— За какво ви е била сърдита?
— Предполагам за туй, че раждането ми е било нежелано и е станало от немай-къде, отгоре на немотията и на всички други грижи. Никой не обича натрапниците, Майкъл.
Той става, прави няколко крачки из кухнята и спира до прозореца.
— Не смятате ли, че бихме могли вече да отворим капаците? — позволявам си да подхвърля. — Тук не се диша.
— Нека не избързваме. Нека изчакаме Мод с нейното комюнике.
Да изчакаме Мод… Това звучи на пръв поглед съвсем невинно като програма, но колкото повече напредва денят, толкова по-тягостна става тая програма. Дамата не се явява нито на обед, нито в следващите часове и ние, вече загубили желание за приказки, се разхождаме като зверове в клетка, всеки в стаята си, понеже от лежане и притеснение не сме способни поне да заспим.
Слънцето вече залязва, когато напрегнатият ми слух най-сетне долавя шума на мотор. Малко по-късно между дърветата се показва и зеленият мерцедес, значително по-зелен от посърналата листовина.
Мод влиза в къщата и ни отправя приветливата си усмивка, на която Сеймур отвръща само с една суха бележка:
— Не допусках, че ще ви е нужен цял ден, за да се придвижите от Майнц до тук.
— Дойдох за един час — обяснява жената сконфузено. — Обаче въпросът за жилището се оказа много сложен.
— А вчера сте пропуснали да изпратите вестници по вашия Франк — продължава да мърмори американецът.
— Не пишат нищо за инцидента. Само една къса бележка в тукашното вестниче. Обясняват злополуката с неизправност в електрическата инсталация.
Тя е извадила от чантата си вестничето и го подава на Сеймур. Сеймур го взема и на свой ред го подава на мене:
— Хвърлете един поглед, Албер.
Междувременно той навярно също е хвърлил един поглед на Мод, защото двамата излизат и се усамотяват в стаята на американеца. Военното съвещание трае десетина минути. Време напълно достатъчно, за да прочета не само късата бележка по инцидента, но и част от външните новини, остарели с три дни.
Доколкото може да се съди по информацията, експлозията в склада е възникнала в резултат на късо съединение и нейна единствена жертва е техникът Ерлих Прел, намиращ се в момента на местопроизшествието. Други имена не се споменават. Други подробности липсват.
Толкова по-добре. Строго погледнато, експлозията на едно хале с демодирано оръжие едва ли може да разтревожи някого. Старото желязо се е превърнало в обгорено желязо, нищо повече. Кой ще седне да прави истории около такава дреболия, особено след като единствената жертва е някакъв дребен техник.
Късата информация без друго е минала през филтъра на военните. Излиза, че Сеймур е прав. Ако има някакъв елемент на скандал, това е скандал от трети тип, обречен да мине към дело. Излишно е да разчиташ, че ще станеш звезда на вестникарските хроники.
И все пак американските власти търсят един белгиец. Може популярността да ти се е разминала, но другото не е. Може контролът по шосетата тук наоколо да е вдигнат, но контролът по граничните пунктове вероятно е в ход. Щом търсиш някакъв чужденец, най-сигурното е да го причакаш на границата.
— Ето как се представят нещата, Албер — оповестява Сеймур, когато двамата се връщат в стаята. — За момента Мод ви е осигурила спокойно и тихо жилище в Майнц. Ще прекарате там няколко дни, докато тази история съвсем отшуми и докато ви подготвя канал за измъкване. Подир което ще си кажем сбогом.
И като вижда, че се готвя да възразя, вдига ръка и добавя:
— Естествено, ние можем да си кажем сбогом и още сега, ако много държите на това. Вече ви споменах, че нашата обща дейност е приключена. Не виждам обаче как бихте се оправили сам с тия ваши два паспорта, нито един от които не влиза в работа.
— Добре — избъбрям примирено. — Ще разчитам на вашата помощ.
— И няма да сбъркате. А сега Мод ще ви изведе. Аз ще поостана да измия чиниите.
— О, мистър… — възкликва Мод, свикнала да приема всички думи на шефа си за чиста монета. — Ако е за чиниите…
— Вървете, вървете — кима Сеймур. — Сега е най-подходящото време за път.
— Сега е най-подходящото време — повтаря Мод, когато излизаме и се отправяме към колата. — Ако караш по светло, всички те виждат. Ако пътуваш много късно, изглеждаш подозрителен.
И понеже се готвя да седна на обичайното си място, тя побързва да поясни:
— Не тук, Албер. Излегнете се отзад на седалката и се завийте с оня шлифер. Не е нужно да ви забелязват отвън.
— Ами ако надникнат вътре?
— Ще дадете вид, че не ви е добре.
— Но те търсят един белгиец.
— Вече не сте белгиец. Вече сте австриец. Ето паспорта ви. Разбира се, най-добре е да не се стига до вадене на паспорти.
Тя запалва мотора и плавно потегля, завива, възлиза по стръмното и излиза на шосето.
— Досега само това не ми се беше случвало: да пътувам като ръчен багаж, хвърлен отзад на седалката.
— Ето, виждате ли: значи, още едно преживяване. Някоя вечер, тогава, когато наистина ще имате жена и деца, ще седите с тях край камината и ще им разказвате как сте пътували като ръчен багаж в колата на едно случайно служебно лице.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Събуждам се с усещането, че се намирам в някаква градина. Не съм далеч от истината. Градината не е в самата стая, но е почти надвиснала над мене от отворения прозорец, заемащ цялата стена край леглото. Лекият вятър плавно полюшва гъсталака от избуяли растения, увенчани с огромни розови и теменужни цветове, а в помещението се носи дъх на утринна влага и аромат на… отде да знам на какво, не съм специалист по цветята.
Спалнята ми е в партера, а в тая вила партерът е закопан на един метър под земята и това ми дава илюзията, че аз също съм надеждно закопан и лежа между градинските лехи сред високата гъста листовина, напълно скрит от погледа на всички възможни полицаи, с бели каски, зелени фуражки или в скромни цивилни облекла.
На вратата се почуква, но аз не обръщам внимание на тоя паразитен шум, все още упоен от съня и от аромата на розово-лилавите цветя. В отговор на моето мълчание чукането става още по-настойчиво и дори се раздава мелодичен женски глас:
— Албер, спите ли?
— Спя, да. Или по-точно спях, преди вие да почнете да тропате.
— Но часът е девет.
— И какво като е девет? На църква ли ще ходим?
— Яйцата ви ще изстинат.
— С това трябваше да почнете, скъпа. Ако искате да вдигнете някого, почвате с яйцата, а не с часа.
След двайсетина минути, вече измит и избръснат, влизам в светлия хол, изпълнен също с цветя — най- вече по тапетите и по импримето на завесите. Вниманието ми обаче бива привлечено не толкова от този разкош на пастелните тонове, колкото от разкоша на приготвената трапеза.
— Вие страшно ми липсвахте през последните дни, скъпа Мод.
— Знам, знам. Сядайте.
Настъпва съсредоточено мълчание. Когато се яде, не се приказва — това го има и в най-простата брошура по хигиена на храненето. Едва след като приключваме с топлите блюда и стигаме до третата чаша
