— Цинизмът ви не е лишен от основание — признавам. — И все пак, как си обяснявате факта, че Мод или който и да било там така упорито мълчи?
— Ако аз съм циник, вие сте направо нагъл, драги. Не бива така безцеремонно да надничате в техническата екипировка на противника.
От другата страна на масичката се раздава леко дрънчене на стъклария, което ми подсказва, че Сеймур или си налива нова чаша, или се чука със самия себе си. Сетне отново се раздава леко дрезгавият глас:
— Досега избягвах да ви запознавам с нашата техническа екипировка от чисто човешка неловкост. Става дума за съвсем примитивна радиовръзка в радиус от осемстотин метра…
— Чрез която сте поддържали контакт с Мод по време на онзиденшната операция.
— Именно. Откъде можех да знам, че след операцията ще възникнат усложнения. Тъй че за момента този немощен транзистор е единствената ми апаратура за връзка. Осемстотин метра, нали ви казах. Прочее мълчанието означава, че за Мод е нежелателно да се приближава на такова разстояние, понеже пътищата се контролират или което е все същото, че не смее да се обади, понеже има риск съобщението да бъде прихванато.
— Не е изключено Мод просто да се е разболяла.
— Мод не може да се разболее — възразява категорично Сеймур.
— Или да е катастрофирала с колата.
— Мод да катастрофира?
— Знам, че е слабо вероятно. Но понякога и слабите вероятности…
— Оставете, Майкъл! По-скоро луната ще изхвръкне от орбитата си, отколкото Мод — от шосето. Още повече Мод знае, че няма право да катастрофира в такъв момент.
— При вашата болезнена недоверчивост това доверие в Мод ми изглежда просто странно.
— Знам с кого имам работа.
— А ако вашите военни са я задържали?
Този път отговорът се забавя малко повече:
— Обсъдил съм и този вариант. Просто като теоретическа възможност. Военните могат да задържат вас, но не и нея. И дори да си позволят да го направят под някаква форма, това няма да ги доведе доникъде.
— Понеже Мод е като гроб.
— Точно такава е, представете си.
— Какво сляпо доверие.
— Добра организация, нищо повече. При Мод нишката се прекъсва, Майкъл.
— Вие по-добре знаете.
— Знам го. Защото, ако нишката не се прекъсне при Мод, значи ще стигне до мене. А стигне ли до мене, значи има изгледи да се насочи към голямото началство. Само че такова нещо никое голямо началство не би допуснало. Нишката винаги се прекъсва поне на една бримка преди голямото началство.
— Но в такъв случай Мод ще изгори.
— Грубо казано, да, Нали затова й се плаща, за да играе ролята на бушон.
— Също като мене. С тая разлика, че никой не ми плаща.
— Е, вашият случай е по-особен — признава Сеймур и отново почва да звънти със стъкларията.
Изчаквам го да спре, за да си налея на свой ред. Крайно време е да си налея, защото стомахът ми въпреки спиртната терапия отново почва да капризничи.
— Да, вашият случай е по-особен — повтаря след известна пауза американецът. Ако Мод бъде притисната и се наложи да изгори частично, все пак ще намеря начин да я измъкна. Тя така сляпо вярва в мене, че не бих си простил, ако не я измъкна.
— Не допусках, че сте способен на сантименталност.
— Сантименталност? И то спрямо Мод? Аз имам някои дребни задължения единствено към себе си, драги. И тъкмо зарад себе си, а не зарад Мод ще трябва да я измъкна. Вашият случай обаче е по- особен.
— Вече за трети път го повтаряте.
— Възможно е. Не знам не прекаляваме ли малко с това уиски. По-особен е, защото, ако ви спипат, изгарянето няма да бъде частично.
— А съществува и опасност да кажа нещо излишно.
— Не, такава опасност не виждам. Ако я виждах, вероятно вече щях да съм ви изгубил като събеседник.
— Предполагам, че все още съм ви нужен. Макар и да не ми е ясно за какво.
— За нищо. Нямате представа как бихте ме облекчили, ако можехте да изчезнете ненадейно и в неизвестна посока.
В тона му прозвучава такава нотка на искреност, че не намирам какво да възразя. Нощният вятър се е усилил. Капаците на прозорците леко потракват и за известно време това са едничките звукови ефекти, нарушаващи тишината в тъмната стая.
— Карате ме да се чувствувам просто виновен, задето още не сте ми видели сметката — забелязвам, колкото да наруша паузата.
— Нали вече ви казах: мислил съм и по този вариант. Но вярвам и сам знаете, че е много по-трудно да прикриеш един труп, отколкото един жив човек. Живият човек може да мине незабелязан край полицая, докато трупът, не знам защо, винаги събужда любопитство. Чий е този труп, защо се намира точно тук, а не другаде, кой го е оставил… И после тая отвратителна миризма на разлагаща се плът… Не, Майкъл, вие все пак сте ми приятел. Не искам да ви виждам като труп.
Нощта минава някак си.
През нощта тъй или иначе спиш, макар и на пресекулки, тъй или иначе сънуваш, макар и кошмари. Но денят не минава никак. Струва ти се, че си станал преди векове, а е все още заран и ние седим в кухнята, след като отдавна сме изпили горчивото блудкаво кафе, последното кафе и последната храна в тази проклета плесенясала вила.
През тоя живот съм преживял доста неприятности, не мога да се оплача от липса на асортимент, но никога не съм предполагал, че три гладни денонощия заслужават някакво внимание. Едва сега започвам да си давам сметка, че гладът е велика сила. Едва сега, след като времето е спряло и след като даже Сеймур е млъкнал, и след като напразно събирам сили, за да се преместя на дивана оттатък.
Най-сетне мудно и нерешително се премествам. Премествам се и замирам. Щом времето е спряло, значи и ти трябва да спреш, да потънеш някъде надълбоко, възможно по-дълбоко и по-далеч от мислите, от страховете и болките. А ако животът рече пак да почне… е, ако животът рече пак да почне, все ще се намери някой да те разтърси и да каже ставай.
Да, времето наистина е спряло и аз установявам това винаги, когато намеря сили да отворя очи, защото стаята тъне в дрезгавина, такава смътна дрезгавина, сякаш часовникът на времето е секнал точно на границата между деня и нощта. Но колкото и да е спряло времето, това не ми пречи понякога да си казвам, че това безвремие трае вече наистина прекалено дълго и че е съвсем ненормално да висиш така в безвремието между живота и смъртта, без да знаеш всъщност дали си още на тоя свят, или си вече на оня.
Тази неизясненост на обстановката донякъде те смущава и ти пречи да потънеш в дълбочините, но после се сещаш, че ако си на оня свят, значи, отнейде без друго ще се появи Любо — щом се появи Любо, смятай, че си на оня свят, а ако ти е писано да останеш тук, тогава непременно някой ще те хване за рамото и ще каже хайде, ставай, не чуваш ли, че часовникът отново затрака.
— Ставайте, Майкъл — чувам наистина един малко дрезгав глас.
Чувам го, но съвсем отдалече, понеже точно в този момент съм потънал в голямата дълбочина. Чувам го, но се правя на разсеян, понеже нямам никакво намерение да изплувам горе за щяло-нещяло.
— Ставайте, Майкъл, бързо! — раздава се отново гласът.
