— Да не си полудял? Мисля, че би предпочела да се хвърли в най-дълбоката пропаст. Опитът й тук не й е вдъхнал голяма обич към този град.
— Ще видим.
Бидълс наблюдаваше как приятелят му разсеяно оправя един свещник върху бюрото.
— Познавам това изражение, Хелион. Какво си намислил?
Като знаеше, че този хитрец ще си даде сметка за плана му, ако не внимава, застана сериозен.
— Нищо неприлично в случая — отговори. — Само предложих възможност на Джейн да ми каже в очите, дали ме е забравила, или все още я вълнувам. Ще открием истината след няколко дни.
Въпреки любопитството, което го глождеше, за пръв път в живота си Бидълс изглежда разбра, че намесата му е нежелана.
— Желая ти късмет, приятелю — най-накрая отстъпи пред неизбежното.
— Благодаря — Хелион се усмихна иронично. — Когато става въпрос за госпожица Мидълтън, ще ми е нужен всичкия късмет, който мога да събера.
Хотелът беше един от най-елегантните в Лондон. Разположен в спокоен квартал, приютяваше заможни хора, които предпочитаха тихо място за краткия си престой в града.
На Джейн не й правеха впечатление мебелите от полиран дъб, нито добре обучения персонал, готов да задоволи всяка поръчка. Бе дошла в Лондон само с една цел: да се срещне с Хелион и да разбере защо й е върнал петте хиляди, които му плати.
Когато слугата дойде с новината в къщата й в Съри, тя не знаеше какво да каже. Не очакваше Хелион да се свърже с нея… не и след ужасната им раздяла. Още по-малко очакваше, че ще й връчат пакета с огромната сума. Защо би направил подобно нещо? Напук? От гордост? За да я изхвърли завинаги от живота си?
Каквато и да бе причината, Джейн откри, че я изяжда свирепа и необяснима ярост.
Не беше ли достатъчно, че не може да отговори на любовта й, както тя желаеше? Тя, която го имаше запечатан в сърцето си и не можеше да си се представи омъжена за друг? Че се чувстваше толкова самотна, че се страхуваше да не се разболее от мъка? Трябваше ли да й хвърля в лицето единствения й подарък, като че беше нещо без значение? Ситуацията бе непоносима. Без да осъзнава какво прави, опакова набързо багажа си и отпътува за Лондон.
Искаше да го види. Да чуе от собствените му устни какво обяснение ще й даде.
Като пристигна в хотела миналата вечер, веднага изпрати бележка в дома му, очаквайки да получи отговор на следващата сутрин. Не бе толкова суетна, за да си помисли, че той ще дотича на момента. Хелион не би се показал толкова недодялан. Но сигурно би бил любопитен при внезапното й идване… Но денят мина без знак от негова страна, че е получил бележката й, и нов страх започна да я измъчва. И ако я пренебрегне? Ако реши, че не си заслужава да се срещне с нея? Сърцето й се сви. Не, за Бога, не! Толкова бе страдала през последните месеци. Не би могла да издържи, ако разбере, че Хелион иска да я нарани.
Прекара деня, потопена в тревожно мълчание. Беше толкова нервна, че когато накрая някой почука на вратата, душата й щеше да излезе от тялото.
— Най-накрая! — възкликна, стискайки зъби. Спъна се в подгъва на роклята докато бързаше да отвори. — Бях започнала да си мисля… О! — разочарова се, като видя един униформен слуга в коридора. — Какво има?
— Добър вечер, госпожице Мидълтън, — слугата направи дълбок поклон. — Изпраща ме господин Колфилд.
Джейн се подпря на рамката, а сърцето й заплашваше да се разкъса на две.
— Няма ли да дойде?
— Помоли ме да ви заведа при него. Не е далече.
Джейн изненадано премигна. Това не го беше очаквала. В действителност, не знаеше, дали да не се обиди от такъв неуважителен жест. Но нали затова бе дошла — да се срещне с него.
— Много добре.
Взе шапката, ръкавиците и малкия пакет, който почиваше на една ниска масичка. В мълчание слязоха по стълбите на хотела и излязоха на улицата, където ги чакаше черен лъскав екипаж. С усещането, че вече не контролира ситуацията, Джейн се остави да й помогнат да се настани вътре, преди да потеглят през натоварените улици на Лондон. Насаме с мислите си, се опита да игнорира бясното препускане на сърцето си и да се убеди, че няма място за безпокойство: ще му върне парите и си отива. Обикновена трансакция.
„О, да, много обикновена“ — подигра й се един глас вътре в нея. Последната такава с Хелион й бе коствала сърцето, бъдещето и всяка надежда за подходящ брак. Нямаше нищо обикновено, когато ставаше въпрос за този мъж.
Унесена в мисли, Джейн не обърна внимание, кога екипажът бавно навлезе из тесните улички. Дори не погледна през прозорчето, когато спряха и кочияшът й помогна да слезе. Чак когато един младеж, облечен в скромно сако и черни панталони, й подаде ръка, си направи труда да види къде се намира.
— Господи! — възкликна, като разпозна старото кафене, въпреки очевидните промени. — Има някаква грешка.
— Не, няма — настоя младежът с усмивка и я поведе навътре. — Господин Колфилд ви очаква.
Прекалено объркана, за да спори, Джейн се спря на прага и огледа помещението. Вече не изглеждаше изоставено. Тъжната атмосфера бе изчезнала. На нейно място се виждаше един уютен клуб, определено мъжки, с полирани мебели и огромен брой посетители, прави или седнали около масите. Но тя нямаше много възможност да разгледа подробно, тъй като я поведоха по тесните стълби към горния етаж.
— Не се бойте, господин Колфилд ви очаква в офиса си.
Джейн смаяно поклати глава.
— Това игрален клуб ли е?
— Да, госпожице, — и на лицето му се появи израз на гордост. — Най-посещавания в цял Лондон. През повечето вечери има толкова народ, че е трудно да се влезе.
Очевидно. Като бизнес дама можеше да забележи интереса на хората в залата. Това обаче не обясняваше присъствието й тук.
— Кога отвори това място? — поиска да узнае, макар че предполагаше, че е отскоро. В края на краищата продаде сградата само преди няколко месеца.
— Господин Колфилд отвори преди три месеца.
Джейн се препъна и сърцето й подскочи.
— Хелион? Това принадлежи на Хелион?
— На него и на лорд Бидуел — поясни младежът.
Костваше й доста време да асимилира чутото. Хелион — собственик на игрален клуб? Изглеждаше невероятно. Абсолютно немислимо. Не защото се съмняваше в способностите му. Всъщност, се показа доста заинтересован, когато посети кафенето. Но…
Но какво? Наистина ли смяташе, че не може да успее по такъв брилянтен начин? Възможно ли е да е толкова дребнава, че да завижда на успеха му?
— Боже мой! — въздъхна с ясното съзнание, че все пак се оказва дребнава.
За щастие спътникът й разбра погрешно възклицанието и широко се усмихна.
— Удивително, нали?
— Невероятно — призна с измъчена усмивка.
Достигнаха площадката и младежът я поведе към вратата в дъното.
— Пристигнахме.
Поклони се и я остави сама. Джейн се поколеба за момент. Проклятие! Всичко изглеждаше толкова лесно, когато тръгваше от Съри. Не правеше ли ужасна грешка? Добре де, не можеше завинаги да остане в коридора. Не й оставаше друго, освен да продължи. Изправяйки рамене, задължи краката си да прекрачат прага. Мислеше, че е подготвена, но сърцето й спря и имаше трудности с дишането, когато Хелион се изправи зад бюрото и тръгна към нея.
Боже! Продължаваше да е все така божествено красив, какъвто го помнеше: перфектни златисти коси,
