сън.
Не смея да си кажа, че ми върви, ала наистина ми върви. Тази не особено желана сексуална интерлюдия ми е спестила двата часа, които иначе би трябвало да прекарам навън, като се крия насам- натам. Освен туй любовната игра свършва тъкмо навреме, за да мога спокойно да отида до гарата и да взема последния влак за Висбаден малко преди полунощ. На всичко отгоре преддверието на дома е съоръжено с втори изход, през който се озовавам в двора, а оттам — в съседната улица. Но най-големият ми късмет е в това, че Мод ме е оставила сам точно тая вечер, когато това ми е съдбоносно необходимо.
Досега съм виждал гарата съвсем отдалече, колкото за обща ориентация. Заобикалям главния вход и влизам през една странична врата. Озовавам се в дълъг пасаж, водещ към централния хол. Достатъчно дълъг, за да установиш без мъка дали някой не се мъкне пред тебе или подире ти.
В случая централният хол е опасна зона, обаче няма как — оттам се купуват билетите. Може би през деня обширното помещение е достатъчно оживено с всички тия магазинчета за книги, за сувенири и шоколади, но сега магазинчетата са затворени, любителите на нощни пътувания не напират в тълпи и холът зее заплашително празен, ако не броим десетина души, застанали пред гишетата или пред табелите с тръгване и пристигане.
Всяко зло за добро. Купувам си билет, без да правя опашка, и бързо поемам по втори дълъг проход, водещ към пероните. Стигам до стълбата с номера на моя перон, изкачвам я, без да намалявам темпото, и озовал се горе, заставам до една колона за афиши. Влакът тръгва подир десет минути и вече е на линия, ала няма защо да бързам да се качвам. Вагоните са добре осветени, а тук, зад колоната, е полумрак и ако никой не ме е видял досега, съществуват добри шансове да скоча безпрепятствено на влака точно в момента преди тръгване.
Вагонът е полупразен. На перона, ако се изключат двама железничари, няма никой. Всичко изглежда спокойно. И все пак, както винаги в такива случаи, минутите се тътрят тъй тегаво, сякаш всяка минута е час.
Безучастен женски глас обявява по радиоуредбата, че влакът потегля. Най-после. За по-сигурно оставям го дори да потегли и едва в последния миг скачам на стъпалото.
Настанявам се в безлюдно купе и с облекчение запалвам цигара. Още не ми се вярва, че съм могъл да се измъкна безпрепятствено. Толкова безпрепятствено, та ти се ще да се ощипеш за проверка.
Отварям чантичката, с която толкова дни съм бил неразделен, за да хвърля бегъл поглед върху имуществото си. Парите. Билетът. Паспортът. Разтварям го още веднаж, колкото да се уверя, че внушава пълно доверие. И още щом го разтварям, усещам шока на ненадейната находка.
Освен собствената ми снимка в паспорта се намира още една, макар и не залепена. Снимка на жена. Чисто, спокойно лице, едва раздвижено от лека полуусмивка. Загадъчната усмивка на Мона Лиза. Или, за да бъдем точни, усмивката на Мод.
Сама по себе си снимката е безобидна. И сам по себе си паспортът вдъхва доверие, но тия две порядъчни неща, събрани заедно, се превръщат в такова безобразие, че приветливата полуусмивка на дамата изведнаж добива смисъла на зъл присмех. Не се опитвайте да си служите с тоя паспорт, Албер — казва Мод. — Той вече е добре известен. Вие сте демаскиран.
Наистина ли съм бил дотам неразделен с тая чантичка? Паметта ми машинално прехвърля подробностите от последните дни. Всъщност по-важни са последните вечери. И по-специално онази в дискотанц Бакара. Капризът на Сандра да танцува. Дами канят. Не можеш да танцуваш с чанта в ръка. Да, това е. Една бърза проверка в червеникавия полумрак на помещението и едно бързо пъхване на снимката вместо визитна картичка: Не ме забравяй. Мод.
Беглият анализ на ситуацията ми възвръща самочувствието, поне отчасти. Сеймур знае за австрийския паспорт, но не може да знае за колата, очакваща ме на някаква улица във Висбаден. Американецът е сигурен, че снимката на Мод е достатъчна, за да ме убеди в пълната ми безпомощност. Фактът, че дамата е поела риска да ме остави сам на себе си, е красноречив. Където и да ида, ще се наложи пак да се върна. Хотел „Европа“. Вторият етаж. Третата стая вляво.
Да се върна ли? Не знам какви са възможностите на човека, който ме очаква в опела, ала смятам, че все ще успеем да измислим нещо. Най-малкото, ще се скрия нейде за няколко дни, додето непознатият сътрудник съумее да ми осигури нов паспорт. Ще се скрия, ще се предреша, ще пусна мустаци и даже брада, но няма да се върна в хотел „Европа“. Съжалявам, Уйлям, обаче в тоя хотел кафето е отвратително.
— О, Албер! — чувам в тоя миг приятен женски глас, съпроводен с трясъка на отварящата се врата. — Бях почнала да мисля, че съм ви изтървала.
Мод сяда насреща ми с милата си полуусмивка и ме поглежда почти ласкаво.
— Колко се радвам, че ви открих — доверява ми тя.
— Съжалявам, че аз не можах да ви открия навреме — промърморвам. — Къде се бяхте заврели?
— Какви изрази… Стоях в съседния вагон и наблюдавах стълбището. Човек не може да стигне до влака, без да мине по стълбището, нали?
— Представям си как сте треперили при мисълта, че ще ме изтървете — забелязвам, понеже не виждам какво друго мога да кажа. — Сеймур не се шегува.
— Смятате ли, че шефът трябва да знае всичко? — запитва меко дамата. — Защо трябва да го безпокоим за всяка дреболия. Нека това малко приключение си остане наша обща тайна. Така ще бъде по- добре и за двама ни.
— Щом смятате…
— Единствено важен е крайният резултат — продължава жената, сякаш се извинява. — Нали вие не отпътувахте.
— Но ние все пак пътуваме.
— След четвърт час ще слезем в Бон. Там ни чака колата ми.
— И за това сте помислили.
— Знаете, Албер, как се грижа за вас. Не исках да ви лиша от възможността поне мъничко да си попътувате с влака.
СЕДМА ГЛАВА
Хотел „Европа“. Вторият етаж. Третата стая вляво. Няма да се върна повече тук ли? А къде ще вървя? Най-многото да ида в стаята на Мод. В момента това ми е още по-неприятно. Тая жена с ненарушимото спокойствие и с меконазидателния глас е само един добавъчен елемент в устройството на моя капан.
Капанът в Копенхаген изглеждаше наистина далеч по-зловещ. Трябваше да се крия в оная гнила барака и да се храня с огризките от пазарищата. Този тук е луксозен. Капан с климатична инсталация.
Има все пак една разлика и тя не е в климатичната инсталация. Сега поне в Центъра знаят къде съм и вероятно се досещат какво правя. Сега поне ми е спестено отровното съмнение, че са ме прехвърлили в графата на изменниците.
Фактът, че не съм се явил в нито един от уречените дни, естествено ще озадачи генерала. И онази киселица полковникът вероятно ще подхвърли: „Нашият пак се престарава.“ Сетне отново ще огледат възможните варианти на участта ми. И един от тези варианти без друго ще се покрива с истината.
Допускам, че не се тревожат прекалено за съдбата ми. Да се запилея и да изчезна — това не е за пръв път. В края на краищата спасителният изход ми е осигурен. Имаш пари, имаш и австрийски паспорт — оправяй се.
Имам, ама нямам.
Още преди да слезем в Бон, Мод бе ми казала:
— Албер, не е ли по-добре да ми дадете тоя австрийски паспорт. Той може да ви създаде доста неприятности.
— Какви неприятности?
— Ами представете си, че случайно ви задържат. Регистриран сте като белгийски гражданин, а носите австрийски паспорт. Ще възникнат всякакви усложнения.
— Значи, пак ме оставяте без документ.
— Съвсем не: ще ви върна белгийския. Белгийският по-малко ще ви изкушава към необмислени действия, понеже знаете, че е регистриран навсякъде, където трябва.
