живота си в подготовка на твоето избавление! Целуни ме и прави, каквото ти казвам.
Затичах се към него целунах го по устата и робите веднага ме поведоха през градината.
Познавах баща си. Не можех да се опълча срещу последното му желание. Знаех, че по стара римска традиция сигурно ще се самоубие преди спекулаторите да са разбили входната врата.
Когато стигнах до портата и видях еврейските търговци с тяхната каруца, не можах, да тръгна. Ето какво видях.
Баща ми бе прерязал китките си и обикаляше в кръг около семейното огнище, а кръвта се стичаш по пода. Наистина бе прерязал китките си. Бе започнал да пребледнява, докато се движеше. Изражението, което се четеше в очите му щях да разбера едва по-късно.
Чу се силен трясък. Разбиваха входната врата. Баща ми спря, напълно спокоен. Тогава двама от императорската гвардия се нахвърлиха върху него, а единият подхвърли подигравателни забележки:
— Защо не се довършиш. Максимус и да ни спестиш неприятностите. Хайде, давай.
— Нима се гордеете със себе си! — каза баща ми. — Страхливци. Харесва ли ви да избивате цели семейства? Колко ви плащат? Някога сражавали ли сте вистинска битка? Хайде, умрете заедно с мен!
След като им обърна гръб, той изтръгна меча и кинжала си и повали и двамата, пробождайки ги изневиделица, когато му се нахвърлиха. Наръга ги по няколко пъти.
После залитна, сякаш щеше да припадне. Беше пребледнял. От китките му не спираше да тече кръв. Очите му се завърнаха нагоре.
Аз кроях дръзки планове. Трябваше да го качим в каруцата. Но един римлянин като баща ми никога не би се съгласил на подобно нещо.
Внезапно евреите, един млад и един възрастен, ме хванаха за ръцете и ме изведоха от къщата.
— Обещах да те спася — каза старецът. — И няма да позволя да ме превръщаш в лъжец пред стария ми приятел.
— Пуснете ме! — прошепнах. — Ще му помогна!
След като се изскубнах от тях поради вежливата им скромност, аз се обърнах и отдалече видях тялото на баща си до огнището. Беше се довършил със собствения си кинжал.
Хвърлиха ме в каруцата, както бях със затворени очи, закрила уста с ръце. Паднах сред меки възглавници и топове плат и се претърколих, когато каруцата бавно започна да се спуска по лъкатушещия път на Палатанския хълм.
Някакви войници ни крещяха да се разкараме от пътя.
Старият евреин каза:
— Аз съм почти глух, господине, какво казахте?
Това свърши чудесна работа. Отминаха ни.
Евреинът знаеше много добре какво прави, Докато шумните тълпи ни подминаваха, той поддържали темпото бавно.
Младият дойде в задната част на каруцата.
— Казвам се Яков — каза той, — Ето, сложи това бяло наметало. Сега приличаш на жена от Изтока. Ако те питат нещо на бариерата, вдигни воала си и се прави, че не разбираш.
Преминахме Римските порти с невероятна лекота. Казаха ни само:
— Привет, Давид и Яков, добре ли пътувахте?
Помогнаха ми да се кача на борда на голям търговски платноход с каторжници, в което нямате нищо необичайно, а оттам се озовах в малка дървена стаичка.
— Това с всичко, което можем да ти предоставим — каза Яков. — Но сега отплаваме. — Той имаше дълга вълниста кафява коса и брада. Носеше раирани дрехи, дълги до земята.
— По тъмно? — попитах аз. — Ще плаваме по тъмно?
Това беше необичайно.
Но щом потеглихме и веслата загребаха, а корабът пое своя курс, движейки се на юг, разбрах какво правим.
Целият красив югозападен бряг на Италия бе ярко осветен от стотиците великолепни вили. По скалите имаше фарове.
— Никога вече няма да видим републиката — каза уморено Яков, сякаш бе римски гражданин, какъвто всъщност мислех, че е, — но последното желание на баща ти е изпълнено. Сега сме в безопасност.
Старецът се приближи към мен. Каза ми, че името му е Давид.
Той дълго ми се извинява, че не разполагам с женска прислуга. Бях единствената жена на борда.
— О, моля ви, избийте подобни мисли от главата си! Защо поемате такъв риск?
— От години работим с баща ти — каза Давид. — Преди време, когато корабите ни бяха потопени от пирати, той изплатил нашите дългове. За пореден път ни се бе доверил, а ние му се отплатихме петкратно. Той е натрупал богатства за теб. Всички те са скрити сред стоките, който натоварихме, все едно са нещо незначително.
Отидох в каютата и се отпуснах на малкото легло. Старецът извърна очи и ми донесе завивка.
Постепенно осъзнах нещо. Бях почти сигурна, че ще ме предадат.
Останах без думи. Не можех да помръдна, не изпитвах нищо. Обърнах глава към стената.
— Спете, госпожо — каза той.
Споходи ме кошмар — сън, какъвто никога в живота си не бях сънувала. Бях до една река. Исках да пия кръв. Спотайвах се сред висока трева, за да хвана един от селяните и когато сграбчих клетия човек за раменете, забих кучешките си зъби във врата му. Устата ми се изпълни със сладка кръв. Беше прекалено хубаво и силно изживяване, за да бъде описано и аз го разбирах дори в съня си. Но трябваше да продължа. Мъжът бе почти мъртъв. Оставих го да падне. Преследваха ме други, по — опасни същества. А и ужасна заплаха грозеше живота ми.
Стигнах до развалините на един храм далеч от блатото. Това бе пустиня — просто с едно щракване на пръстите бях преминала от мочура към пясъка. Страхувах се. Утрото наближаваше. Трябваше да се скрия. Освен това ме преследваха. Преглътнах сладката кръв и влязох в храма. Нямаше къде да се скрия! Притиснах се към студените стени! В тях бяха издълбани рисунки, но нямаше нито едно кътче, където да се скрия.
Трябваше да поема към хълмовете преди изгрева, но бе невъзможно. Движех се право към слънцето!
Внезапно над хълмовете се появи смъртоносната светлина. Очите ме боляха непоносимо. Те горяха „Очите ми!“ — извиках и посегнах да ги закрия с ръце. Огънят ме обгърна. Аз пищях. „Амон Ра. Проклинам те!“ Извиках още едно име. Знаех, че означава Изида, но не бе това име, друго нейно название се изтръгна от устата ми.
Събудих се. Седнах съвсем изправена, треперейки.
Сънят бе така ярък, като видение. Бе оставил траен отпечатък в паметта ми. Дали бях живяла преди?
Излязох на палубата на кораба. Всичко бе наред. Крайбрежието все още се виждаше ясно, фароветете също, и корабът се движеше нататък. Погледнах морето и ми се прииска кръв.
— Това е невъзможно. Това с някаква лоша поличба, някаква странна мъка — казах си. Усещах огъня. Не можех да забравя вкуса на кръвта, толкова естествен ми се бе сторил, така хубав и утоляващ жаждата ми. Отново видях разкривеното тяло на селянина сред блатата.
Това бе някакъв ужас: не беше бягство от онова, което току-що бях преживяла. Бях разярена и трескава.
Яков, високият младеж, дойде при мен. Водеше себе си един млад римлянин. Младият мъж вече обръснал първата си брада, но иначе приличаше на свенливо сияйно дете.
Уморено си зададох въпроса дали на трийсет и пет бях толкова стара, че всеки младеж ми се струва красив.
Той проплака:
— И моето семейство е предадено. Майка ми ме накара да замина!
— На кого дължим тази всеобща катастрофа? — попитах аз. Сложих ръце върху мокрите му бузи. Той имаше бебешка уста, но бръснатата брада бе твърда. Беше силен и широкоплещест и носеше само една лека непретенциозна туника. Защо ли не му бе студено тук вън, при водата? А може би усещаше студа.
