Една от жените ми направи знак да се кача в носилката. Но къде беше Яков? Старецът не ме оставя да си тръгна.
— Не измених на баща ти и Август, когато до нас достигна весла за разгрома на войската ни при Тевтобурпжата гора, където бяха заклали генерал Вар и хората му. Синовете ми се сражаваха с братята ти в легионите на Германик, когато той даде урок на онея племена от Севера. О, Боже!
— Да, това наистина е чудесно — отвърнах печално.
— Върнете се в носилката и изчезвайте оттук — каза една от жените.
Старецът ме сграбчи.
— Бихме се срещу онзи безумен, крал Арминий! — той. — Можехме да победим! Брат ти Антоний не искаше да се откажем и да се оттеглим, нали?
— Аз… не…
— Отведете я оттук! — извика един млад патриций, също плачеше. Той се приближи и ме избута носилката.
— Махни се, идиот такъв! — казах аз и го зашлевих.
През цялото това време Яков бе разговарял с робите, за да разбера какво е станало.
Той застана до мен, докато сивокоият мъж ридаеше и ме целувате по бузите.
Яков се намеси и ме поведе към носилката.
— Току-що са убили Германчк — прошепна тихо в ухото ми. — Всички негови поддръжници са убедени, че имперагор Тиберий е платил на Пизон за това. Извършено е с отрова. Из целия град се говори за това.
— Тиберий, безумец такъв! — прошепнах, въртейки очи. — Поредната ти страхлива постъпка!
Отпуснах се пазад в тъмнината. Повдигала носилката.
Яков продължи:
— Разбира се, Гней Калпурний Пизот има сьюзници тук. Всеки се сражаиа срещу останалите. Уреждат се сметки. Подклаждат скандали. Тона гръмко семейство е пътувало с Германик до Египет и ги смятат за бунтовници. Тръгваме!
— Сбогам, приятелю — извиках на стария грък, докато ме отнасяха от къщата. Но се съмнявам, че ме бечул. Той бе паднал на колене и проклинаше Тиберий. Крещете, че ще се самоубие и молеше да му дадат кинжала.
Отново бяхме навън и забързахме по улицата.
Лежах наклонена в носилката и мрачно размишлявах в тъмнината. Германик бе мъртъв. Отровен от Тиберий.
Знаех, че неотдавнашното пътуване на Германик в Египет много бе разгневило Тиберий, Египет не беше като останалите римски провинции. Рим бе силно зависим отг неговото гърно и сенаторите не може да ходят там. Но Германик бе отишъл „просто да огледа древните останки“, както разправяха приятелите му из римските улици.
„Това е само предлог! — мислеех си с отчаяние. — Къде е съдебният процес? Присъдата? Само отрова!“
Моите носачи тичаха. Хората около нас крещяха и ридаеха.
— Германик. Германик! Върнете ни нашия красив Германик! Антиохия бе обезумяла.
Накрая се озовахме на малка тясна уличка, не много по-голяма алея — сещаш се от кой тип, тъй като сред руините на Помпей м Италия откриха цяла мрежа такива. Усещате се миризмата на мъжка урина, събирана в кани по ьглите. От високите комини носеше ароматът на готвено. Носачите тичаха и се препъваха в неравния калдъръм.
Внезапно всички политнахме на една страна, когато една колесница ни блъсна и това тясно пространство, където колелата й безпогрешно бяха попаднали в коловозите между камъните, предназначени за тях.
Главата ми се удари в стената. Бях ядосана и уплашенаа. Но Якоб ми каза:
— Лидия, ние сме с теб.
Покрих цялото си тяло с наметалото и само с едно око можех да виждам светлината между завесите от двете ми страни. Държах ръката си върху кинжала.
Свалиха носилка на земята. Намирахме се на прохладно закрито място. Чух гласа на Давид, бащата на Яков, който спореше с някого. Не знаех юдейски. Дори не бях сигурна, че говори на юдейски.
Накрая Яков заговори на гръцки и разбрах, че те всъщност купуват подходящо жилище за мен, й се продаваше с цялото прекрасно обзавеждане, включително и много хубави мебели, оставени неотдавна от богата вдовица, живяла там сама. Но, уви, робите бяха продадени. Нямаше роби. Ставаше дума за бърза продажба с плащане в брой.
Накрая чух Яков да казва на гръцки:
— Молете се на Бог да не сте ме излъгали.
Щом вдигнаха носилката, аз му кимнах.
— Вече за втори пъч ти дължа живота си. А онова грьцко семейство, където щях да отседна? Наистина ли са в опасност?
— Разбира се — каза той. — Когато започне бунт, кой ще подбира? Те са били с Германик в Египет! Хората на Пизон го знаят! Всеки, който разполага и с най-малкия повод, ще напада, убива и граби останалите. Виж, огън. — Той каза на мъжете да побързат.
— Добре — отвърнах аз. — Никога вече че произнасяй сяй истинското ми име. Обсега нататък ще ме наричаши Пандора. Аз съм гъркиня от Рим. Платила съм ти да ме доведеш гук.
— Така да бъде, скъпа Пандора — отвърна той. — Ти си силна жена. Документите за покупката на новата ти къща са сьставени с фалшиво име, макар и не толкова очарователно. Но го удостоверяват, че си вдовица, освободена и римска гражданка. Ще ги получим, когато се разплатим със златото, но няма да го направим, преди да сме влезли в къщата. И ако онзи мъж не ми даде документите, попълнени точно по начина, осигуряващ ти безопасност, ще го удуша!
— Много си умен, Яков — казах уморено.
Продължавахме да пътуваме в подскачащата тъмна носилка, докато най-накрая тя спря да се движи. Чу превъртането на металния ключ в портата, след юето ни въведоха в големия вестибюл на самата къща.
Редно бе да изчакам, от уважение към своите покровители, но аз изскочих като обезумяла от малкия окаян, забулен чурен затвор, захвърлих наметалото и дълбоко поех въздух.
Намирахме си в просторен вестибюл на една прекрасна къща, в която имаше много очарование и всичко бе изкусно подредено.
Дори и в този момент, когато мислите ми блуждаеха, аз видях фонтани с лъвска глава непосредствено до портато, през която току-що бяхме влезли, и измих краката сьс студената му вода.
Гостната, или така нареченият атриум, бе огромна, а зад нея видях масивите кушетки на трапезарията, разположена в далечния край на доста голяма закрита градина.
Това не бе моят вековен, солиден и разкошен дом на Палатинския хълм, кьдето поколепия наред бяха градили нови коридори и стаи, плъзнали из просторните му градини.
Всичко тук бе твърде бляскаво, но и някак внушително. Стените бяха прясно боядисани, както си помислих, в ориенталски стил — с много извивки и заврънкулки. Как бих могла да преценя? Можех да припадна от облекчение. Щял ли наистина да намеря покой тук?
В атриума имаше бюро, а до него книги! По портиците от двете страни на градината видях много врати. Погледнах нагоре и зърнах затворените прозорци на верандата и втория етаж. Сигурност и разкош.
Мозайките по пода бяха стари, стилът ми бе познат — изобразяваха празничен парад по време на сатурналиите. Вероятно ги бяха донесли от Италия.
Имаше малко истински мрамор и колони, изказани с хоросан, но пък толкова много добре изрисувани стенописи, изобразяващи задължителните щастливи нимфи.
Излязох сред меката влажна трева на колонадата и погледнах синьото небе.
Щеше ми се само да дишам, но бе настьпил часът на истината за моите лични вещи. Бях твърде замаяна, за да питам кои от нещата са мои. А и се оказа, че това изобщо не се надага.
Най-напред Яков и Давид направиха пълен опис на домакинските принадлежности, които бяха купили от мое име, докато азстоях и не можех да повярвам на очите си колко внимателно се отнасяха и към най-
