„Не се знае кой наистина е починал и кой просто се е оттеглил.“41
Всъщност именно мисълта за Учителя, когото Людмила също тачеше като свой Учител, не ми позволява да подмина с някоя траурна фраза въпроса за нейната нелепа смърт. Не смятам да влизам в полемика с когото и да било, нито претендирам, че цялата истина се съдържа тъкмо в моята версия. Позволявам си само да предложа още една гледна точка.
При последното посещение на Людмила у дома всичко изглеждаше в реда на нещата. Вярно е, че в израза й понякога се долавяше известна апатия и погледът й помръкваше, но в този час подир края на деня и при подробностите, с които я затрупвах, това бе почти нормално.
— Ти май пак „изключи“… — бях подхвърлил по време на разказа си за Жозефовиц.
— Напротив. Мисля си само, какви усилия и разправии са нужни, за да създадем у нас нещо елементарно, каквото този господин е създал без много грижи за свое лично удоволствие.
Не, не изключваше. Разсъждаваше по обичая си трезво и делово. Въпреки обичайната си служебна обремененост, въпреки преживените неотдавна нервни сътресения и задкулисни сблъсъци около конгреса, тя явно бе си възстановила спокойствието. Само, че неприятностите не бяха приключили. Това пролича още на следния ден с нелепото решение на Младенов да осуети заминаването ни.
Доста по-късно разбрах, че Живкова по свои пътища е научила за извършвани злоупотреби в служба „Културно наследство“. И както Първия бе заявил в политбюро, лично дъщеря му бе поискала да се започне разследване за дейността на службата. В момента, когато обсъждахме с Людмила подробностите около бъдещата изложба, разследването вече бе почнало.
Едва завърнала се от краткото си пътуване до Виена, Мила бе заплашена от нови неприятности, сега вече в самия Комитет по култура. За да не коментирам злословията, плъзнали по този повод из града ще цитирам пак няколко реда от книгата на Чакъров:
„В края на юни в Комитета по култура избухна скандал между сътрудниците в нейния кабинет. Людмила Живкова проведе остър разговор със своята дългогодишна лична секретарка Катя Чалъкова и я уволни. Секретарката й разкрила какви интриги се плетат около нея от заместник-председателите на комитета. Чалъкова поискала среща и с Тодор Живков, като заплашила, че ще направи разкрития. Тя не беше приета от Живков, но нейното поведение нанесе тежък удар върху психиката на Людмила Живкова.“42
Първия наистина имаше този обичай — да отказва срещи, за които подозираше, че ще бъдат неприятни. Знам го от личен опит. Но и когато отказваше да те приеме, винаги успяваше да разбере за какво точно си му притрябвал. Така е станало и с обвиненията на Чалъкова, независимо от това, дали тя ги е изпратила писмено или са стигнали до него по друг път.
Тъй или иначе конфликтът има продължение, този път в семейна обстановка. „През последните месеци от живота й — разказва Живков — тя бе изразходвала вече сетните си сили. Виждах това, пък и лекарите не криеха от мен истината за състоянието й. Тогава взех отпуск и прекарахме тридесетина дни заедно на Боровец. С нас имаше и лекар, който я наблюдаваше и провеждаше необходимото лечение. Но пред очите ми тя губеше сили с всеки изминат ден, отпадаше физически все повече и повече…“43 Така с пет-шест реда бащата предава състоянието на дъщеря си в последните месеци от живота й. Тези пет-шест реда не съдържат за жалост и за пет пари иформация. Какво е било въпросното „губене на сили“, какви са били тия лекари и това „необходимо лечение“, — нито дума по тези подробности. Нито дума и по още една подробност, която би трябвало поне да се спомене: Отношението между Мила и близките й през тия „тридесетина дни“, посветени на нейното съвземане.44
Именно през тия дни в семейството се разразява остра свада. Бащата, асистиран от зетя си, отправя към дъщерята множество тежки обвинения срещу поведението й на общественик и държавник. Възможно е те да са били почерпени от нападките на Чалъкова, въпреки че за случая Живков едва ли се е нуждаел от помощен материал. Той просто е сумирал всички свои несъгласия с курса на Людмила, които по-рано по една или друга причина е смекчавал или премълчавал. Опитите й да лансира в партийната йерархия неподходящи лица, обграждането й с подлизурки, жадни за привилегии, звания и нови апартаменти, съставянето на екип от некадърници представящи се за специалисти в сферата на културата — всички възможни обвинения в лекомислие или некомпетентност биват сумирани, за да се стоварят на куп върху главата на обвиняемата.
Хората през ония години доста добре познаваха публичните прояви на Първия. И как нямаше да ги познават, след като печатът непрестанно ги отразяваше в снимки и текст. Малцина обаче знаеха какъв е той в личните си изяви. Добродушен и благ, когато това му отърваше, съвсем друг, ако му вдигнеш кръвното. Кипне ли, по-добре да не му се мяркаш пред очите. А през ония дни в Боровец много му е било накипяло. Без да си сдържа гнева и без да си мери думите е обвинявал щерка си, че пречи на дейността му, наместо да помага, че излага и себе си, и него, че става за смях, а сега и някаква секретарка се е емнала да я прави за резил.
Живков бе силно привързан към дъщеря си. В известен период и по известни въпроси той отстъпваше пред нейните внушения, даже когато не съвсем ги разбираше. Но тъкмо тази бащинска обич усилваше още повече гнева му, пред перспективата надеждите му за политическото бъдеще на Мила да рухнат. Нямам нито право, нито основание да го порицавам за поведението му на баща. И в края на краищата споменатия скандал е бил само още една капка към горчилката, изпълнила сърцето на Людмила. На окултен език сърцето не случайно се нарича „чаша“. Тъй, че сблъсъкът е бил още една капка. И може би тъкмо онази, при която чашата прелива.
Споменах, че въпреки пъстрата свита, която неизменно се движеше с нея, Живкова бе всъщност една самотна жена. Сега, в Боровец, беше дошло време да разбере, че вече е и сама. Никога не се бе осланяла на наплива около себе си. Никога не бе си въобразявала, че малцината верни приятели притежават обществена тяжест сами да реализират нейните амбициозни проекти. Колкото и да се дразнеше понякога от факта, че е Живкова, този факт главно, ако не и единствено, служеше за опора в рискованите й начинания. Оттук нататък той вече бе сведен до титла без покритие, защото титулярът фактически я отлъчваше от реалната власт.
Красивите очертания на голямата мечта неусетно бяха се смалили до унилия пейзаж на прозаична безизходица. А смелата новаторка се бе преобразила в обречено същество, върху което беше надвиснала могъщата вълна на жестокото ни време, готова всеки миг да я помете и захвърли в небитието.
Според неофициални сведения грижите, полагани за Людмила в Боровец, са били съвсем формални. Бащата изобщо не е имал ясна представа за нейното състояние. Съпругът почти не се е мяркал наоколо. Лекарската помощ се ограничавала с предписването на сънотворни или транквиланти. Ако се съди от изказването на бодигарда Димитър Мурджев, никой не се е вълнувал особено от състоянието на Мила.45 Вероятно са смятали, че е станала вече излишна. Нещо повече — че почва да пречи.
На 20 юли Живков идва да види дъщеря си в Боровец. Поканва я на обяд, но тя отказва. „Към три часа — спомня си Мурджев — ме извика и ни нареди с шофьора да палим мерцедеса и да заминаваме за София, без да казвам на никого. Живков си беше легнал и никой не е посмял да го събуди, за да му каже за решението й… Като отидохме във вилата в Бояна, Живкова ми даде рецепта и ме изпрати в правителствена болница да я изпълнят.“ На въпроса „какво имаше в нея?“, Мурджев отвръща: „Приспивателното дормопан и още нещо“ (!). „Когато й донесох лекарството и я попитах кога се връщаме в Боровец… тя се усмихна и каза: «Сигурно към 6–7 часа.» Предчувствах, че нещо ще се случи (!?)… Час-два по-късно телефонът звънна и чух писъка на жената (прислужницата)… Втурнахме се към къщата. В басейнчето плуваше безжизненото тяло на Живкова… Опитах се да направя нещо като изкуствено дишане (!?)… Близо час мина, докато дойде лекар… Опаковката от дормопана беше празна… По-късно Ани Младенова заяви, че липсвали само две хапчета. Така истината беше потулена.“46
Преглеждам още веднъж сведенията за последния ден на Людмила, но пак се затруднявам да реша, дали се касае за сериозни свидетелства на сериозни хора или за диалози в някакъв водевил на жанра „комедия от грешки“.
Мурджев, както вече разбрахме, твърди, че рецептата била за „дормопан и още нещо“. Ако не беше това „още нещо“ би могло да се спори дали и в какъв срок въпросния дормопан би могъл да причини
