„Веднъж — продължава биографът — връщайки се от посещение при Ванга, разказах на тази мечтателка как знаменитата Петричка врачка я бе нарекла светица. Людмила ме погледна иронично и ми каза: «Аз съм нещо повече от светица». И ето тази мадам «Нещо повече» сега стоеше пред мене разколебана, уплашена, смазана… Оставали са й само няколко дни живот, когато тя ме попита:
— Какво да правя?“
Намерила и тя от кого да търси съвет! — ми е на устата да добавя, но ще премълча, понеже съм убеден, че целият този разказ е чиста лъжа. Преди всичко, авторът сам се е опровергал. Две страници преди това съобщава дословно: „През последните 18 месеца от живота й се виждахме твърде рядко, и то на официални сборища, където не можеше да се говори сериозно“. В такъв случай на какво основание и по какъв повод е станала тази тайнствена среща „в нейния малък кабинет в ЦК“, който едва ли може да се счита като място за „официално сборище“. И накрая как е било възможно подобно свиждане „само няколко дни“ преди смъртта, след като добре е известно — и не само на мен — че още близо месец преди това, тя бе заминала за Боровец с баща си.
Така ситуирана измишльотината ни разкрива най-нечистата си страна: канонизирането на Людмила за светица. Няма да се спирам на тази подробност, че биографът не само тук, а и на много други места държи да се представи за много близък човек на „Петричката врачка“. Хора, които наистина са били близки на Ванга, вече са споменавали в печата, че Ванга открито е изразявала пред тях антипатията си към Левчев.
По-същественото е, че като религиозна жена тя никога не би си позволила да обяви за светец жив човек. И ако действително нарече Людмила светица, това стана едва през 1996 в предаването на Тадаръкова, където участваше и биографът. Така, използвайки свободно фактите, като суров материал за измислиците си, Левчев съчинява епизода за последния си разговор с Мила. И за коронната си клевета: — приписаната на Мила реплика: „Аз съм нещо повече от светица“.
В подобна последна преработка ни представя биографът своя някогашен кумир: Една нещастница, „разколебана, уплашена, смазана“, и до такава степен обезумяла, та макар да се смята „за нещо повече от светица“, търси помощ не от друг, а от Левчев…
Безпощаден тип. Особено, пробудят ли се у него ревността, завистта и накърненото самочувствие на гения. А всичко бе почнало почти незабележимо с една досадна грешка на Мила. Навремето, вместо да си назначи един зам.-председател, тя бе назначила двама. Споменах обаче, че щом има двама първи, неизбежно възниква и въпросът — кой от тях е по-първият. При пълната непригодност на Левчев към делова работа, този въпрос нямаше как да се реши в негова полза. Оттук започва всичко. Продължението е известно.
Лицемерното посмъртно възвеличаване на Людмила бе съчетано с декларация за съхраняване и продължаване на нейното дело. Зад тази димна завеса от благи приказки се вършеше точно обратното. Добрите начинания бяха изоставяни или опразвани от съдържание. За да оправдае някои „мистични“ залитания на дъщеря си, Първия например твърдеше, че идеята на Мила за изследване на непознатите интелектуални възможности на човека има сериозна научна основа и следва да намери практическо приложение. Така проектът за институт „Рьорих“, включващ и проблемите на психическата енергия, деградира тихомълком до жалка пародия. Учреден бе Научен институт за изследване на човешкия мозък, ръководен за по-сигурно от идеолог с циментова глава. Надеждно циментиран по този начин, институтът изобщо не проработи.
През лятото на 1981 г. се понесе мълва, че се подготвя удар срещу Галерията за чуждестранно изкуство, намираща се за момента все още в зародиш. Засега съществували колебания дали погромът да се свърже с разследванията около служба „Културно наследство“ или с констатацията, че се прахосват пари на вятъра за трупане на произведения без художествена стойност. Колебанията едва ли щяха да продължат дълго. Групичката около Балев се бе здраво разшетала.
Повтаряха се старите истории в познатия стил „атовете се ритат, магаретата страдат“. Навремето Венелин Коцев търсеше начин да злепостави Иван Башев. Сега подобни амбиции проявяваше Милко Балев спрямо Александър Лилов. И при двата случая ролята на Живков не се ограничаваше в това да отброява ударите.
Преди години, когато ненадейно бе смъкнат от високия си пост Митко Григоров, ползващ се с реномето на „втори човек“ в партията, Тодор Живков бе заявил на една среща с писателите:
— Другари, нищо необичайно не се е случило. Смени в партийното ръководство са ставали и ще стават.
И добави с дебелашкия си хумор:
— Важно е да не се сменя Първия секретар, другари. А иначе, смени са ставали и ще стават.
Известно е, че главен подбудител на тези кадрови операции бе самият Първи секретар. Славолюбив, мнителен и твърде ревнив спрямо успехите на колегите си, Живков приемаше болезнено нарастващия авторитет на поредния велможа, открояващ се като „втори човек“. И го сменяше при подходящ повод, реален или изфабрикуван за целта. Така един подир други през стъргата минаха Живко Живков, Митко Григоров, Борис Велчев, та сега бе дошъл ред и на Александър Лилов.
При създаващата се агресивна атмосфера на реванш бъдещето на галерията изглеждаше съвсем несигурно. Вече виждах как събираните с толкова усилия чудесни картини ще бъдат наблъскани в някакви зимници и поверени на паяците, саждите и влагата. Първото ми хрумване беше да поискам среща с Живков. Първите хрумвания нерядко са тъпи. От подобна среща — в случай, че наистина се осъществи — едва ли можеше да се очаква нещо добро. Людмила бе предусетила накъде вървят нещата. И при последния ни разговор през юни всъщност бе ми подсказала единствения надежден изход. Само една голяма изложба, не пред партийния елит, а пред цялото общество, би могла да затвори устата на клеветниците.
Речено-сторено. С безрезервната подкрепа на Александър Лилов — (такова мащабно мероприятие не би могло да се осъществи без одобрение и помощ от високо място). Така през септември 1981 една огромна експозиция от близо 500 картини и скулптури, без да смятаме графиките, беше разгърната в четирите етажа на „Шипка 6“. Реномето на майсторите и качеството на произведенията им бяха такива, та много от зрителите на излизане питаха с недоверие:
— Ама всички тези неща наши ли са?
Няколко дни след като успехът на инициативата стана неоспорим, Живков също се накани да види изложбата. Съдбоносно посещение. От него зависеше дали ще промърмори снизходително „добре, добре“ или ще ни натири в джен-дема без обратен билет. Развеждаше го из етажите Светлин Русев. Останал назад, аз трябваше да отбивам атаките на мърморковците с по-нисък ранг.
— Кажи де, кажи нещо! — подканях Методиев, с когото по онова време дружахме като куче и котка.
— Абе не знам. Не виждам тука големи имена…
— Как ще ги видиш, като гледаш с гърба си. Точно зад теб са Вламенк, Кислинг, Валотон…
— Може… Не знам… Не съм специалист.
Разколебани бяха и другите противници от ЦК, но не бързаха да дават оценки, преди още да са чули мнението на Големия шеф. Когато влязох в заседателната зала на художниците, той тъкмо това правеше — формулираше одобрението си, за да завърши с почти същата фраза, изречена преди три месеца от Людмила: „Започнатото трябва да продължи!“ Разликата беше единствено тази, че докато дъщерята изразяваше твърдото си желание, бащата само демагогстваше. Нищо не продължи. И не само по обогатяване на галерията.
По предложение на хората, работили за създаване на галерията, тя бе наречена на името на Людмила Живкова. Един жест на признание, който Мила напълно бе заслужила. Отбелязах го в предговора към албума-каталог, издаден за изложбата, макар още да не подозирах, че този факт по-късно ще бъде отречен или забравен:
Галерията „е едно от големите дела на Людмила Живкова, не само замислено лично от нея, но и осъществено с нейната енергия, с нейното постоянство и под нейното пряко ръководство. Това е един от тези красиви паметници, които винаги ще ни напомнят за нея и които тя остави след себе си, именно защото не мислеше за себе си, а за благото на своя народ.“59
Тодор Живков нямаше как да забрави, че Мила е негова дъщеря. Дали затуй или защото в онези години не само се демагогстваше, но се и строеше, той изпълни обещанието да бъде издигната сграда за новия
