Той замълча и опита да се овладее.
Бях почти разплакана, когато го погледнах.
— Но знаете ли, аз не умея да лъжа — каза той. — И това бе причината за моя провал пред вас, добра жено.
Бях съкрушена, раните ми бавно се отвари. Онази сила, която ме бе извадила от уединението, постепенно чезнеше. Но той несъмнено бе пилял сш те ми.
Отново погледна към Форума.
— Мечтая за почтен господар или господарка. За почтен дом. Може ли един роб да стане почтен само с гледане? Според закона не може. Затова всеки роб призован за свидетел в съдебен процес, трябва да бъде измъчван, защото той няма чест! Но разумът е друго мнение. Аз съм се научил и мога да уча другите на храброст и чест. И всичко написано върху тази табела е вярно. Нямах възможност и време да смекча наперения й стил.
Той сведе глава и пак погледна към Форума, сякаш бе някакъв изгубен свят. Поизправи се в стола, за да си придаде по-храбър вид. Отново се опита да дтане.
— Не, седни — казах.
— Госпожо — продължи той, — ако търсите услугите ми за дом с лоша слава, нека ни кажа… ако става върос да тормозя и насилвам млади момичета като тези, които купихте, и ми заповядате да хваля достойнствата им навън, няма да го направя. За мен то е толкова непочтено, все едно да крада или лъжа. За какво ви трябвам?
Сълзите му секпаха, превърнали се в преграда между него самия и представата му за околния свят. Лицето му бе спокойно.
— Приличам ли на уличница? — попитам го ужасена. — О, Боже, облякох най-хубавите си дрехи. Полагам всички усилия да изглеждам отблъскващо почтена сред цялата тази луксозна коприна! Долавяш ли жестокост в очите ми? Не би ли могъл за допуснеш, че калената душа превъзмогва мъката? Не е нужно човек да се сражава на бойното поле, за да бъде храбър.
— Не, госпожо, не! — отвърна той. Колко дълбоко съжаляваше.
— Тогава защо ми нанасяш такива обиди? — попитах, изпълнена с болка. — И да, съгласна съм с това, което написа, нашите римски поети не могат да се мерят с гръцките. Не зная каква ще бъде съдбата на нашата империя и това тегне над мен така силно, както над баща ми и нетовия баща! Защо ли? Не зная! — Извърнах се, все едно си тръгвах, но нямах намерение да го правя! Беше стигна твърде далеч в обидите си.
Той се наведе към мен през масата.
— Госпожо — каза, шепнейки още по-тихо и с още по-голяма загриженост, — простете прибързаните ми думи. Но вие сте пълен парадокс. Лицето ви е трагично гримирано, а мисля, че и червилото не е нанесено правилно. И по зъбите ви има по него. Ръцете ви не са напудрени. Облякла сте три копринени рокли, но и трите прозират! Косата ви е сплетена на две плитки като при варварите и от главата ни непрекъсното падат сребърни и златни фиби. Погледнете тези падащи фиби. Те ще ви наранят, госпожо. Мантията ви, която е по-подходяща за вечерта, се е свякла на земята. Дрехите ви се влачат в праха.
Без да спира да говори, той ловко се протегна вдигна моята пола и веднага стана да ми я подаде. Обиколи масата, като е усилие движеше крака си, и постави палата на раменете ми.
— Говорите с невероятна бързина и тъпка насмешка — продължи той, — а пък в пояса си сте затъкнали огромен кинжал. Трябва ла го носите под лакатя, скрит под мантията. А и кесията ни. Вадите злато от нея, за да плащате на момичетата. Прекалено е, а и много небрежно я излагате на показ. И ръцете ви — те са красиви изящни, като вашия латински и гръцки, но напукани от кал, все едно сте ровили в земята.
Усмихнах се. Бях спряла да плача.
— Много си наблюдателен — отвърнах развеселена. Бях очарована. — Защо трябваше да ровя толкова надьлбоко, за да стигна до душата ти? Защо не може просто да сме открити един с друг? Трябва ми силен управител, пазач, който да може да носи оръжие, да отговаря за къщата и да я пази, защото съм сама. Наистина ли коприната провира?
Той кимна.
— Е, сега вече мантията е на раменете ви и скрила кинжала и пояса… — Изчерви се. И когато му се усмихнах, опитвайки да възвърна спокойствието си и опълча срешу падащия мрак, който щеше да отнеме цялата ми увереност и вярата в успеха на всяко начинание, той продължи да говори:
— Госпожо, ние се научаваме да крием душите си, когато хората са ни продали. Но аз ще ви разкрия своята! Сигурен съм в това, ако сте склонна да промени решението си! Мога да ви пазя и да се грижа за вас. Няма да задирам вашите момичета. Но трябва да отбележа, че изгубих крака си не по време на продължителните битки в Илирия. Прибрах се у дома след непрекьсати тригодишни кървави сражения, а кракът ми бе погубен от гиган, защото копието, с което го промуших, бе зле напранено и се счупя.
— Как се казваш? — попитах.
— Флавий — отвърна той. Това бе римско име.
— Флавий — повторих.
— Госпожо, палата отново се свлича от главата ви. А и тези фиби — остри са и са навсякъде, ще ви наранят.
— Не се тревожи за това — казах, макар че го оставих отново да ме приведе в нормален вид, сякаш бе Пигмалион а аз — неговата Галатея. Използваше върха на пръстите си, но мантията бе вече изцапана.
— Онези момичета — продължих аз. — които видя са част от моя дом едва от половин час. Трябва да бъдеш техен мил господар и ако ще спиш с някоя жена под моя покрий, най-добре това да бьда аз, защото съм от плът и кръв!
Той кимна, изгубил ума и дума.
Отворих кесията си и платих сумата, коята бях решила да платя. Цената би била разумна в Рим, мислех си, където робите винаги се перчеха колко скъпо струват. Оставих жълтиците, без да поглеждам какво е изсечено отгоре им, само прецених стойността им.
Робът ме гледаше с нарастващо оживление, после стрелна с очи търговеца.
Този безпощаден, мазен и хитър търгар изду бузи като жаба и ми каза, че такъв безценен грьцки учен трябва да бъде продаден на висока цена. Няколко богаташи проявили интерес. Цял училищен клас щял да разговаря с него след час, а и римски офицери пращали своите управители да го огледат.
— Аз нямам повече сили за това — отвърнах и отново бръкнах в кесията си.
Моят нов роб Флавий мигом протегна ръка, за да ме възпре деликатно.
Изгледа търговеца самоуверено и с дръзко презрение.
— И всичко това за човек с един крак! — процеди през зъби Флавий — Крадец такъв! Искаш такава цена от моята господарка тук, в Антиохия, където робите са толкова много, че ги извозват с кораби до Рим, защото само така могат да намалят загубите си!
Бях много впечатлена. Всичко вървеше добре. Мракът ме напусна и в този миг топлината на слънцето сякаш придоби божествен смисъл.
— Ти мамиш господарката ми и го знаеш! Нищожество! — продължи той. — Госпожо, ще купуваме ли отново от точи мошеник? Моят съвет е никога вече да не го правите!
Търговецът се ухили тьпо — това бе противна гримаса на раболепно малодушие, поклони се леко и ми върна една трета от парите.
Едва се сдържах да не прихна отново. Наложи се пак да вдигам мантията от земята. Направи го Флавий. Този път здраво я вьрза отпред.
Погледнах златото, което ми бяха върнали, събрах го, дадох го на Флавий и потеглихме.
— Е, Флавий, ти вече ме защитаваш — спести ми пари и ми даде ценни съвети. Ако в Рим имаше повече мъже като теб, светьт би бил по-добро място.
Той дишаше на пресекулки. Не можеше да говори. С големи усилия прошепна:
— Госпожо, поверявам ви навеки душата и тялото си.
Вдигнах се на пръсти и го целунах по бузата. Разбрах, че голотата му и мрьсната препуска са позор, който той понася безропотно.
— Вземи — казах и му подадох малко пари. — Заведи момичетата вкъщи, накарай ги да се хванат ча работа, после отиди на баня. Измий се. Стани чист като истински римлянин. Ако искаш, вземи си някое
