велик „Бен Хур“, очакващ да го освободя. Те идваха от дъното на бедното, престъпно римско общество и щяха да се издавят, ако корабът потъне. Умираха както всички каторжници, от тежкия труд и ударите с камшици. Да слезеш в някоя галера и да видиш тези мъже с превити гърбоие не бе приятна гледка.
Но погледът ми бе така хладнокръвен, като на амереканец, който гледа по телевизията цветни кадри с гладуващи африкански бебета — малки черни скелети с големи глави, които плачат за вода. Извънредни новини, прекъсване за реклама, политическа изявления, а сега CNN предава Палестина: замеряне с камъни, гумени куршуми. Кръвопролития, излъчвани по телевизията.
Останалите пътници на борда бяха скучни моряци и двама стари, набожни еврейски тьрговци, които ме гледаха сякаш бях проститутка, или нещо по-лошо, и извръщаха глави всеки път, когато из палубата с дългага си туника и разпусната дълга коса.
Колко ли пропаднала съм изглеждала! А и глупачка бях тогава наистина, че живеех като вцепенена, а пътуването бе толкова приятно — защото истинската мъка и ярост още не ме бяха обладали. Нещата се развиха твърде бързо.
Тайно се любувах на последния си спомен за баща ми, който бе убил онези войници на Тиберий — елитни убийци, изпратени от страхлив и нерешителен император. А всичко останало пропъдих от мислите си, предочела отношението на закоравелия римлянин.
Един съвременен ирландски поет, Йейтс, най-добре описва тогавашното официално отношение на римляните към провала и трагедията:
„Гледай хладнокръвно на живота и смъртга.
Препускайте, ездачи.“
Едва ли имаше истински римлянин, който не би се съгласил с това.
Такова бе и моето становище — на единствената оцеляла от една голяма къща, чийто баща й бе наредил „да живее“. Не си позволявах да мисля за участта на братята си, техните красиви съпруги и невръстни деца. Не можех да си представя как са били избити децата — малки момченца, пронизани с мечове или бебета, размазани в стената. О, Рим, проклета да е древната ти мъдрост. Избий потомството. Убий цялото семейство!
Нощем, докато лежах сама, се озовавах сред още ужасяващи сънища, изпълнени с кръв. Приличаха на епизоди от изгубен живот в изчезнала страна. Бяха огласяни от силна кънтяща музика, сякаш някой удря гонг, а до него тържествено бият барабани с меки калъфи. Виждах смътно един свят на застинали, плоски чуждоземни рисунки по стените. Заобикаляха ме очи. Пиех кръв! Пиех от дребни, разтреперани човешки същества, коленичили пред мен, сякаш бях Майка Изида.
Събуждах се, за да взема голямата кана с вода до леглто и я изнивах до дъно. Пиех вода, за да се опълча срещу тази жажда от съня си и да я утоля. От пиенето на вода почти ми прилошаваше.
Напрягах мозъка си. Бях ли сънувала такива неща като малка?
Не. А сега тези сънища ме изгаряха като живи спомени! Спомени за посвещения в обречения Храм на Изида, докато още беше популярен. Там ме опияняваха и потапяха в биволска кръв, после диво танцувах в кръг. Главата ми се напълваше с молитви към Изида. Обещаваха ни да се преродим! „Не казвай, не казвай, не казвай…“ Как би могьл да разкаже за ритуалите един новопосветен, след като бе толкова опиянен, че едва си ги спомняше?
Сега Изида извикваше спомени за прекрасната музика на лири, флейти и дайрета, за силния магически звук от металните струни на систъра, който самата Майка държеше в ръка. Изникваха само мимолетен спомени за онзи гол кървав танц и нощта, в която извисяваш до звездите и виждаш размаха на житейския цикъл и приемаш безпрекословно поне за малко, че луната все така ще се променя, а слънцето залязва, както винаги е изгрявало. Прегръщат те други жени. Меки бузи, целувки и тела, поклащащи се в унисон. „Живот, смърт, прераждане, това не е низ чудеса — казваше жрицата. Чудото е да ги разбереш и приемеш. Нека чудото стане вътре в теб.“
Разбира се, че не пиехме кръв! А и биволът бе само жертвоприношение в чест на посвещаването, не принасяхме беззащитни животни пред нейните отрупани с цветя олтари — не, нашата Света майка, иска не искаше това от нас.
И сега, сред морето, аз лежах сама и будна, за да се избавя от тези кървави сънища.
Когато умората надделя, заспах и ме споходи сън, който сякаш само бе чакал да затвори очи.
Лежах в златна стая. Пиех кръв — кръв от гърлото на един бог, или поне така ми се стори. Около мен монотонно припяваха хорове — това бе досаден, повтарящ се звук, недостоен да бъде наречен музика. И когато се напих с кръв, този бог или какъвто там беше, това гордо създание с копринена кожа ме повдигна и ме постави на един олтар.
Съвсем ясно усетих студения мрамор под себе си. Разбрах, че не нося дрехи. Не изпитвах срам. Някъде отдалеч, отекващ из огромното помещение, долетя плач на жена. Бях се напила до насита с кръв. Тези, които припяваха, се приближиха с малки глинени газени лампи Лицата, които ме заобикаляха, бяха черни — достатьчно черни, за да идват от далечна Етиопия или Индия. Или Египет. Видях изрисувани очи! Погледнах ръцете си. Бяха черни. Но аз бях човекът, лежащ на олтара, и сега казвам човек, защото по време съня ми бе станало сьвсем ясно, че бях мъж, лежи там. Бях разкъсван от болка. Богът каза: „Това е само преходно състояние. Вече ще пиеш от всички нас само по малко кръв.“
Това, както и всичко останало, ме озадачи едва когато се събудих. Бях пропита с усещане за етипетски изкуство, египетска мистрия — както ги бях виждала в златните статуи, които продаваха на пазара или като египетските танцьори танцуваха на някой банкет, подобни на крачещи скулптури с изрисуваните с черли линии очи и перуки с черни плитки, шепнещо на нещо на своя загадъчен език. Какво ли си мислят за нашата Изида в римски одежди?
Една мистерия не ми даваше мира, нещо нахлу в разума ми. Същото нещо, заради което римските императори толкова се страхуваха от култовете от Египет и Ориента, сега ме бе завладяло: мистерия и емоция, които вземат превес над разума и закона.
Моята Изида наистина бе римска боигиня, световна богиня. Майка на всички нас. Култът към нея се бе разпространил в земите на римляни и гърци, дълго преди да се появи и самия Рим. Нашите жреци бяха гърци и римляни, клетите хора. А ние, нейното неговово, до един бяхме гърци и римляни.
Нещо глождеше съзнанието ми. Казваше ми: „Спомни си“. Беше слаб, отчаян глас, идващ от собствения ми мозък, който ме подтикваше да „си спомня“ заради мен самата.
Но това, че си спомних, ми донесе само объркани, хаотични мисли. Изведнъж между реалността на моята корабна кабина в бушуващото море и един неясен и страховит свят — свят на храмове, изпълнение думи, които правят магигически заклинания, се спусна було! Издължени, тесни лица с красив тен. И нашепващ глас: „Пази се от Жреците на Ра, те лъжат!“
Потръпнах. Затворих очи. Кралицата-майка бе прикована с вериги към трона си. Тя плачеше! Нейния плач бях чула. Това бе нечувано „Разбираш ли тя е забравила как да управлява. Прави, каквото ти казваме.“
Размърдам се, за да се събудя. И исках, но не да знам. Кралицата плачеше иззад ужасните си окови. Не я виждах ясно. Всичко ставаше пред очите ми. Беше оживено. „Кралят е при Озирис, разбираш ли. Виж как гледа, всеки един, чиято кръв си изпила, ще водиш при Озирис, всеки ще се превръща в Озирис.“
„Но защо плаче Кралицата?“
Не, това бе лудост. Не можех да допусна този хаос да ме обземе. Не можех съзнателно да премина от разума към тези фантазии или спомени, ако изобщо в тях имате капка истина.
Сигурно бяха безсмислици, изкривени образи, породени от мъка и вина — вината, че не бях изтичала към огнището, за да забия кинжала в гърдите си.
Опитах ла си припомня утешителния глас на баща си, който някога ми бе обяснил, че кръвта на гладиаторите утолява жаждата на мъртвите, на маните (душите на умрелите).
— И така, някои твърдят, че мъртвите пият кръв — говореше баща ми по време на отдавна минала вечеря. — Затова толкова се страхуваме от злощастните дни, когато мъртвите ще могат да ходят по Земята. Лично аз смятам, че това са глупости. Трябва да почитаме дедите си…
— А къде са мъртвите, татко? — попита брат ми Луций.
Кой бе продумал от другия край на масата, за да цитира Лукреций с тъжен момичешки глас, който при
