този, същият, по чийто адрес Левчев не се посвени да напише: „Живков двайсет години ми е пазил главата“. Без да се сети, че подир такава декларация неизбежно ще последва въпрос: „Че защо му е било толкова необходимо на Живков да ти пази главата?“ На такова питане би могъл да отговори не само Първия, а и всеки от нас. Но понеже в момента темата не е бащата, ами дъщерята и по-точно пищната бродерия на подлизурство, сътворена върху нейната биография, ще кажа само, че ако имаше начин Людмила да се обади от астрала, тя би реагирала с такова омерзение, та моите лични бележки по въпроса биха се оказали бледи и немощни.
Спомням си по този повод как реагира Мила, когато младият по онова време Радко Радков й бе посветил свое възторжено стихотворение. Възторгът му — за разлика от Левчевия — бе съвсем искрен. Възмущението на Мила обаче също бе съвсем искрено:
— Това момче как не разбира, че с тая своя лирика ме прави за смях! — избухна тя, след като прочете стиховете.
— Защо да те прави за смях, — опитах се да възразя. — Човекът наистина ти е признателен. И по липса на пари, вместо букет цветя ти праща стихотворение.
Радко бе доста време в немилост поради религиозните интонации в поезията си. Жалко, че не се сети подир промяната да се обяви за репресиран, ами с целия си акъл взе та написа сума ти хапливи стихове, посветени на новите демократи. Възкресението си в миналото дължеше до голяма степен на Живкова. И при неговия случай, както при случаите с редица други творци, недолюбвани от идеологическите цербери, тя се намеси и помогна да се вдигне ембаргото. На поетичната възхвала обаче реагира остро. Затуй мога лесно да си представя как би реагирала на Левчевата апология.
Няма да се спирам на редицата суперлативи и метафорични излияния, изпъстрящи текста на тая биография. Те са толкова много, та цитирането им би ни довело до отегчителна тавтология. Ще се огранича само с бегъл преглед на отделни детайли в този импозантен портрет.
Тук на първо място изпъква коленопреклонното отношение на народонаселението към Людмила. Но понеже от апарата на ЦК не са му доставили конкретни факти, авторът е принуден да си ги измисля. „Хората я запомниха като «Бялата птица», лъже той, във връзка с навика на Мила да се облича в светли дрехи. Но понеже дрехата е все пак нещо външно, добавя малко по-късно: «Наричаха я Софийската мечтателка».“ Нова лъжа. И за да подсили хрумването си с нещо по-идейно, добавя: „Някога наричаха Ленин «кремълския мечтател».“
С волен полет на творческото въображение е описано и пристигането на Живкова на Самуиловата крепост: „Людмила Живкова стоеше като бял пламък на върха… Мъже и жени хвърлиха мотиките и се затичаха нагоре (за да я видят отблизо)… Не всеки може да говори с народа от върха на Самуиловата крепост. Людмила Живкова можеше.“ (Също като повелята на Първия: „Повече между хората, по-често сред народа“, само че казано този път поетично).
Тия популистки акценти са само встъпления към далеч по-елитарни епизоди: „Тя преоткриваше тъй наречените тайни книги като книгата на богомилите“, продължава да съчинителства Левчев, без оглед на факта, че Тайната книга на богомилите — в случай, че съществува — все още не е открита до към днешна дата. Затуй пък с прелетяването на Мила в самолет над Хималаите „най-силно се проявяваше нейната изследователска и откривателска смелост“.
Подир което съвсем естествено идва обобщението, че „Людмила Живкова още веднъж като чудотворец съумя да превърне най-дръзките си идеи в реалност“. И за да не би да сме подценили смисъла на току-що казаното, то е изразено на друго място още по-натъртено: „За съвсем кратко историческо мигновение (понеже мигновенията могат да бъдат кратки, но и дълги, б.м.) тя изкачи неимоверни висоти. Това не беше духовно израстване. Това беше духовен скок.“
Колкото до ефекта от скока, той идва съвсем логично: „Видни мислители на нашето време я слушаха с възхищение“. И още: „За писателите от цял свят нейното име стана необикновен символ и те искрено я заобичаха като войнствен ангел на красотата“. Усетил обаче, че става прекалено космополитен и спомнил си кой му дава хляба и сиренето, авторът подир известен брой страници добавя: „Ветераните на партията… й бяха най-близките хора. И те я обичаха нежно — нея, дъщерята на революцията.“ Сюблимна бележка, при която си представяме, как трогнатата до сълзи Людмила върви, хваната ръка за ръка с Цола Драгойчева и Тодор Павлов.
Повече цитати едва ли са нужни — до края е все същото. И за какво са ни те, след като самата Живкова ни е оставила като обобщение своя завет: „Мислете за мене като за огън“.
Тук обаче се сепвам, понеже се сещам за кратък пасаж от едно интервю с приятелката на Мила — Таня Русева, споменаваща за „тая фраза, която аз съм убедена, че е измислена от Левчев: «Мислете за мене като за огън». Да не е идиот Милка да каже такова нещо? Това е абсурд — просто не го вярвам.“56 Подобни възражения, съпроводени дори с подигравки, прозвучаха и от други места, та биографът бе принуден да излъже повторно — този път в обратна посока: Не била казала точно това, но той си позволил да го преиначи по не знам какви си съображения. В скоби казано, Левчев лъже 4 пъти по различен начин за същия случай, като сам се демаскира с противоречията си. Най-разгърнат е вариантът в лъжемемоара му „Ти си следващия“, а най-абсурден — последният, с твърдението, че Мила наистина била произнесла заветната фраза.57
Несъгласията с левчевите хиперболизации и чисти измишльотини може би не са съвсем справедливи. Не бива да се забравя, че що се отнася поне до биографията, тя бе написана и публикувана през Живковия период. И не е трудно да се досетим, че зад приписвания на Мила призив „Мисли за мен като за огън“ е закодиран всъщност призивът на самия Левчев: „Мисли за мене, другарю Живков!“
И онзи мислеше. Дори по времето, когато някои от приятелите на покойната изпаднаха в немилост или направо бяха шамаросани от партийния лидер, биографът продължаваше да се ползва от благоволението му. И не само се ползваше, ами и прекаляваше, та се случваше и да поразсърди господаря си. В сборника „Русенски комитет“ е публикувана стенограма от заседание на политбюро през март 1988, в което Живков е дал воля на недоволството си от глезотиите на своя слуга. По повод поведението на някои отговорни лица в творческите съюзи, Първия репликира:
„Ако се мине през чистилището при художниците, при писателите, те ще ги ометат всичките. Те не си дават сметка за обстановката в страната. И при художниците има здрави сили, и при писателите. Я вземете Левчев — колко долари само изразходва той, за да се печатат негови произведения на Запад? Ще го разкатаят, ако знаят, няма да остане нищо от него, трябва да го спасяваме след това. Партията и народът са голяма сила.“58
И го спасяваха. За нито едно от безобразията му през дългия период на неговото куртизанство никой не му потърси сметка. Но да не се отклоняваме.
Вече споменах за наличието на два коренно различни образа на Людмила — като вярна наследница на бащиното си комунистическо верую и като негова убедена противничка. Куриозното е, че при изграждането и на двата образа ръководна творческа роля играеше един и същи човек — нейният биограф.
Понеже по навик все още чета вестници и гледам телевизия, очаквал съм при непрестанното му гастролиране из медиите да потвърди с ласкава дума поне някоя от възхвалите, с които бе обсипал предишната си благодетелка. Няма и помен от подобно нещо. Той същият, който публично заявява, че никога не би се отказал и от една своя дума, очевидно е забравил не само множество думи, но и цели свои произведения като споменатия шедьовър, посветен на Людмила.
Това — както и да е. Ако нещата се свеждаха само до амнезия, тя отдавна вече е взела у нас епидемични размери. Лошото е, че наред с умението да забравя миналото, господинът демонстрира и умението тепърва да го съчинява — макар в противоположен по смисъл вариант. Вече споменах как постига това при новата третировка на темата „Живкова“. Но за да приключа с тия му действия ще прибавя само още една подробност — желанието му да представи изваяния ня-кога с подкупваща искреност светъл образ, като някакво жалко и комично недоразумение. При това подкупващата искреност и този път е налице — без нея накъде в този свят, обръгнал от лъжи.
Към края на своя „роман от спомени“, както сам го определя, Левчев е включил и спомен, свързан с последните дни на Живкова. Видял я „в нейния малък кабинет в ЦК. Тя ми се оплака, че хора, с които работи я мамят и злепоставят по опасен начин. Крадели подаръци. Вземали рушвети за квартири. Разпространявали от нейно име небивалици. Гледах я ужасен не само от фактите, които ми доверяваше, а и от огромното пречупване, което беше настъпило в нея.“
