покровители на дома, трябва да открия вашия олтар. Моля ви да ме приемете, защото никому не нося зло. Ще отрупам олтара ви с цветя и ще поддържам вашеяогън. Дарете ме с търпение. Позволете ми да… си почина.“
И все пак не направих нищо. Прекарах часове, седнала на пода с отпуснати ръце, докато не започна да се стьмва. Малката странна къща потъна в мрак.
Присъни ми се кървав сън, но го пропъдих. Не исках пнзи чуждоземен храм. Нито пък олтара, не! Не и кръв. Изтръгнах се от всичко това и си представих, че съм вкьщи.
Бях малко момиченце. Сънувай това, казах си, че слушаш най-големия си брат Антоний да разказва за войната, на Север, как са прогонили обезумелите германци обратно в морето! Той толкова обичаше Германик. Също и другите ми братя, Луций, най-малкият, бе толкова слабохаракерен. Сърцето ми се късаше като си помислех как е плакал за милост, докато войниците са го съсичали.
Империята беше целият свят. Всичко извън нейните предели носеше хаос и мизерия борби и раздор. Бях войн, можех да се бия. Сънувах, че си слагам бронята. А брат ми каза: „Каква утеха е за мен да открия, те си мъж. Винаги съм вярвал в това.“
Събудих се едва на следващата сутрин.
А после ме връхлетяха мъка и болка, каквито не бях познала никога преди.
Обърни внимание на това. Защото аз познавах цялата абсурдност на съдбата, щастието и природача по-добре, отколкото е по силите на едно човешко същество. И може би описвайки това, макар и накратко, бих могла да утеша останалите хора. Злото само избира кога да дойде и да си отиде.
Истината е, че никого не можеш ли подготвиш за това, или да го накараш да го разбере чрец езика. То трябва да се познае. А това не пожелавам никому на този свят.
Бях сама. Ходех от стая в стая из малката къща, удрях стените с юмруци, плачех със стенат зьби и се въртях в кръг. Майка Изида не съществуваше.
Нямаше богове. Философите бяха глупаци! Поетите възпяваха лъжи.
Плачех и скубех косата си, разкъсах роклята си толкова естествено, сякаш това бе някакъв нов обичай. Сьбарях столове и маси.
На моменти изпитвах огромна радост. Чувсвах се свободна от всички заблуди и условности, които държат в плен душата и тялото.
А после внушителната същност на тази свобода изпълни цялото ми същество, сякаш къщата не съществуваше, а мракът не зачиташе прегради.
Прекарах три дни и нощи в тази агония.
Забравих да се храня и да пия вода.
Не палех лампите. Луната, която бе почти пълна, осветяваше достатъчно този безсмислен лабиринт от малки, изрисувани стаички.
Сънят ме бе напуснал завинаги. Сърцето ми биеше ускорено. Ръцете и краката ми се свиваха, после се отпускаха, за да се свият отново.
Понякога лягах на мократа земя в двора заради баща ми, понеже никой не бе положил тялото му в мократа земя, както бе родно да се направи след като бе починал, без изобщо да бъде погребан.
Изведнъж разбрах защо този позор бе толкова важен — тялото му, покрито с рани, неполужено в земята. Осъзнах важността на този пропуск, както малцина някога са проумявали смисъла на нещо. То бе изключителто значимо, защото всъщност нямате никакво значение!
„Живей, Лидия.“
Погледнах малките разлистени дръвчета в градината. Изпитах странна благодарност за това, че достатъчно дълго се бях взирала в този земен мрак, за да прозра подобни неща.
Припомних си Лукреций:
„Това, което е изпратено от етерните области, пак се издига“?
Безумие!
Уви, както казах, аз се лутах, пълзях, плаках и виках три дни и нощи.
4
Накрая, когато една сутрин слънцето се процеждаше през пролуките в покрива, погледнах предметите в стаята и осъзнах, че не знам какви са и за какво са предназначени. Не знаех как се наричат. Бях се, откъснала от тяхната същност. Не познавах дори мястото, където се намирах.
Изправих се и разбрах, че гледам Лариума, светилището на покровителите на домашното огнище.
Това, разбира се, си беше трапезарията — там бяха кушетките и благословеното брачно ложе!
Лариумът представляваше високо триъгълно светилище, малък храм с три фронтона, в който имаше статуи на древните духове-полокровители на домашното огнище. Никой в този езически град не се бе сетил ги изнесе заедно с мъртвата жена.
Цветята бяха увяхнали. Огьняг бе угаснал от само себе си. Никой не го бе угасил с вино, какво бе редно да се направи.
Пълзях на четири крака в скъсаната си рокля из градината зад колонадата, за да набера цветя за тези богове. Намерих дърва и запалих сищслшч огьн Гледах ги втренчено Вирач се счасове Стор се, че никога вече не ще помръдна.
Настъпи нощта.
— Не заспивай — прошепнах. — Остани да бдиш през нощта! Те те причакват по тъмно, онези египтяни! Виж луната, тя е почти пълна, остава й само нощ, за да се напълни.
Но най-тежката част от моята агония бе преминала и бях изтощена — тогава дойде сънят, за да ме прегърне. Сънят дойде, сякаш казваше: „Не се тревожи повече.“
Споходиха ме сънища.
Видях мъже в позлатени одежди, „Сега ще те заведат в светилището.“ Но какво има там? Не исках го виждам. „Нашата Майка, обичаната ни Майка на Скръбта“ — каза жрецът. Рисунките по стените представляваха редове с изображения на египтяни в профил и пиктограми. Бяха запалили смирна.
„Ела — казаха тези, които ме държаха. Всички нечистотии вече те напуснаха и ще станеш част от свещения Извор.“
Чувах как една жена плаче и стене. Надзърнах в голямата стая преди да вляза. Те бяха там, Кралят и Кралицата, върху своите тронове. Кралят бе неподвижен и втренчен, както в последния сън, а Кралицата се мъчеше да свали златните си окови. Носеше короната на Горен и Долен Египет. Беше облечена в надиплен лен. На главата си нямаше перука, а истински плитки. Плачеше и бледите й бузи бяха обагрени в червено. Червени бяха и огърлицата и гърдите й. Изглеждаше омърсена и опозорена.
„Моята Майка, моята богиня — казах аз. Та това е поругаване“
Насилих се да се събудя.
Изправих се и поставих рька в Лариума. Поледнах паяжините по дърветата в градината, огрявани от издигащото се слънце.
Стори ми се, че чух някакви хора да шепнат на древноегипетски!
Нямаше да го допусна! Нямаше да полудея.
Достатъчно! Единственият човек, когото някога бях обичала, баща ми, бе казал: „Живей.“
Дошло бе време за действие. Трябваше да стана и да се размърдам. Внезапно бях обзета от сила и целеустременост.
Дългите нощи, прекарани в скрьб и плач, олидетворяваха въвеждането в храма, смъртта бе упоителното питие, а прозрението свързвах с промяната.
Вече всичко бе приключило и лишеният от смисъл свят не поносим, без да се нуждае от обяснения. А и такива никога не биха се намерили — колко глупава съм била, че изобщо съм ги търсила.
Тежкото ми положение налагаше да се действа.
Налях чаша вино и я взех със себе си на път към входната врата.
Градът ми се стори притихнал. Хората вървяха напред-назад, извръщайки очи от полусъблечената, опърпана жена, застанала в своя вестибюл.
Най-сетне се появи работник, който едва ходеше под товара от тухли на гърба си.
Побутнах виното напред.
