Траурната церемония беше към края си.
Този тип церемонии — луксозни или бедняшки, многолюдни или с един-двама опечалени — винаги са свързани с известни усилия. Човекът е такова опако същество, та създава големи грижи на околните и с раждането, и със смъртта си. Особено големи са грижите, когато погребението е на държавно ниво. Добре, че нашата родна комунистическа партия, след като повече от три десетилетия бе управлявала, разполагаше с достатъчно опит в широкомащабните пропагандни операции. Защото — няма какво да се лъжем — погребението на видна политическа личност си е винаги една пропагандна операция.
Твърде важно бе в случая да проличи, че покойната е не само любимка на своя народ, но и свидна щерка на комунистическата партия. Един идеен акцент, който уви, не всякога се долавяше в мнението на обикновените хора за Людмила. Сред тези, обикновените, дето по навик именуваме „прости“, се носеха слухове, че в отношенията си с партията Мила отдавна вече не е нито любима, нито любеща. Малко й трябваше на подобна публика, за да си въобрази, че в ненадейната смърт на младата жена има нещо съмнително.
Скоро придворният блюдолизец и биограф, напрягайки сервилния си мозък до краен предел, щеше да представи кончината като природно бедствие, при което развилнелите се стихии изпотрошили дърветата и изпокъсали далекопроводите на страната, а траурната процесия на осиротелия народ щяла да потече „бавно и страшно като поток от нажежена лава“.
За момента такива вулканични явления не се забелязваха, но времето бе доста топло. Нали бяхме в края на юли. Така или иначе, траурната процесия беше към края си.
Всичко се осъществяваше точно според плана, одобрен от шефовете на партийния протокол. Не е важно дали хората бяха доведени тук по партийна и профсъюзна линия, или пък бяха дошли по свое желание. Важното бе, че внушителното шествие изглеждаше наистина като всенародно. Ескортът на гвардейците около лафета подсилваше тази внушителност. Траурната музика, венците — всичко бе както си му е редът.
Тътрех се сред навалицата, потиснат от жегата и от клаустрофобията си. Не се чувствах нито опечален като част от околните, нито предразположен към полугласни прозаични приказки, като част от другите. Бях почти загубил усета за реалност и почти „изключил“, както казваше Мила, до мига когато едва не се блъснах в предната редица. Шествието бе спряло. Стигнали бяхме до отреденото за гроба място.
Един грубоват грачещ глас ме изтръгна от вцепенението. Там, напред, зърнах приготвената вече червена пирамидка, а зад нея — едрата фигура на оратора: Самият председател на министерския съвет, най-видният с мозъчната си недостатъчност член на Политбюро, всеизвестния Гриша Филипов. Не разбирах дали са възложили траурното слово на него заради тия му качества или защото бе от хората, които покойната най-много презираше. Какво значение. Словото, което грачеше в момента на прословутия си българо-руски жаргон, бе написано от други и можеше да бъде прочетено от кой да е, макар и не с този неподражаем тон.
Един трагичен и зловещ фарс, такъв беше ритуалът, с който погребваха жената, която приживе бе погребала тях. Без пирамидка. Без траурно слово. И с едничкото определение:
„Погребална процесия от хора, които се влачат след катафалката на едно мъртво политическо учение.“
Множеството вече се пръскаше. Едни бързаха да се измъкнат, за да си гледат работата, други пристъпяха бавно, решени докрай да спазят приличието. Аз също бях сред последните, нямах бърза работа. Подир късо колебание, дали да тръгна след навалицата, напираща към трамвая или да поема пеша по напечената от слънце улица, избрах улицата. Навремето я наричаха „Гробарска“. Така я бях и запомнил, — с допотопните катафалки, следвани от опечалени роднини или с връхлитащите върху нас конни полицаи на легендар-ния Салабашев, когато се включвахме в траурно шествие при смъртта на някой опозиционен лидер. Отдавна минали работи.
„Всичко минава и всичко се лесно забравя…“ както бе казал поетът. Вероятно подир седмица или месец същото щеше да важи и за днешната церемония.
Не стана така. Случи се тъкмо обратното. Всички траурно-хвалебствени материали, напечатани или излъчени до този момент, се оказаха само прелюдия към широката пропагандна операция, предприета оттук нататък. За целта не бе нужно да се вземат решения на Политбюро или Министерския съвет. Нещата се проектираха секретно в кабинета на първия от самия Живков и неговия най-доверен помощник Милко Балев. Задачите бяха главно две — те се взаимно осмисляха и допълваха. Едната бе да се обрекат на пълна забрава слуховете или реалните факти за каквито и да било странности, идейни отклонения или мистични увлечения на покойната. Всякакви подобни явления просто не бяха съществували. Другата задача бе непрестанно да се подчертават и обогатяват действителните или мними думи и дела на Людмила, свидетелстващи за нейната беззаветна вярност към партията. Така на днешните, а и на бъдещите поколения щеше да бъде завещан образа на една пречистена и дезинфекцирана от всякаква идейна зараза героиня, заслужила наистина да носи прозвището Незабравимата.
Да се представи Живкова за верен следовник на комунистическите принципи не бе особено трудно. В своите публични изказвания, приветствени речи, доклади и статии тя бе принудена да използва лицемерния, но неизбежен ритуал от фрази за благородните задачи на партията, за лениновите завети, за светлото социалистическо бъдеще. Към такава протоколна идейна фразеология прибягваха повечето от нас. Някои са престараваха, други бяха по-въздържани, но всички се чувстваха задължени да се съобразяват с установените партийни традиции.
Публиката бе достатъчно обръгнала на комунистическите щампи в изказванията на Живкова, за да им обръща внимание. Тя слухтеше за другото, нестандартното, което ораторката съумяваше да подскаже между щампите. И го намираше. По-късно редакторите, заели се да подготвят за печат произведенията на покойната, трябваше просто да изхвърлят намирисващите на волнодумство пасажи и да запазят (а защо не и да подсилят) марксистката фразеология, та да се постигне необходимата правоверност на текстовете. Немалко хора отлично разбираха, че става дума за груба фалшификация. Но смееха ли да се обадят.
Истината по въпроса лесно би могла да се установи от някои ръкописи на Людмила. Само, че те пък — какво съвпадение — изчезнаха тутакси подир смъртта на авторката. Добре, че ние — свидетелите — все още не сме изчезнали.
Няма да преразказвам част от мненията, които Мила е споделяла с мене по повод културните нрави у нас, пораженията на партийния диктат, опасностите, застрашаващи бъдещето на света. Някои от тия мнения са толкова радикални в критицизма си срещу линията на партията, та нищо чудно ако бъда обвинен, че ги съчинявам с късна дата. За да не съм съвсем голословен ще си позволя да цитирам само още едно от изказванията й, съдържащи се в цитираната вече книга на К. Чакъров:
„Поехме дълбоко погрешен исторически път да се съюзим с най-нецивилизованата страна в света — беше ми казала веднъж Живкова. Тя бе дълбоко убедена, че «Хитлер е рожба на Сталин и на неговата система.» Дълго водихме спор по това. Тогава аз още един път се убедих, че тя мрази насилието във всички негови форми. И тъкмо поради това не хранеше симпатии към Съветския съюз, където според нея, «насилието винаги е тържествувало».“ (стр. 160)
За късмет на манипулаторите и съобразно с обективните обстоятелства, действителните възгледи на Людмила бяха останали непубликувани, а подир нейната смърт материалните следи — ръкописните бележки или звукозаписи, както вече бе споменато — прибрани и вероятно унищожени. Все пак за по-сигурно, работата по идеализация на Незабравимата според комунистическите принципи продължаваше. Така, наред с добре рендосаните вече „Съчинения“ на покойната, и точно една година подир кончината, бе публикувана и „Книга за Людмила Живкова — Мислете за мене като за огън“.55
Книгата съдържа материали от различни автори и не е моя работа да й давам оценка, след като също участвам с малък спомен. Няма как да подмина обаче основната част от сборника — цитирания вече и единствен засега биографичен очерк за Живкова от Любомир Левчев. Върху чисто биографичните данни в очерка е безполезно да се спирам — авторът е използвал доставената му фактология — една суха и скучна канава, върху която е разгърнал пищната бродерия на въображението си.
Казах „въображението“, но всъщност имах предвид подлизурството. Какво подлизурство? — би възразил някой. — Нали става въпрос за покойница? Вярно. Дъщерята е покойница, затуй пък бащата е още жив,
