Алън Райън
„Бебешка кръв“
— Това тук е „Бебешка кръв“! — обади се по някое време мъжът. Гласът му прозвуча грубовато. — Опитайте го!
Майк, барманът, наведе глава настрани. Възпълничките му пръсти забарабаниха по тезгяха, после загледа озадачено непознатия.
— Опитайте, опитайте, не се притеснявайте! — изрече с развеселен глас непознатият. На устните му се изписа бегла, но сведуща усмивчица. Явно разбираше от онова, което предлагаше.
— Нищо не губите, ако опитате. А и няма да ви струва пукнат цент! Опитайте поне една глътка и ми кажете какво мислите. Сигурен съм, че никога не сте пили нещо подобно! Ще видите, вкусът е превъзходен!
Ярък слънчев лъч като бръснач беше разрязал прозореца и въпреки това помещението оставаше мрачно, зловещо, като че ли барът стоически се съпротивяваше на щурмуващата го утринна светлина, нахлуваща от външния свят. Лампите мъждиво осветяваха сепаретата и техните тежки дъбови маси, дългият тезгях отпред лъщеше, сякаш все още не бе попил влагата на разлетите предната вечер напитки. Всяка привечер постоянните, а и случайните посетители, можеха да намерят при Майк своя тих пристан, полагащата им се частица топлина и разбиране. Обикновено след първата чашка те се отпускаха и така запълваха с жизнерадостна глъч празнотата на сивите пролетни привечери. Но денем и особено сутрин, барът изглеждаше леден и мрачен. Злокобен. По всичко личеше, че на това място му бе съдено да оживява единствено нощем. Ярката, заслепяваща дневна светлина отвън успяваше да го дебне единствено като ненаситен, жаден за повече видения воайор.
Тъкмо поради тази причина седем години преди това, дошъл чак от другия край на страната, Майк бе решил да отваря вратите на бара едва след четиринайсет часа следобяд. Вярно е, много от неговите съграждани и колеги дръпваха кепенците на своите заведения още от осем сутринта, ала в това отношение Майк не приемаше никаква критика — не беше в стила му. Ако се окажеше неспособен да издържа своето заведение и не успееше да натрупа състояние от продажбата на бира и ликьори в „благопристойните часове“ на деня, то толкова по-зле за него: по-добре да затвори и окончателно да се откаже от занаята. Бе убеждавал всички в своята правота. До ден-днешен не бе променил мнението си. А и откровено казано, никак не му се нравеше блудкавата, лишена от всякакъв чар картинка на бар, отворил вратите си за посещение още в ранни зори. Независимо дали ставаше въпрос за неговия или нечий друг бар. Сутрин и целия предиобед барът бе място призрачно и сумрачно, прекалено зловещо, дори пагубно и опасно. Място, където се срещаха единствено заклети алкохолици, дошли да изконсумират закуската си, докато жените им ронеха сълзи, „заробени“ в кухните.
Не, това определено не беше стилът на Майк. После, той изглеждаше напълно задоволен. Живееше като честен и почтен гражданин, плащаше си редовно данъците, спазваше законите на страната, беше превъзходен съпруг, баща и глава на семейство. Обитаваха чудесна къща в Ривърдейл, с градина и басейнче в задния двор (колко жалко, че баща му, Бог да го прости, не бе поживял достатъчно, за да види и се наслади на
Бог да благослови Америка…
Ала не обичаше да е тук сутрин. В действителност в този ден въобще нямаше да го има, ако Томи, който държеше бара следобед, не го беше извикал да му съобщи, че едно от децата му се било разболяло и трябвало да помогне на жена си: не би ли могъл Майк привечер да поеме бара вместо него и да се навърта в склада, докато разтоварват стоката? Томи беше добряк, рядко отказваше да помогне на хората, а такива работи на всекиго можеха да се случат. Но ако Майк не се беше съгласил, нямаше да си има работа с непознатия, който сега се беше изправил срещу него на бара.
— Хайде! — подкани го отново мъжът. — Можете да опитате. Повтарям ви, нищо не струва. Опитайте и ще видите, че сам ще се убедите.
Майк премести погледа си от непознатия върху прозрачната бутилчица, която онзи беше поставил върху бар-плота.
„Странна форма има тази бутилка!“ — зачуди се той. Никога преди това не бе виждал подобна. Опитното му око веднага се зае да я изучава и той реши, че съдържаше около 75 грама течност. Нямаше никакъв залепен етикет, което разстрои донякъде Майк. От друга страна породи любопитството му. Че беше търговец открай време, при това с нюх, никой не можеше да оспори. А един приличен търговец трябва да има усет и да не изпуска птичето, когато му кацне на рамото, нали? Нямаше да му е за пръв път да опитва (или направо да купува) съдържанието на бутилка без етикет и с толкова причудлива форма.
— Значи, казваш, „Бейби Блъд“, така ли?
Той отново се вторачи в бутилката.
Зад прозрачното стъкло гъстата аленочервена течност сякаш искреше. Очите на Майк, който можеше и в най-тъмния ъгъл да бара да отгатне марката уиски, скоч или бърбън, без да го вижда, сега не можаха да извлекат никаква информация от тази бутилка, оставена върху лъщящия плот на няколко сантиметра от едрата му широка длан.
— „Бейби Блъд“, значи…
— Точно така! — потвърди мъжът.
— В това име се крие особена сила! — замислено изрече Майк. Продължаваше да опипва с поглед шишето, устните и очите му се присвиха.
— Напитката действително е силничка!
Непознатият се усмихна.
— Не изглежда да е твърде гъста, че да прилича на кръв — продължи Майк, след като няколко мига беше мълчал.
Повдигна очи, отново се взря в лицето на непознатия — лице, което можеше да определи като симпатично, искрено, вдъхващо доверие.
Усмивката на непознатия още повече се разтегна.
— Да, в действителност, наистина не изглежда толкова гъста.
Той хвърли бърз поглед към бутилката, после се обърна към Майк и леко присви рамене.
— Знаете, бебешката кръв е доста, как да ви кажа — доста разводнена.
Двамата едновременно се разсмяха.
— Добре. Какво мога да правя с тази напитка? — запита Майк. Ръката му обгърна бутилката, привлече я леко към себе си. Беше студена на допир и Майк си спомни, че беше забелязал някаква бяла материя, може би един вид термичен изолатор, в куфарчето на непознатия, преди онзи да измъкне от него своята мостра. За пореден път Майк се помъчи да си спомни къде беше виждал подобна бутилка с такава големина и форма, но споменът, ако въобще имаше такъв, му убягваше.
— Можете да правите почти всичко, каквото си поискате! — отвърна мъжът. Наведе се напред и се облакъти на бар-плота. Сега, когато Майк почти се бе съгласил да опита от прехвалената амброзия, непознатият изглеждаше по-спокоен и отпуснат.
— Почти всичко. Можете да я доливате в други напитки, например в любимите разхладителни напитки на вашите клиенти: тоник, кола, цитронада, каквото ви хрумне. Можете да я разреждате с малко вода. Или пък с
— А ако се пие чиста какво става? — заинтересува се Майк.
За първи път, откакто бяха наченали разговора, непознатият се поколеба.
— Как да ви кажа? — провлачи?… — Ще бъда искрен… Не съветваме клиентите ни да го правят. Наистина е твърде силна. Което не означава, че никой няма да поиска да я консумира чиста, нито пък и че вие ще му откажете да я сервирате в такъв вид. А Господ ни е свидетел, че по отношение на напитките всички вкусове са еднакви — хората искат да опитват повечето неща чисто…
Той изгледа Майк право в очите и двамата си размениха нова усмивка.
