това сензационно издание, наречено „Билд“, което всички презират и всички четат, и по тоя начин се отърваваме за известно време от необходимостта да си разменяме фрази без значение.
Едва след като преглежда оттук-оттам новините, Мод запитва:
— Вярвате ли наистина в тия шпионски истории?
— Питайте Дейзи. Аз не съм нито шпионин, нито секретарка.
— Всичко това ми се вижда страшно преувеличено.
— Защо? Да не смятате, че тайната професия само вие я упражнявате?
— Аз съм дребно техническо лице, Албер.
— Доколкото знам, една операция се осъществява именно от технически лица, а не от асовете на мозъчния тръст.
— Възможно е. Не съм участвувала никога в такива неща.
„Вие участвувате в момента, скъпа“ — би следвало да кажа, обаче премълчавам. От тая жена не можеш да изкопчиш почти нищо. Но „почти нищо“ е все пак нещо.
— Да ставаме, ако искате — предлага дамата, като поглежда часовника си.
— Време е наистина — кимам. — Докато стигнем „Лавалиер“, и ще стане обед.
Уви, няма да стане обед, даже и да пълзим. „Лавалиер“ е на същия площад, само двеста метра оттук.
— Все пак бихме могли да влезем в този музей — подхвърля колебливо Мод, когато се озоваваме навън.
— Вие вече за пети път ми излизате с това предложение. Нали ви казах, че не ми се гледат камъни.
