Достатъчно ги гледах във вашия Идар.
— Но тия камъни са други.
— Да, по-големи. И по-прашни.
— Тогава да идем до картинната галерия.
— Бях веднаж в една галерия и само се отегчих.
— В каква галерия?
— Лондонската. Помня, че по картините имаше доста кървища и отрязани глави.
— Какво друго искате да има. Хората са рисували живота. А животът е пълен с ужаси.
— Защо „ужаси“? Някои институти, от рода на вашия, ги отчитат като завоевания.
— Но вие какво сте се заловили днес за професията ми? Казах ви, че съм само дребна служителка.
— Вероятно. Обаче някой друг бе казал, че всички сме отговорни за всичко.
— Известен ми е този род демагози.
— Мисля, че въпросният демагог беше Христос.
Ние се движим едва-едва към споменатия „Лавалиер“, ала когато стигаме до средата на пътя, Мод се сеща, че още е рано, и поема в обратна посока.
— Не знам как са стояли нещата по времето на Христос, но ще признаете, Албер, че днес никой за нищо не е отговорен. Никой, освен може би мозъчните тръстове, за които споменахте.
— Съществуват и други мнения по въпроса — отвръщам нехайно, като също тъй нехайно люшкам в ръка малката черна чантичка с австрийския паспорт.
— Какви други мнения? Какво са виновни тия хора — тя прави лек знак с ръка към пъплещите из площада туристи, — ако утре бомбата избухне над този град и ги изпепели заедно с всичко останало? Ами че те дори няма да разберат как и защо се е стигнало дотам. И даже да разберат, няма да имат никаква, разбирате ли, абсолютно никаква възможност да осуетят катастрофата.
— Това вие не може да знаете.
— Знам го. И то от личен опит.
— Вече сте преживели атомния апокалипсис?
— Преживяла съм друг апокалипсис. Виетнамския.
— Участвували сте във войната?
— Участвувах против войната. Дефилирах пред Белия дом с всички тия младежи, въодушевени и празноглави също като мене, скандирах призиви за мир и любов, пишех лозунги по стените, изобщо воювах против насилието. Додето един ден насилието ме сграбчи и ме повлече към полицейската камионетка…
— Не допусках, че сте имали такава бурна биография.
— Имам я — кима тя, като продължава да крачи бавно край магазинчетата за сувенири, възможно по- далеч от рояците хлапета, летящи върху ролковите си кънки и огласящи площада с крясъци.
— Предполагам все пак, че не са ви задържали.
— Задържаха ме. Наблъскаха ни в една огромна клетка сред някакво подземие, за да имаме възможност да поседим и да се разкаем. Разговорите бяха забранени, а скоро загубихме и желание за разговори. Бяха ме тътрили насила по улицата. Навехнатото коляно адски ме болеше. Мина цяло денонощие, додето взеха да ни извеждат един по един. Най-после дойде и моят ред да се изправя в кабинета пред началството. Началството беше някакъв полицейски офицер с вид на горила и почти толкова умен. И знаете ли какво ми каза този тъпак?
— Да се държите по-прилично.
— Тази война, вика, ще свърши, но не защото вие го искате, а защото няма такава война, която да е почнала и да не е свършила. И ще свърши не когато ти го искаш, мойто момиче, а когато шефовете решат. Така че ако имаш акъл в главата, прибирай се в къщи. А ако не — ще има да се търкаляш по участъците и да ядеш бой. И то без всякаква полза. Ясно ли ти е: без всякаква полза! Да попаднеш в полицията, за да научиш истината от една горила, представяте ли си!
— Значи, тъпакът ви я връчи истината?
— Да, само че аз се оказах по-тъпа от него, защото не можах да я проумея. Трябваше още доста да патя, за да я проумея. А после дойде и мирът. Дойде точно тъй, както беше казал оня: не защото ние крещяхме за мир, а защото политиците решиха, че или трябва да свършат с тая война, или ще се наложи да почнат атомната.
— Вероятно по време на тия патила сте попаднали на Сеймур…
— Не беше Сеймур. Ако смятате, че Сеймур е вербовчик…
— Значи, Сеймур дойде после.
Тя не отговаря. Така е при всичките ни разговори. Неизбежно настъпва момент, когато престава да отговаря. Сякаш стига до някаква невидима за мене граница и мигом спира. Дотук.
След острата слънчева светлина и зноя на площада ресторантът ни поема в полумрака си с хладно гостоприемство. Приятно хладно. И изцяло в стила „Бел епок“. Мебели от тъмно дърво, тапицирани с черна кожа. Старинни лампи с маслиненозелени абажури. Огледала, където можете да наблюдавате обстановката зад вас, без да си изкълчвате врата от любопитство. А за тези, които не желаят да бъдат наблюдавани, вътрешността на заведението предлага уютни сепарета.
Дейзи и Ерлих са заели едно от сепаретата. Уместна предвидливост, тъй като заведението е почти пълно. Двамата дори са се снабдили вече с по чаша уиски, колкото за да приканят стомашните сокове към действие.
— Предполагам, че и за вас ще бъде същото — казва немецът, като прави знак на келнера в бял смокинг.
— За мене — не — отвръща Мод. — Бих взела един спрайт.
Спрайт. Една от многото марки лимонада. И една загадъчна дума, способна да ми развали настроението. Добре, че го нямам.
Обедът минава как да е, главно благодарение усилията на Дейзи, заета да поддържа оживлението. Този път тя е избрала за интелектуална гарнитура към менюто съобщението, че не знам откъде си в САЩ било откраднато не знам какво си количество обогатен уран.
— Не ми е ясно защо се вълнуваш, мила — промърморва Мод между две хапки телешко. — Нали уранът не е твой?
— Но не разбираш ли, че този момент някаква престъпна банда може би вече произвежда някъде своята първа атомна бомба? — запитва Дейзи, като блещи с малко пресилен ужас големите сини очи.
— С удоволствие бих им помагал — произнася добродушно Ерлих. — Не в производството, а в следващия етап.
— В кой „следващ етап“? Когато дойде ред да я хвърлят над главите ни? — пита момичето, като разтърсва с негодувание буйната си златиста коса, добре съзнавайки, че тя става особено красива при подобни движения.
— Няма да я пуснат, не бой се — успокоява я Мод. — Не вярвам да са вложили толкова пари само за да наблюдават как ще се изпарят в пространството.
— Точно така — потвърждава лениво немецът. — Печалбите се реализират не в действието, а в заплахата за действие. Свещеният шантаж.
— И ако все пак решат да хвърлят своята бомба? — тръсва отново коси Дейзи.
— Ами че нека я хвърлят — свива рамене Ерлих. — Бомбата, драга моя, е безобидна като хапче захарин. Пускаш го в кафето, изсъска за миг и се разтапя. С бомбата е същото: пускат я в атмосферата и — готово! С тази разлика, че съска малко по-силно и освен дето се разтапя, но разтапя и всичко наоколо. Обаче това са подробности.
— Чувате ли го? „Подробности“! — продължава да ни демонстрира емоциите си момичето.
Немецът отново свива рамене:
— Възрастните са като децата. Не могат да разберат, че няма никакво значение дали ще умреш от грип, или от бомба.
— От грип умират отделни хора, приятелю — благоволява да се обади Мод, понеже вече е приключила
