побиха тръпки. Колоните бяха в египетски стил не набраздени, а гладко заоблени и ярко боядисани в оранжево, извисили се към огромните лотосови листа при капитела. Миризмата на тамян бе всепоглъщаща и чух, че откъм светилището се носи музика. Долових тънкия гласец на лирата и струните на систъра, дърпани от нечия ръка и разбрах, че отправят напевни молитви.
Но мястото беше типично египетско и ме обгърна така силно, както кървавите ми сънища. Едва не припаднах.
Сънищата се завърнаха — дълбокото парализиращо чувство, че се намирам в някакво тайно светилище в Египет, а душата ми е погълната от друго тяло!
Жрицата дойде при мен. Това също ме порази.
В Рим облеклото й щеше да бъде изцяло римско и може би щеше да носи малък екзотичен накит на главата си — вероятно някоя малка шапчица до раменете.
Но тази жена бе облечена в египетски дрехи от надиплен лен, както в миналото, а на главата си имаше величествен египетски накит и перука, състояща се от множество дълги черни плитки, които сковано падаха на раменете й. Доколкото знаех, и Клеопатра бе изглеждала толкова екстравагантно.
Бях слушала само разкази за любовта между Юлий Цезар и Клеопатра, за нейната връзка с Марк Антоний и последвалата я смърт на египетската царица. Всичко това се случило преди да се родя.
Но знаех, че бляскавото въвеждане на Клеопатра в Рим доста бе разклатило древното чувство за морал у римляните. Винаги съм знаела, че древните римляни се страхуват от египетската магия. По време на неотдавнашното назидателно клане, което вече описах, много се шумеше за разюзданост и похот, но под повърхността на всичко това се криеше неизказан страх от мистерията и силата, царящи зад вратите на Храма.
И сега, докато гледах тази жрица и изрисуваните й очи, усетих в душата си този страх. Познах го. Разбира се, жената сякаш бе излязла от сънищата ми, но не това ме впечатли толкова, защото в крайна сметка какво са сънищата? Това бе жена от Египет — напълно чужда и непонятна за мен.
Моята Изида бе полуримлянка, полугъркиня. Дори статуята й в римското Светилище бе с прекрасни гръцки одежди, а косата й бе нежно оформена в древногръцка прическа, чиито къдри обрамчваха лицето й. В ръка държеше систъра си и една урна. Тя бе романизирана богиня.
Вероятно същото се бе случило и с богинята Кибела в Рим. Рим поглъщаше всичко и го приспособяваше към себе си.
Едва след няколко столетия, макар тогава да не го знаех — и как бих могла? — Рим щеше да погълне и пресъздаде последователите на Исус от Назарет, като посвети тези християни в лоното на Римокатолическата църква.
Предполагам знаеш този съвременен израз: „Когато си в Рим, прави като римляните.“
Но тук, в червеникавия сумрак, сред трептящите светлини и дълбокия мускусен аромат на тамян, по- силен от всеки друг досега, аз безмълвно презирах своята боязливост. И тогава сънят наистина се спусна, подобно на толкова много воали, падащи един след друг, за да ме обгърнат. След миг видях красивата Кралица да плаче. Не. Тя пищеше. Викаше за помощ.
— Махнете се от мен — прошепнах на заобикалящия ме въздух. — Отлетете от мен, всички нечистотии и злини. Напуснете ме, щом вляза в дома на моята Света Майка.
Жрицата ме хвана за ръка. Чух гласовете от съня си да спорят ожесточено. Напрегнах се да проясня погледа си, да видя как влизат богомолци и отиват до светилището, за да размишляват или извършат жертвоприношение, молейки за някаква услуга. Опитах да проумея, че това е голяма шумна тълпа, не много по-различна от тази в Рим.
Но допирът на жрицата ме омаломощи. Изрисуваните й очи всяваха ужас. Широката й огърлица ме накара да примигна. Състоеше се от няколко реда плоски камъни.
Тя ме въведе в уединено помещение в Храма и ме покани да седна на луксозна кушетка. Отпуснах се в нея изтощена.
— Отлетете от мен, всички злини — прошепнах. Дори и сънища.
Жрицата седна до мен и ме прегърна с меките си като коприна ръце. Вдигнах поглед и видях маска!
— Говори ми, страдалнице — каза тя на латински със силен акцент. — Изречи всичко, което трябва да излееш.
Изведнъж, съвсем неконтролируемо, разказах цялата си семейна история: изтребването на моето семейство, вината, която изпитвах, и непосилните мъки.
— Ами ако съм причината за краха на моето семейство — заради посещенията ми в Храма на Изида? Ако Тиберий си е спомнил за тях? Какво направих? Разпънаха жреците, а аз не направих нищо. Какво иска от мен Майка Изида? Ще ми се да умра.
— Не това иска тя от теб — отвърна жрицата, вторачена в мен. Очите й бяха огромни, или може би това се дължеше на грима? Не, виждах бялото на очите й, така чисто и искрящо. От начервената й уста монотонно се лееха думи, подобно на лек порив на вятъра.
Аз се унасях неусетно и губех напълно разума си. Прошепнах онова, което можах за своето посвещаване, без да изпадам в подробности пред една жрица, защото всичко това бе много поверително, но не й спестих, че съм била преродена по време на ритуалите.
Цялата слабост, трупана в мен, се отприщи като потоп.
После споделих вината си. Признах, че преди време съм напуснала култа към Изида и че през последните години съм участвала само в публичните процесии към морето, когато отнасяха богинята на брега, за да благослови корабите. Изида, богинята на мореплаването. Не бях живяла като истинска богомолка.
Не бях сторила нищо, когато разпънаха жреците на Изида, освен, че злословех с останалите зад гърба на императора. Бях солидарна с онези римляни, които мислеха Тиберий за чудовище, но ние не надигнахме глас в защита на Изида. Баща ми ми бе казал да мълча. И аз го направих. Това бе същият човек, казал ми да живея.
Претърколих се и се свлякох от кушетката, като легнах на покрития с плочки под. Не зная защо го направих. Опрях буза в студените плочки. Харесваше ми да усещам студа с лицето си. Бях обзета от лудост, но можех да я контролирам. Лежах и се взирах.
Разбрах нещо. Исках да изляза от Храма! Не го харесвах. Идеята да дойда тук се оказа несполучлива.
Внезапно се намразих заради слабостта, която бях проявила пред тази жена която и да бе тя, и отново потънах в света на кървавите сънища.
Отворих очи. Жрицата се надвеси над мен. Видях разплаканата Кралица от моите кошмари. Обърнах се на другата страна и затворих очи.
— Успокой се — каза жената със своя премерен съвършен глас. — Не си сторила нищо лошо.
Изглеждаше абсурдно този глас да принадлежи на така изрисуван човек, но го чувах отчетливо.
— Най-напред — каза жрицата, — трябва да разбереш, че Майка Изида прощава всичко. Тя е Майка на Състраданието. — После добави: — По думите ти съдя, че си била посветена по-истински от всеки друг. Постила си дълго. Окъпали са те в свещената биволска кръв. Сигурно си пила от еликсира. В съня си ти си се видяла преродена.
— Да — казах, опитвайки да съживя предишния екстаз, безценния дар да вярваш в нещо. — Да. Видях звездите и огромни цветни поляни, такива поляни…
Нямаше смисъл. Страхувах се от тази жена и исках да напусна това място. Щях да се прибера вкъщи и да призная всичко на Флавий, а после да поплача на рамото му.
— Не съм набожна по природа — признах аз. — Бях млада. Харесвах свободните жени, които ходеха там. Жените, които спяха, с когото решат, блудниците на Рим, собственици на домовете за забавления. Допадаха ми жени със собствено мнение, които следваха развитието на империята.
— И тук можеш да се радваш на такава компания каза жрицата, без да й мигне окото. — И не се страхувай, че твоите някогашни връзки с Храма са станали причина за провала ти в Рим. Ние научихме, че Тиберий не е преследвал благородници при разрушаването на Храма. Винаги страдат бедните: уличницата и обикновената тъкачка, фризьорката или зидарят. Няма благородническа фамилия, подложена на гонения заради Изида. Знаеш, че е така. Някои жени избягали в Александрия, защото не искали да се откажат от култа, но там били вън от опасност. Сънищата приближаваха.
