И накрая благодаря на The Wags — страхотната група момчета, с които играя голф всяка сряда следобед, — за щедрите им дарения от името на Стив Оукс, водача на тази разнородна група. В отплата за тяхното дарение в един фонд кръстих герой от книгата на името на Оукси… и побързах да го надупча с куршуми. Както казват момчетата, никой не би си пожелал подобна съдба, но такива са опасностите да имаш кръстен на теб герой в книга на Матю Райли!
На всички останали, роднини и приятели, както винаги благодаря, че не спирате да ме окуражавате.
Матю Райли разказва за написването на „Шестте свещени камъка“
Внимание, интервюто, което следва, издава сюжета на „Шестте свещени камъка“. Читателите, които не са прочели романа, е по-добре да не го четат, понеже то издава съществени моменти в книгата.
Окей, окей! Да, допусках, че това може да създаде проблем, и определено тук е най-доброто място да говорим за това. (Ей, мисля, че интервюто в края на „Плашилото“ ми спести безброй имейли относно онова, което направих в онази книга!)
Когато седнах да пиша „Шестте свещени камъка“, се запитах: „Как да направя тази книга абсолютно различна от останалите? Какво мога да направя, та да е напълно неочаквано?“.
Отговорът ми: да измисля най-големия, най-смелия, най-възмутителния роман, но едновременно с това и възможно най-големия, най-смелия и най-възмутителния финал, при който съдбата на героя буквално виси на косъм (а моите читатели знаят отлично, че аз обичам „висенето на косъм“). Получи се добре, особено когато за мен стана очевидно, че замислената история (за шест Стълба, които трябва да се поставят в шест Върха) е прекалено мащабна, за да се помести в една книга… така че финалът е само среда на едно двойно по-обемисто приключение. Понеже често завършвам главите си, като поставям героя в невъзможна за измъкване ситуация, гледайте на този финал като на край на една по-голяма глава!
Джак може би ще се измъкне от кошмарната ситуация — в действителност един от начините това да стане вече е споменат в книгата (и не, не е Хор). Помислете колко забавно е, че ще трябва да изчакате, за да разберете как ще го направи. Гледам на това като на чакане на следващия сезон на ТВ сериал, който завършва по абсурден начин. Извинявам се на всички, че ще трябва да изчакат по този ужасен начин, но и обещавам на всички, че ще си заслужава!
Опитвам се да постигна нещо много просто: искам да създам еквивалента на нещо епично от рода на „Властелинът на пръстените“, поставено в съвременния свят, в наши дни.
Има и друга причина, но тя се отнася само до мен като автор. В предговора си към „Властелинът на пръстените“ Дж. Р. Р. Толкин обяснява основната причина да напише историята: „Главният мотив беше желанието на разказвача да се опита да пресъздаде тази доста дълга история, така че тя да задържи вниманието на читателите, да ги развесели, да им достави удоволствие, тук-там да ги развълнува или дълбоко да ги трогне“.
Същата работа е и с мен.
Исках да видя дали мога да създам наистина голяма епична история за едно велико мащабно приключение по цялото земно кълбо, история, която обръща поглед към слънцето и космоса, която изучава мистериозни древни места, пръснати по планетата, и в която — това е най-важно от всичко, — докато правят неща, достойни за истински герои, основните действащи лица подлагат на изпитание човешките си качества.
Така, за разлика от книгите за Шейн Скофилд („Плашилото“), където един и същи герой се проявява в съвсем различни приключения, историята, започната в „Седемте смъртоносни чудеса“ и продължила в „Шестте свещени камъка“, в действителност е една голяма история (точно затова частите „Момиче, наречено Лили“ започват с „Част III“ в тази книга, тъй като Част I и Част II вече ги има в предишния роман).
Обожавам древните места и древните неща — като се започне с пирамидите и се свърши с Розетския камък, аз просто мога да ги съзерцавам по цял ден, особено ако са трудни за обяснение.
След като изследвах Голямата пирамида и другите чудеса в „Седемте смъртоносни чудеса“, реших в тази книга да се съсредоточа върху някои други мои любими древни места по света, сред които Стоунхендж, Абу Симбел и района на Трите клисури на река Яндзъ в Китай (има, разбира се, още много, които обичам не по- малко, но ги пазя за следващата книга!). Посетил съм и трите споменати места.
На първо място, снимките на Стоунхендж просто не разкриват нищо. Тези камъни са
Абу Симбел е колосален, по-голям от всичко, което можете да си представите, и е построен по същата причина, поради която народът на Гондор построил Аргонат в „Братството на пръстена“ — за да каже на напиращите съседи: „Вижте колко силни сме ние в Египет! Дори не помисляйте да прекосите границите ни, ако не искате да си имате работа с хората, построили този паметник!“. Прекрасно е, че ООН го пресъздаде наново тухла по тухла, за да го спаси от водите на Асуанския язовир.
Накрая, за Трите клисури в Китай. Това е нещо неописуемо красиво. Двамата с Натали бяхме в района през 2006 с единствената цел да направим проучване за тази книга. Разходихме се из клисурите на река Шенон (пищно зелени, мъгливи и тесни), което помогна в главата ми да изкристализира картината на залятото селце, където Магьосника намира входа за системата от капани на Лао Дзъ.
Това е половинчасова комедия, поставена, представяте ли си, в издателската индустрия. Реших, че след десет години в този бизнес вече разполагам с голям запас забавни истории, затова реших да ги използвам в ТВ шоу. Героинята не е автор, а публицист, който препоръчва автори на издателска къща.
Сценарият мина през Холивуд, където попадна от моите агенти в ръцете на Дарен Стар (продуцент/автор на „Сексът и градът“), в „Сони“, у красивата актриса Джена Елфман, и накрая в АВС.
