— Болна съм от три дни — казах. — Какио стана след смъртта на Германик? Как я приемат в града?
Мъжът бе много благодарен за виното. Тежката работа го бе състарила. Рьцете му бяха слаби и трепереха.
— Благодаря, госпожо — каза той. Пресуши чашата, сякаш не можеше да спре да пие. — Изложиха нашия Германик на обществения плошад, за да го видят всички. Колко красив беше само. Някои го сравняваха с великия Александър. Хората не можеха да решат. Дали го бяха отровили? Някои казваха да, други — не.
Войниците му го обичаха. Слава богу, ипмератор Пизоп не е тук и не смее да върне. Жената на Германик, благородната Агрипина, държи пепелта му в урна, която носи до гьрдите си. Ще замине за Рим, за да търси справедливост от Тиберий.
Той ми подаде чашата.
— Покорно благодаря.
— Значи в града всичко е постарому.
— О, да, какво би накарало това прочуто тържище да замре? — заяви той. — Търговията продължава както винаги. Верните на Германик войници поддържат мира в очакване на справедливост. Те няма да позволят на онзи убиец Пизон да се вьрне, а Сентий застана начело на всички, който са служили на Германик. Градът е доволен. Поддьржат огъня в чест на Германик. Ако има война, няма да се води тук. Не се тревожете.
— Благодаря, ти ми помогна много.
Взех чашата, заключих портата, затворих вратата и се залових за работа.
Хапнах малко хляб, за да се подсили и докато произнасях на глас мъдростите на Лукреций разгледах обстойно къщата. От дясната страна на вътрешния двор имате голяма луксозна баня. Беше много добре осветена. От раковините на нимфите в измазанага с хоросан миква постоянно течеше вода, която беше приятна. Нямаше нужда да паля огьн, за да я стопля.
Дрехите ми бяха в спалнята.
Както знаеш, римското облекло бе семпло и се състоеше само от дълги рокли или туники, от които обличахме по две или три. Върху тях намятахме друга туника, наречена стола, и накрая идваше ред на пала — мантия, която стигаше до глезените и се връзваше под гърдите.
Избрах три от най-хубавите туники от ефирна коприна, а отгоре поставих прекрасна червена пала, която ме покривате цялата.
През целия ми живот не ми се беше налагало сама ди обувам сандалите си. Това начинание ме раздрали и изнерви почти до истерия!
Всичките ми тоалетни принадлежности бяха наредени върху маси с полирани до бляськ огледала. Каква бъркотия!
Седнах в един многото позлатени столове, закрих бляскавото огледало и опитах да справя с гримовете, както го правеха робите ми.
Успях да потъмня веждите си, по ужасът от изрисуваните очи на египтянините ми попречи да продължа. Начервих устните си, спожих малко бяла пудри на лицето си, но спрях дотам. Не се осмелих да напудря и ръцете си, както биха го направили и вместо мен в Рим.
Не зная как съм изглеждала. Сега трябваше да сплета ужасната си коса, и се справих: прикрепих плитките на тила си в голям кок. Фибите, които използвах, щяха да стигнат за двайсет жени. След като пригладих немирните кьдрици към челото си и бузите си, се погледнах а огледалото. Реших, че приличам на скромна, миловидна римлянка с разделена см пътя кестенява коса, почернени вежди и червени като роза устни.
Най-много неприятности имах с обличането. Опитах да съчетая различните части по дължина Помъчих се да задържа изправени копринена стола, за да я закопчая здраво под гърдите си. Оказа се трудно, заради всичките тези гьнки и дрипли. Винаги ми бяха помагали моите робини. Накрая, облечена с две туники и красива дълга червена стола, грабнах една копринена пала. Тя бе много голяма и украсена със златни ресни.
Сложих пръстени и гривни. Но вьзнамерявах да скрия с мантията колкото се може повече от тях. Спомня си как приживе баща ми всеки ден се проклинаше, задето трябва да носи тога — официалната връхна дреха на римските благородници. Е само проститутките носеха тоги. Поне не се налагаше да правя и това.
Поех направо към пазарите за роби.
Яков беше прав за местното населешге. Градът бе пьлен с мъже и жени от всякакви националности. Много от жените се движеха по двойки, хванати под ръка.
Свободните гръцки мантии бяха съвеем приемливи тук, както и екзотичните дълги финикийски и вавилонски одежди. Носеха ги и мъже, и жени. Повечето мъже бяха дьлгокоси и с гъсти бради. Туниките на някои от жените не бяха по-дьлги от мъжките. Имаше и такива, който ходеха напълно забулени, така че само очи с им се виждаха, докато се движеха сьс слугите и охраната си.
Улиците бяха по-чисти от тези в Рим, тьй като отходните води се оттичаха в по-широки тръби и центъра и по-бързо достигаха крайната си цел.
Дълго преди да стигна до Форума, или централния площад, минах покрай три врати, пред които куртизанки саркастично се пазаряха за цената с богати млади гърци и римляни.
Докато минавах, една от тях кача на красив млад мъж:
— Искаш ме в леглото? Мечтай си! Казах, ти, че можеш да имаш всяко от момичетата. Ако искаш мен върви си у дома и продай всичко, което имаш!
Пред винарите стояха брадати римляни с дълги тоги, които отвръщаха на свенливия ми поглед с почтително кимване.
Молех се някой от тях да не ме познае. Във всеки случай това бе малко вероятно, а и бяхме толкова далеч от Рим, където дълго време бях живяла в дома на баща си. Благодарение на него имах щастието да си отдъхна от банкети и вечери, дори и от някои официални събирания.
Форумът бе много по-голям, отколкото го помнех след първия бегъл поглед. Щом стигнах съзрях точи огромен, окъпан в слънце площад, заобиколен от портици, храмове и имперски здания, бях удивена.
На покритите пазари се продавате всичко. Златарите стояха на едно място, тъкачите си имаха свое, а търговците на коприна се бяха наредили един до друг. Видях, че на една странична уличка от дясната ми страна продават роби. Там бяха само по-добрите, които едва ли някога щяха да изпратят на търг.
В далечината виждах високите корабни мачти. Усещах мириса на реката. Там се намираше Храмът на Август, огньовете му горяха, а униформените легиопери отпред стояха лениво на пост.
Беше ми горещо и притеснено, защото мантията ии непрекъснато се свличаше — сякаш цялата тази коприна щеше да падне, а имаше много открити винарни, кьдето жените се събираха на групички, за да си побъбрят. Бих могла да седна близо до някоя от тях за едно питие.
Но трябваше да имам домакинство. Трябваха ми верни роби.
Естествено, в Рим никога не бих ходила на пазар за роби. Никога не ми се бе налагало да го правя. Освен това имахме толкова много робски семейства в именията си в Токсана и Рим, че рядко купувахме нови. Даже напротив, баща ми имате навик да получава в наследство грохналите и мъдри роби на приятелите си, а ние често го дразнехме заради негоната „Академия“ — градината за роби, кьдето единствената извършена дейност бяха историческите спороне.
Но сега се налагеше бьда далновидпа светска дама. Огледах внимателно всеки един от изложените за продан роби за домакинска работа и веднага се спрях на две сестри. То биха много млади и много уплашени, защото на обяд щяха да ги продадат на търг и да отидат в борден. Изпратих да донесат стол чета и ние седнахме ласдпо.
Разговаряхме.
Те идваха от домакинството на прекрасно малко семейство в Тир. Бяха се родили роби. Знаеха добре гръцки и латински. Но гореха арамейски. Бяха мили като ангели.
Имаха невероятно сръчни ръце. Владееха всички умения, които изисквах. Знаеха как даправят притески, да гримират и да готвят. Казаха ми рецепти за източни ястия, койтоо никога не бя чукала, знаеха имената на различни помади и ружове. Едната от тях изчерви от страх, а после каза:
— Госпожо, мога ла гримирам лицето ви, при това много бързо и безпогрешно!
Това ми даде да разбера, че изобщо не се бях справила с тази задача.
