— Току-що чух името му от вас — отвръща жената. И като ме поглежда, добавя:
— Аз се казвам Мод.
— Тя се казва Мод, Албер — потвърждава американецът. — Запомнете това име.
— Не е трудно за запомняне.
— Надявам се да станете ако не приятели, то поне добри познати. Това ще бъде само от полза за общата работа. Но нека не бъркаме работата с удоволствието.
Удоволствието се свежда до туй, че ние двамата с Уйлям изпиваме в почти пълно мълчание сервираното питие, докато жената едва докосва с устни чашата. Сетне Мод, сякаш по някакъв невидим знак на Сеймур, става.
— Ще ми позволите да се оттегля…
— Да, да, вървете… — кима американецът.
— А ние с вас, Майкъл? — пита той, когато оставаме сами. — Ще пием ли още по нещо, или също ще се оттегляме?
Не виждам защо трябва да се наливаме, след като е очевидно, че Сеймур по понятни съображения едва ли ще води сериозен разговор тук.
— Знаете, че нямам особен вкус към алкохола.
— Вярно. Ние е вас си приличаме по много неща. По сума неща, като изключим най-важните.
Не съм забелязал чак толкова да си приличаме, но и не смятам, че това е тема за обсъждане.
— Предполагам, че очаквате някакви обяснения — подхвърля Сеймур, когато се озоваваме на улицата. — Затуй ще почна от обясненията.
Той обаче не бърза да почва дали защото обмисля как да почне, или защото се налага да слезем по механичната стълба в подлеза. Едва когато излизаме отвъд Карлс плац и поемаме из почти пустата Нойхаузер щрасе, чувам гласа му:
— Снощи ви казах, че не бива да се боите от мене. Казаното остава в сила, само че при известни условия.
— Снощи не ставаше дума за условия.
— Прав сте. И много ми е неловко, след като съм направил един жест, сега да ви изнудвам да го заплащате. Но, Майкъл, вие знаете какво представлява нашата професия. Човек рядко е свободен да действува според личните си желания.
Оставям без внимание тия обобщения, като чакам следващото.
— Ако не бях ви поканил да дойдете в „Черния козел“, вероятно нямаше повече да се видим. Но какво искате — случайността води подире си друга случайност. Един от моите хора ви е забелязал в хола на хотела. И едва се разделихме с вас, дойде в стаята да ми го каже. За наш късмет, той съвсем не знае какво точно представлявате, но на времето ви е виждал в компанията на друг човек, който в случая ни интересува.
— И какво като ме е виждал?
— Става дума просто да идентифицирате този човек, Майкъл.
— Решили сте да ме използувате за индикатор…
— Не се вълнувайте. В момента не ми е нужен предател. Въпросният тип съвсем не спада към вашите хора. По-скоро — обратното. Западен агент.
— Не съм поддържал връзки с такива.
— Поддържали сте. Макар и не дружески. Така че няма да извършите никакво покушение срещу съвестта си. Сам ще разберете това още щом го видите. В края на краищата не мога да ви насиля да признаете: „познавам го“. Туй зависи единствено от вас.
— Но кой е този човек?
— Вие ще кажете. Ние го знаем под една самоличност, вие — под друга. За нас съществува съмнение, че е двоен агент, от който изтича информация. Обаче успокойте се: не изтича при вас, а при наши съюзници. Не е тайна, че и съюзниците се шпионират помежду си.
— Тая ваша история много не се държи, Уйлям.
— Истината е винаги по-малко убедителна от лъжата. Ако трябваше да ви сервирам лъжа, щях да я скроя тъй, че да се държи.
— И какво точно ще искате от мене?
— Всъщност нищо. По-точно, една дреболия: ще придружавате Мод или приятелките на Мод. Изобщо ще бъдете кавалер. Ако не ме лъже споменът, вие имате талант за тия неща.
Крачим няколко минути мълчаливо край ярко осветените витрини. Пешеходната зона е почти пуста. Тук-там някоя прегърната млада двойка или някой полюшващ се любител на мюнхенска бира.
— Не разбирам какво чакате, за да кажете „да“ — произнася по едно време американецът.
— Чакам да заговорите сериозно.
— Но аз говоря сериозно. Ще развеждате дамата насам-натам, додето тя ви запита „познавате ли този човек“. И единственото, което се иска от вас, е да отговорите точно на въпроса.
— Единственото?
— Именно. Колкото и да ви звучи невероятно.
Съвсем невероятно наистина. Не че е невъзможно Сеймур да се интересува от някого, с когото в миналото съм имал вземане-даване. Но ако Уйлям иска да научи нещо за някой си, той разполага с достатъчно източници на информация, та да прибягва до мене. Освен ако е решил да компрометира този някой чрез връзката му с мене. Да докаже, че онзи е свързан с комунисти. Или пък да ме използува за съвсем друга цел, която в момента не мога да отгатна.
Американецът спира, вади пакета цигари, предлага ми и сам запалва.
— Какво има толкова да съобразявате, Майкъл?
— Вие настойчиво ме наричате Майкъл — забелязвам.
— Въпрос на навик. Знам отлично, че не сте Майкъл. Но не сте и Албер.
— Точно това съм по паспорт.
— О, по паспорт! На вас ли трябва да обяснявам, че малкото име е нещо наистина твърде малко, за да ви служи като прикритие. Вие отдавна сте картотекиран и описан при нас с всички необходими подробности в снимки и текст.
Той замълчава, сякаш очаква да кажа нещо. Но понеже не казвам нищо, продължава:
— Разбира се, вие ще бъдете Майкъл само за мене, когато сме насаме. Пред всички други трябва да се държите тъй, както ви е обичаят, сиреч да криете своята истинска самоличност. Имайте предвид, че това, което знам за вас, аз единствен тук го знам. Жените не са в течение.
— А каква самоличност сте ми изработили за пред жените?
— Защо трябва да я изработвам, след като вие вече сам сте го направили. Възприемаме вашата легенда и — готово.
— Щом сте толкова възприемчив, защо не възприемете и проекта ми?
— Какъв проект? Да се качите на колата и да изчезнете?
— Именно.
— Не е възможно, Майкъл. След като моят човек ви е видял, вече не е възможно.
— А ако аз все пак направя опит да изчезна?
— Такъв опит ще бъде съвсем напразен. Без да говорим, че ще бъде катастрофален за вас.
— В какъв смисъл?
— Не ме карайте да формулирам заплахи. Знаете много добре в какъв смисъл. Може и никого да не сте убили, но за западната полиция вие сте убиец. Без да повтарям какво сте за нас, от другия континент.
Не формулира заплахи наистина. Просто ме осведомява за неща, които и без туй са ми ясни. Нямам никаква възможност да умувам, а още по-малко — да отказвам. И колкото по-невинни са условията на американеца, толкова по-удобно е собственото ми положение на договаряща страна в един привиден пазарлък, който не е нищо повече от ултиматум.
— Добре, Уйлям, отстъпвам. Ако задачата ми се свежда само до една идентификация…
— Да, да — прекъсва ме Сеймур, — знам какво ще кажете, така че не си изтощавайте речника. Знам и това, че не вярвате на нито една моя дума. Прочее, нека оставим фактите сами да ви убедят.
— А все пак мога ли да знам колко време вашата Мод ще ме развежда като маймуна?
