Трийсет минути по-рано — докато Скофийлд, Гант и Найт пристигаха в крепостта дьо Валоа — Книга II и Майка бяха приземили откраднатия хеликоптер на изоставената писта, на която ги беше оставил Руфъс.
Не очакваха да го заварят там. Той им бе казал, че след като ги свали, ще продължи за Франция, за да настигне Найт.
Но когато кацнаха, видяха „Черния гарван“ в един стар хангар, заобиколен от цивилни полицейски коли със светещи буркани на покривите.
Руфъс тъжно и безпомощно стоеше до самолета си под прицела на шестима облечени в шлифери агенти и взвод тежковъоръжени кралски морски пехотинци.
Майка и Книга бяха заловени още при кацането.
Един от цивилните се приближи към тях. Беше млад, спретнат и държеше мобилен телефон, сякаш разговаряше.
Говореше с американски акцент.
— Сержанти Нюман и Райли? Казвам се Скот Моузли и съм от лондонското бюро на държавния департамент на Съединените щати. Научихме, че помагате на капитан Шейн М. Скофийлд от корпуса на морската пехота, който е преследван в международен лов на хора. Вярно ли е това?
Книга и Майка пребледняха.
— Хм, да… вярно е — потвърди Книга II.
— Властите на Съединените щати научиха за провеждането на този лов на хора. От известната ни за момента информация анализирахме предполагаемата причина за него и стигнахме до заключението, че запазването на живота на капитан Скофийлд е от най-голямо национално значение. Знаете ли къде се намира той?
— Може и да знаем — отвърна Майка.
— Защо увъртате? — попита Книга II. — Разкрийте ни голямата конспирация.
Скот Моузли се изчерви и призна:
— Аз лично не съм запознат с подробностите.
— Уф, я стига! — изпъшка младият сержант. — Трябва да ни кажете нещо повече.
— Моля ви — настоя Моузли. — Аз съм само куриер. Нямам право на достъп до цялата информация. Но повярвайте ми, не съм тук, за да ви преча. Казаха ми само това: човекът или хората, които стоят зад този лов, е в състояние или иска да унищожи Съединените американски щати. Не знам нищо повече… Знам обаче едно: тук съм по личната заповед на президента на Съединените щати и ми е наредено да ви помагам. По всякакъв начин. Където и да пожелаете да отидете. Упълномощен съм да ви дам всичко, каквото ви трябва, за да защитите живота на капитан Скофийлд. Ако ви трябва оръжие, имате го. Ако ви трябват пари, имате ги. По дяволите, ако искате президентският самолет да ви отведе до всяка точка на света, аз съм на ваше разположение.
— Супер… — ахна Майка.
— Как да сме сигурни, че можем да ви вярваме? — поколеба се Книга II.
Скот Моузли му подаде мобилния си телефон.
— Кой е? — попита в мобифона морският пехотинец.
— Сежант Райли? — разнесе се твърд глас от отсрещния край на връзката. Книга II моментално го позна — и се вцепени.
Веднъж се бе срещал със собственика на този глас — по време на инцидента в Зона 7.
Това беше гласът на президента на Съединените щати.
Значи бе истина.
— Сержант Райли — каза президентът. — Всички средства на правителството на Съединените щати са изцяло на ваше разположение. Каквото ви трябва, само кажете на помощник-секретар Моузли.
И затвори.
Книга II подсвирна.
— Е, какво ви трябва? — попита Скот Моузли.
Майка и Книга се спогледаха.
— Ти върви — каза Книга. — Спаси Плашило. Аз ще разбера каква е цялата тая история.
— Дадено — отвърна Майка.
И бързо посочи Руфъс, но се обърна към Моузли.
— Трябва ми ей онзи. И неговият самолет, зареден догоре. Плюс свободен коридор от Англия. Знаем къде е Плашило и трябва веднага да отидем при него.
— Мога да уредя възможно най-бързия… — започна помощник-секретарят.
— Да, обаче аз още не ти вярвам — изръмжа Майка. — Виж, на Руфъс му имам вяра. И освен това той е достатъчно бърз.
— Добре. — Скот Моузли кимна на един от хората си. — Заредете самолета. Освободете небето.
После се обърна към Книга.
— Ами вие?
Но сержантът още не бе свършил с Майка.
— Успех. Спаси го.
— Ще направя каквото мога. — Тя отпраши към Руфъс при изтребителя. След няколко минути резервоарите му бяха заредени и „Гарванът“ се издигна в небето и изчезна в далечината.
Едва тогава Книга II се обърна към Скот Моузли и каза:
— Трябва ми видеокасетофон.
Състезателната кола на Скофийлд се носеше по крайбрежието на Северозападна Франция.
Пътят от крепостта дьо Валоа беше известен като Le grande rue de la mer — Великия морски път.
Врязан в скалите над Атлантическия океан, той представляваше великолепна крайморска магистрала с ниска бетонна мантинела, под която зееше сто и двайсет метрова бездна. Коварните завои тук-там се редуваха с тунели, минаващи през скалистите носове.
Тъй като петнайсетте километра земя около крепостта дьо Валоа принадлежаха на Джонатан Килиън, това беше частен път. На две места по дължината му от него се отклоняваха шосета — едното нагоре, към частната писта на милиардера, другото стръмно надолу, към огромен кей.
Електриковосиньото субару на Скофийлд летеше по възхитителния крайморски път със сто и осемдесет километра в час. Двигателят тихо бръмчеше с включен турбоускорител. Мощната система четири по четири бе идеална за опасните завои на Великия морски път.
Петте суперколи на Изпълнителни решения: порше, ферари и три пежо, също не изоставаха.
— Найт! — извика Скофийлд във виброфона си. — Чуваш ли ме? Имаме… хм… малък проблем.
— Идвам — чу се спокойният отговор.
Точно в този момент на километър и половина след субаруто на Скофийлд — далеч зад последния преследвач — от крепостта дьо Валоа изхвърча една последна кола и мина по подвижния мост.
Ламборджини „Диабло“.
Дванайсетцилиндрова. Със заден спойлер. Суперниска. Суперготина. Супербърза.
Цялата черна, естествено.
Скофийлд включи сателитната си радиосистема.
— Книга! Майка! Чувате ли ме?
Гласът на Майка незабавно му отговори:
— Чувам те, Плашило.
— Вече не сме в замъка — съобщи капитанът. — Отдалечаваме се по пътя от него. Насочваме се на север.
— Какво стана?
— Започна добре, обаче после се появиха почти всички кофти типове на света.
— Успя ли вече да разрушиш всичко?
