— Не разбирам. Говори по-високо.
Тъй че ти напрягаш с последни сили гласа си, за да кажеш поне най-важното, но за свой ужас избъбряш само:
— Питах дали нямате нещо за хапване.
Сетне съзнаваш, че отново си буден или полубуден — какво значение — и в главата ти вече кръжат не сънища, а мисли, натрапчиви като мухи и досадни като мухи, а ти, вместо да се мориш да ги разгонваш, ги оставяш да бръмчат колкото си щат. Разбира се, от опит ти е известно, че ако се заловиш за нещо важно, ама наистина важно, другите мисли-мухи от само себе си ще се пръснат. Само че в момента съвсем не ти се ще да се занимаваш с важни неща, тъй като неизвестните в уравнението са премного, за да разчиташ на вярно решение.
Оня взрив… За Сеймур оня взрив не е нищо повече от дребна неприятност. Все едно че се е спукала тръбата на парното. Той дори няма представа какво точно се е случило или твърди, че няма представа, макар може би аварията да е програмирана тъкмо от него.
Не е изключено експлозията да е наистина без значение за Сеймур. Не е изключено тя дори да придава по-голям заключителен блясък на операцията му. Само че между твоите интереси и интересите на Сеймур съществува известна дистанция.
Скандал от трети тип — бе казал американецът. Скандал, оставащ в тайна. Обаче една оглушителна експлозия няма как да остане в тайна. С нея се заема най-първо военната полиция, а след това и обществеността. Ехото от тоя жалък взрив сред един полузабравен склад може да се окаже по-силно от очакваното. Атмосферата на шпиономания, подготовката за предстоящи избори, липсата на други сензации в момента — и ето че дребният инцидент се превръща в политическо събитие.
А за да има събитие, налага се да има и герои. Героите естествено са Томас и Ерлих. Но американците ще се постараят да оставят в сянка Томас, а Ерлих сам по себе си е доста дребен за герой. Кой стои зад Ерлих — такъв ще бъде първият въпрос.
„Търсят един белгиец“. Един тайнствен белгиец, това вече би могло да подхрани любопитството на публиката и да предостави терен за всевъзможни коментарии: човек на левите или десни екстремисти, оръдие на мафията, комунистически агент. С две думи, нищо чудно да видиш скоро портрета си на първите вестникарски страници.
Възможно е, разбира се, американците от самото начало да са блъснали вратата под носа на любопитните. Не се бъркайте в нашите домашни работи. Възможно е дори никой да не търси никакъв белгиец. Възможно е цялото киснене в тая вила, затворените капаци, гладът и отегчението да представляват само част от поредната инсценировка на Сеймур. Държи те тук под предлог, че те укрива, докато обмисля някакъв следващ ход. Това е напълно в стила му. За да си сервира подобна шега, той е готов дори да гладува или тайно да поглъща оттатък някакви кондензирани храни.
Мисълта, че може би в този момент американецът хрупа оттатък някаква кондензирана храна под формата на бисквита, до такава степен ме дразни, че нишката на мисълта се прекъсва и трябва да мине време, додето намеря отново края й.
„Търсят един белгиец, Майкъл.“
„Но аз не съм белгиец, Уйлям. Аз съм австриец.“
„Австриец или белгиец, те търсят вас. Може да имате сто различни паспорта, обаче физиономията ви е една, както сам благоволихте да забележите.“
Много вероятно е наистина да ме търсят. И след като ме е натикал собственоръчно в блатото, Сеймур сега се представя за мой спасител. Натиках ви, но не държа да се удавите, мъчно ми е за вас. Лошото е, че ролята на спасител не се покрива твърде с обичайното му амплоа. Рече ли Уйлям да спасява някого, можеш спокойно да му сложиш кръст. Кръст — на Грейс, а сега, не е чудно — кръст и на тебе.
Най-вероятното е, че още си му нужен. Най-вероятното и съвсем не най-лошото като перспектива. В случай че още си му нужен, ще се постарае да те запази поне дотогава, докато си му нужен. А после… После, сбогом, Майкъл, надявам се, ще се оправите някак с тия ваши два паспорта. Сбогом или лека ти пръст, какво значение.
Вече е почнало да се мръква и това ме навежда на мисълта, че бих могъл да пооткрехна повече капаците, за да се разсъня и да вкуся вместо вечеря малко вечерна хладина. Ала едва съм подал глава навън и зад гърба ми прозвучава познатият леко дрезгав глас:
— Вече ви казах, драги, че прекаленото ви афиширане не е във ваш интерес.
— Какво афиширане? Навън е почти тъмно.
— Да, почти, но не съвсем. Надявам се, долавяте разликата.
Дръпвам се от прозореца и за разнообразие се разполагам не на кушетката, а на креслото.
— Току-що установих, че в хладилника отново се е образувал лед. Какво ще кажете за един малък аперитив преди вечеря?
— Бих предпочел да минем направо към вечерята — измърморвам.
— Няма да спечелите нищо — поклаща глава американецът. — Вечерята е съставена от същата течна храна. Не забравяйте все пак, че уискито се прави от царевица, а ако и царевицата не е храна…
Вдигам се с лека въздишка от креслото:
— Добре, Уйлям. Нека да пием, само не ми говорете за храни.
Донасяме от кухнята необходимото и въпреки мрачината подреждаме бара върху ниската масичка без излишно чупене на чаши. При първата глътка от леденото питие усещам нещо като удар върху празния си сгърчен стомах, а известно е, че ударът зашеметява. Тъй че повтарям го с чисто профилактична цел. Колкото повече си зашеметен, толкова по-малко разбираш, че си гладен.
— Не искам да надничам в тайните ви, но все пак няма ли да кажете нещо по въпроса за връзката? — подхвърлям.
— Насрещната станция продължава да мълчи — осведомява ме късо американецът.
Той щраква скритата в шепите си запалка и лицето му за миг се появява от мрачината, озарено от жълтото пламъче.
— В такъв случай за каква връзка ми говорите, щом не сте реализирали дори една-единствена емисия.
— Напротив, реализирах. Обаче именно една единствена. Това стана още вчера, колкото за да науча, че цялата документация по нашите проучвания е предадена, където трябва.
— Затуй сте така спокоен.
— Аз съм винаги спокоен, Майкъл. Аз съм далеч по-спокоен от вас. Вие само давате вид на спокоен и го правите доста умело, но то е само маска.
— Не ви оспорвам превъзходството.
— Не става дума за превъзходство. Човек е винаги спокоен, когато знае, че няма какво да губи.
— Човек винаги има какво да губи.
— Може би. Обаче всичко зависи от това, колко струва за тебе животът. Не сте ли се замисляли над проблема за самоубийството като над свой личен проблем?
— Не, разбира се.
— Така и предполагах. Вие нямате достатъчно въображение за подобно нещо.
— Това, че съм тъп, вече сте ми го подсказвали по най-различен начин — забелязвам, докато следя как лицето му ту се появява, ту изчезва, додето оранжевото огънче на цигарата светва и гасне в мрачината.
— Тъпотата наистина би могла да ви послужи като генерално извинение — промърморва Сеймур. — Само че вие не сте тъп. Вие сте фанатик.
— И това съм го чувал.
— Но не сте го проумели. Човешкият род открай време се дели на скептици и верующи. И не си въобразявайте, че тия, вторите, са привилегия само на вашия свят. Верующи и фанатици — тая сган я има колкото щете и у нас. Някои вярват все още в Христа, други — в превъзходството на бялата раса или в историческата мисия на Америка. Едни висят в църквите, други линчуват негри, трети бият крак в такта на бойните маршове. Изобщо фауната на фанатиците ми е позната до втръсване и до пълно омерзение.
— За вас е въпрос на подробности, че разни хора могат да вярват в съвсем различни неща.
— Естествено. Какво значение дали илюзията, в която вярват, е от вашия тип или някоя друга? Всички
