момче. Даже две. После си купи хубави дрехи, по внимавай — не робски, а такива, каквито би си купил някой богат млад римски госпопар!
— Госпожо, моля ни, скрите кесията! — каза той, докато взимаше парите. — А как се казва моята господарка? На кого да кажа, че принадлежи, като ме попитат?
— Наричай ме Пандора от Атина — отвърнах. — Макар че трябва да ми разкажеш повече за сегашното положение на родното ми място, тъй като всъщност ти не съм била там. Но грьцкото име ме устройва. Тръгвай. Виж, момичетата ни гледат!
Доста хора ни гледаха. Ах, тази чернени коприра. А и Флавий бе невероятно красив мъж.
Отново го целунах и, каквато съм лоша, тихо шепнах в ухото му:
— Имам нужда от теб, Флавий.
Той ме погледна със страхопочитание.
— Ваш съм завинаги, госпожо.
— Сигурен ли си, че няма да се справиш в леглото.
— О, вярвайте ми, опитвал съм! — призна той и за пореден път се изчерви.
Ударих с юмрук неговата мускулеста ръка.
— Много добре — казах.
Девойките вече бяха станали при този мой жест. Разбраха, че го изпращам при тях.
Дадох му своя ключ, упътих го как да стигне до дома ми, като описах подробно портата и стария бронзов фонтан с лъвска глава непосредствено зад нея.
— А вие, госпожо? — попита той. — Сама ли ще се движите из тълпата? Кесията ви е твърде голяма! Пълна е сьс злато.
— Почакай да видиш златото в къщата — отвърнах. — Заяви пред останалите, че си единственият, който има право да отваря сандъците, а после ги скрий на явни места. Смени всички мебели, които съм счупила в… самотата си. В стаите на горния етаж има доста.
— Злато в къщата! — Той се разтревожи. — Сандъци злато!
— И вече не се тревожи за мен — казах. — Сега знам къде да търся помощ. Ако ме измамиш и откраднеш наследството ми, а когато се прибера заваря къщата опустошена, сигурно ще съм го заслужила. Покрий с килими сандъците със злато. Това място е пълно с малки персийски килими. Погледни на втория етаж. И погрижи за Светилището!
— Ще направя всичко, което пожелахте и много повече!
— Така си и мислех. Човек, неспособен да лъже не може и да крале. Но сльнцето вече пече непоносимо. Върви при момичетата. Те чакат.
Извърнах се.
Той ме задържа, като застана пред мен.
— Госпожо, трябва да ви кажа нещо.
— Какво! — казах със зловещо изражение. — Не ми казвай, че си евнух — заявих. — Евнусите не такива мускули по ръцете и краката.
— Не — отвърна той. После внезапно си придаде сериозен вид. — Овидий, говорехте за Овидий. Той е мъртъв. Почина преди две години в бедното градче Томи, в горната част на Черно море. Мястото бе ужасно за заточение — варварско укрепление.
— Никой не ми е казал. Какво ужасяващо мъчение. — Закрих лицето си с ръце. Мантията падна. Той я повдигна, но аз почти не го забелязах. — Така се молех Тиберий да позволи на Овидий да се завърне в Рим! — Казах си, че нямам време да спирам заради това. — Овидий. Сега нямам време да скърбя за нега…
— Без съмнение тук има доста от неговите книги — каза Флавий. — В Атина се намират много лесно.
— Хубаво, сигурно ще имаш време да ми намериш няколко. А сега тръгвам: не ме е грижа за фиби, паднали плитки или смъкваща се мантия. И не гледай толкова разтревожено. Щом излезеш от къщата просто заключи момичетата и златото.
Когато се извърнах да го погледна, той вървеше към момичетата много грациозно. Слънцето рисуваше прекрасни извивки по мускулестия му гръб. Косата му бе къдрава и кестенява, съвсем като моята. Спря за малко, когато един търговец го обсипа с много туники, наметала и какво ли още не — със сигурност стоката бе крадена, боядисана с багрила, които щяха да потекат при първия дъжд, но знае ли човек? Той набързо си купи една туника, нахлузи я през глава, после взе и червен колан, който върза на кръста си.
Как го преобрази това. Туниката стигаше до средата на коленете му. Сигурно е изпитал голямо облекчение, че облича нещо чисто. Трябваше да се сетя за това, преди да тръгна. Каква глупачка бях.
Възхищавах му се със или без дрехи, човек не би могъл да излъчва такава красота и достойнство, ако не е роден за любов. Той носеше одеждите на дарената му любов, която бе вплетена дори в извивките на крака му от слонова кост.
По време на кратката ни среща се роди здрава връзка, която щеше да трае вечно.
Той поздрави момичетата. Прегърна ги и ги поведе далеч оттълпата.
Отидох направо в Храма на Изида. И така ненолно направих първата сигурна крачка към едно откраднато безсмъртие, към безславна и незаслужена свръхестественост — непреходна и напълно безсмислена участ.
5
Още щом влязох в двора на Храма, бях посрещната от няколко богати римлянки, които ме приеха великодушно. Ръцете и лицата им бяха прилично напудрени, веждите им добре очертани, а устните — начервени. Бяха спазили всяка една подробност, която аз бях оплескала тази сутрин.
Обясних, че макар и заможна, съм сама. Те бяха готови да ми помогнат всячески. Щом чуха, че съм била посветена в Рим, ги обзе страхопочитание.
— Слава на Майка Изида, че не са те разкрили, за да те екзекутират — каза една от римлянките.
— Влез да видиш жриците — подканиха ме те. Повечето от тях още не бяха преминали през тайните обреди и чакаха богинята да ги призове за това важно събитие.
Там имаше още много жени — някои египтянки, други вероятно вавилонки. Можех само да предполагам. Бижутата и коприната бяха много актуални. Щедро изрисувани златни ивици обточваха мантиите им, някои носеха скромни рокли.
Но ми се стори, че всички говорят гръцки.
Не можех да си наложа да вляза в Храма. Погледнах нагоре и в съзнанието ми изплуваха нашите разпнати жреци в Рим.
— Слава Богу, че не са те разпознали — каза една жена.
— Доста хора избягаха в Александрия — добави друга.
— Аз не надигнах глас — отвърнах мрачно.
Последва хор от съчувствени възгласи.
— Как би могла, под властта на Тиберий? Повярвай ми, всички, които успяха, избягаха.
— Не се натъжавай — каза една млада синеока гъркиня, облечена съвсем порядъчно.
— Но аз се отказах от култа — добавих.
Заля ме нова вълна утешителни слова.
— Влез сега — каза една жена, — и поискай да се помолиш в самата Светая светих на нашата Майка. Ти си посветена. Повечето от нас не са.
Кимнах.
Изкачих се по стълбите на Храма и влязох вътре.
Поспрях, за да отърся от мантията си всичко светско, с други думи, онези маловажни неща, които бях обсъждала. Умът ми се съсредоточи в богинята и отчаяно искаше да повярва в нея. Ненавиждах лицемерието си, това, че използвах този Храм и култ, но сега то ми се стори маловажно. Отчаянието от онези три нощи бе проникнало твърде дълбоко в мен.
Но какъв ужас ме очакваше, щом се озовах вътре.
Храмът бе много по-древен от нашия в Рим и стените му бяха покрити с египетски рисунки. Веднага ме
