все това възнари тишина сред тези мъже? Лидия:
— Не — отвърна баща ми съвсем благо. — По-добре да цитираш Овидий: „Духовете искат съвсем малко, те ценят набожността повече от скъпия дар,“ — Той отпи от виното си. — Духовете са в Подземния свят, където не могат да ни сторят нищо лошо.
По-големият ми брат каза:
— Мъргвите не съществуват и не живеят никъде.
Баща ми вдигна чашата си.
— За Рим — каза и този път той цитира Лукреций: — „Твърде често религията ражда престъпност и порочност.“
Последва вдигане на рамене и въздишки. Римският светоглед. Дори жреците и жриците на Изида биха се съгласили с Лукреций, който пише:
Опиянение? Замаяност? Биволска кръв? Последователност? Е, всичко се свеждаше до едно и също нещо. Знай! Тълкувай поезията, както желаеш, А фалосът на Озирис живее завинаги в Нил, и водите на реката оплождат Майка Египет навеки, смъртта ражда живот с благословията на Майка Изида. Просто един конкретен план и някаква последователна форма на размисъл.
Корабът плаваше пататьк.
Продължих да крея в тези мъки още осем дни, като често лежах будна в тъмното и спях само през дена, за да избегна сънищата.
Внезапно, в една ранна утрин Яков почука на вратата ми.
Бяхме преполовили Оронт на път за града.
От Антиохия ни деляха двайсет мили. Нагласих косата си по пай-добрия начин, на който бях способна (никога не го бях правила без помощта на робиня), сьбрах я в кок на тила, после покрих римските си одежди с голямо черно наметало и се приготвих да сляза от кораба — жена от Изтока, с покрито лице, пазена от евреи.
Когато градът се появи пред нас — и необятното пристанище ни посрещна, а после ни обгради със своите мачти, врява, аромати и викове, аз изтичах на палубата и погледнах кьм този град. Той бе прекрасен.
— Видя ли? — каза Яков.
След като ме взеха от кораба с носилка видях как набързо ме преведоха през огромни крайбрежни пазари, а после към голям открит площад, пълен с хора. Навсякъде виждах, храмове, портици, книжарници дори високите стени на един амфитеатър — всичко, което бих могла да открия в Рим. Не, това не беше малко градче.
Младите мъже се тълпяха пред бръснарниците, готови да се сдобият със задължителната бръсната глава и неизбежните изящни лимби по челото — модната тогава прическа, наложена от Тиберий. Навсякъде имаше винарни. Пазарите за роби бяха препълнени. Зърнах входовете към занаятчийските улици — на производителите на шатри и на златарите.
И там, в целия си блясък, в самия център на Антиохия, се извисяваше Храмът на Изида!
Моята богиня Изида, чиито многобройни необезпокоявани влизаха и излизаха от нейния храм. На вратата стояха няколко сьвсем порядъчни жреци в ленени одежди. Мястото гъмжеше от хора.
Помислих си, че мога да избягам там от всеки съпруг.
Постепенно осъзнах, че на Форума — центъра — на града, е настанала голяма суматоха. Чух как Яков нарежда на мъжете бързо да напуснат широката търговска улица, и да свият в задните улички. Моите носачи тичаха. Яков спусна пердетата, за да не мога да виждам какво става вън.
Чувах как новината се разпространява с викове на латински, гръцки и халдейскн „Убийство, убийство. Отрова, предателство.“
Надникнах през пердето.
Хората плачеха и проклинаха римлянина Гней Калпурний Пизон и неговата съпруга Плацина. Защо ли? Не харесвах особено нито един от двамата, но значеше всичко това?
Яков отново подвикна на носачите да побързат. Нахлухме пред портите, а оттам във вестибюла една голяма къща, чиято конструкция и фасада не различаваха от тези на римския ми дом, освен с по-малките си размер. Видях същата изисканост, далечната колонада и групи ридаещи роби.
Бързо свалиха носилката на земята и аз слязох от нея, силно обезпокоена, че не ме оставиха при вратата, за да измия краката си, както бе редно. А и цялата ми коса се бе разпуснала в дълги къдрици.
Но никой не ми обърна внимание. Не спирах да се оглеждам, удивена от ориенталските завеси и пискюли, окачени над вратите, както и от затворените в клетки птици, които огласяха цялата кьща иззад малкити си килии. Целият под бе покрит с тъкани килими, катрупани един върху друг.
Две дами, които явно живееха там, се приближиха към мен.
— Какво е станало? — попитах.
Те бяха облечени в стила на богатите жени в отрупани с гривни и с рокли, обточени със злато.
— Умолявам ви — каза една от жените, — за добро е, вървете си! Върнете се в носилката!
Опитаха да ме избутат в закритата със завеси носилка. Аз не исках да вляза. Бях разярена.
— Не зная къде се намирам — казах. — И не знам кои сте! А сега спрете да ме блъскате!
Господарят на дома, или поне така ми се стори, се втурна към мен, а по бузите му се стичаха сълзи. Косата му несресана сива коса бе в безпорядък — сякаш я бе скубал от мъка. Дългата му туника бе разкъсана. Цялото му лице бе изпоцалано! Човекът бе стар и гьрбен, с голяма глава и увиснала сбръчкана кожа.
— На младини баща ти бе мой колега — каза той на латински. После ме сграбчи за ръцете. — Обядвал съм в дома ви, когато ти беше още бебе. В сън те да пълзиш на четири крака.
— Колко мило — побързах да отговоря.
— С баща ти учихме заедно в Атина, спяхме един покрив.
Жените стояха сковани от ужас, с ръце на устата.
— Двамата с баща ги се сражавахме с Тиберин по време на първата му кампания. Бихме се срещу ужасни варвари.
— Много храбро — отвърнах.
Черното ми наметало падна и изложи на показ моята дълга несресана буйна коса и скромната ми рокля.
Никой не обърна внимание.
— Германик се е хранил в този дом, защото баща му е говорил за мен.
— Боже мой, разбирам — казах аз.
