изправят пред мен. Една врата се отваря рязко. Светва лампа. Влез.
Отново съм в кафенето.
Пиша, но спирам и се оглеждам да видя хората тук. Виждам скучните универсални материи на епохата, младото американско момиче с тъмнозелени дрехи в милитъри стил, преметнала през рамо раница, побрала всичките й вещи; виждам стария французин, който от години идва тук, просто за да погледа голите крака и ръце на младежите, да черпи сили от жестовете им, сякаш е вампир, в очакване на някой екзотичен скъпоценен момент, в който жена се обляга смеейки се назад, с цигара в ръка, синтетичната материя на блузата се опъва около гърдите й и зърната се очертават под нея.
Ах, какъв старец. Косата му е посивяла и носи скъпо палто. Не представлява заплаха за никого. Живее изцяло от видения. Довечера ще се прибере в някой скромен, но изискан апартамент, който поддържа от последната голяма световна война и ще гледа филми на младата красавица Бриджит Бардо, Той живее чрез очите си. Не е докосвал жена от десет години.
Не съм отплавала, Дейвид. Пускам котва тук. Защото няма да оставя историята си да се излее сякаш разказана от пиян оракул.
Наблюдавам тези простосмъртни по-внимателно. Толкова са свежи, екзотични, а също и така сладки за мен, тези простосмъртни. Приличат на тропическите птици, които сигурно съм виждала като дете; толкова са изпълнени с пулсиращ, бунтарски живот, че ми се ще да ги сграбча, за да го изпия, да накарам крилете им да пърхат в ръцете ми, да уловя полета им, той да стане мой и да полетя. Ах, онзи ужасен момент в детството, когато човек неволно смачква и убива някои яркочервена птичка.
И все пак някои от тях са зловещи в тъмните си одежди: неизбежният наркодилър — те са навсякъде, нашата най-добра плячка, — който очаква връзката си в далечния ъгъл. Дългото му кожено палто е изработено от прочут италиански дизайнер, косата му е гладко обръсната отстрани, а отгоре е оставена да израсте, за да го отличава от околните. И наистина го отличава, макар това да не се налага, ако човек погледне огромните му черни очи и твърдостта на онова, което природата е създала като плътни устни. Той прави онези бързи нетърпеливи движения по малката мраморна маса със запалката си — отличителен белег за наркоманите. Шава, върти се, не може да си намери място. Не знае, че никога вече няма да намери мястото си в живота. Иска да си тръгне, за да смръкне от кокаина, за който изгаря, но все пак трябва да изчака свръзката си. Обувките му са твърде лъскави, а дългите му тънки ръце никога няма да остареят.
Мисля, че този мъж ще умре тази вечер. Усещам как в мен бавно се надига желанието да го убия. Дал е прекалено много отрова на толкова много хора. Когато го проследя и сграбча с ръце, дори няма да ми се налага да го обгръщам с видения. Ще го оставя да си мисли, че смъртта е дошла под формата на жена, която е прекалено бледа, за да е човешко същество, прекалено омаломощена от вековете, за да е нещо повече от съживена статуя. Но онези, които чака, също се готвят да го убият. Тогава защо да се меся?
Как ли изглеждам в очите на тези хора? Жена с чуплива и дълга кестенява коса, която ме е покрил като мантия на монахиня; с лице, чиято прекомерна белота сякаш е постигната чрез козметични средства и очи, чийто неестествен блясък личи дори и под златистите очила.
Ах, трябва да сме много благодарни за разнообразието от стилове сред слънчевите очила на тази епоха — защото, ако се наложи да сваля моите, би трябвало да държа главата си наведена, за да не стряскам хората с игривите жълти, кафяви и златни отблясъци, които през вековете са заприличали още повече на скъпоценни камъни, и заради които приличам на сляпа жена с топази вместо очи, или по-скоро с изящно оформени очни ябълки от топаз, сапфир и аквамарин.
Виждаш ли, запълних толкова много страници, само за да се съглася: „Да, ще ти разкажа как започна всичко.“
Да, ще ти разкажа историята на живота си като простосмъртна в древния Рим, как обикнах Мариус и как се събрахме, а после разделихме.
Това решение е повратен момент за мен.
Колко силна се чувствам, докато държа тази химикалка и колко съм нетърпелива да наложа безспорна и кристална яснота помежду ни, преди да се заема с изпълнението на молбата ти.
Това е Париж във време на мир. Вали дъжд. От двете страни на булеварда се извисяват внушителни високи сиви сгради, с двойни прозорци и железни балкони. По улиците се надпреварват шумни, миниатюрни и опасни автомобили. Кафенетата, като това са препълнени с чуждестранни туристи. Тук древните църкви са превърнати в евтини жилища, а дворците — в музеи, из чиито зали бродя с часове, вгледана в предмети от Египет или Шумер, които са по-стари и от мен. Римската архитектура е навсякъде, стопроцентови копня на храмове от моето време, сега изпълняват функцията на банки. Думите от родния ми латински изобилстват в английския език, Овидий, моят любим Овидий, поетът, предсказал, че поезията му ще надживее Римската империя, се оказа нрав.
Влез в която и да е книжарница и ще го откриеш в малки спретнати издания с меки корици, създадени да се харесат на студентите.
Римското влияние е посято и от него никнат огромни дъбове насред тази съвременна гора от компютри, дигитални дискове, микровируси и космически сателити.
Тук, както винаги, е лесно да откриеш осезаемо зло, отчаяние, което си струва тихото задоволство.
А при мен винаги трябва да има любов към жертвата, някакъв вид милост, самозалъгване, че смъртта, която нося, не помрачава величествения саван на неизбежното, изтъкан от дървета, пръст и звезди, и човешки събития, вечно кръжащ около нас, готов да се спусне над всичко създадено и познато нам.
Снощи, когато ме намери, какво си помисли? Бях сама на моста над Сена, разхождах се в последната опасна тъма преди изгрева.
Ти си ме видял, преди да разбера, че си там. Бях свалила качулката и оставих очите си да се порадват на мимолетната си слава сред приглушената светлина на моста. Жертвата ми стоеше на парапета, беше още дете, но тормозена и ограбвана от стотици мъже. Искаше да умре във водата. Не зная дали Сена е достатъчно дълбока, за да се удавиш в нея. Толкова близо до Ил Сен Луи. Толкова близо до Нотр Дам. А може и да е, ако човек успее да устои на последния порив за живот.
Но душата на тази жертва ми се стори като пепел, сякаш духът й е бил кремиран и е останало само тялото — една изхабена, разяждана от болести обвивка. Обгърнах я с една ръка и когато видях страха в малките й черни очи, когато видях въпросът да се оформя, я покрих с образи. Саждите, с които се бях намазала, не бяха достатъчни да ме отърват от вида на Дева Мария и тя зашепна набожни химни, докато ми се отдаваше, дори видя воала ми с цветовете, така познати й от църквите, където бе ходила като дете. А аз — макар да знаех, че не бива да пия, и въпреки това изпълнена с жажда за нея, жажда за болката, която щеше да изпита в последния си миг, жажда за вкусната червена кръв, която щеше да изпълни устата ми и да ме накара за един кратък миг да се почувствам човек сред цялата тази чудовищност — аз се поддадох на виденията й, извих врата й, прокарах пръсти по наранената и нежна кожа, и точно тогава, когато впих зъби и пих от нея — точно тогава разбрах, че си там. Наблюдаваше ме.
Разбрах го и го усетих, а в погледа ти, макар и разсеяно, видях нашето отражение, понеже въпреки всичко удоволствието се разля из мен и ме накара да повярвам, че съм жива, по някакъв начин извика асоциация за поляни с детелини и дървета, чиито корени са по-дълбоко впити в земята от клоните, извисяващи се в небесата.
Първо те намразих. Гледаше ме как пирувам. Видя как се поддавам, без да знаеш нищо за месеците, прекарани в гладуване, ограничения, бродене. Видя само внезапното отприщване на нечистото ми желание да изсмуча от нея душата й, да накарам сърцето й да подскочи в плътта, да извлека от вените й всяка нейна частица, все още желаеща да оцелее.
А тя наистина искаше да оцелее. Заобиколено от светци, и внезапно изпълнено с блянове за гръдта, която го е кърмила, младото й тяло се съпротивляваше, пулсирайки срещу мен — тя бе толкова мека, а моята фигура бе твърда като статуя и пресъхналите ми зърна, покрити с мрамор, не помагаха. Нека види майка си: мъртва, изчезнала, а сега очакваща я. Нека зърна през умиращите й очи Светлината, сред кояго тя забързано се движеше към това сигурно спасение.
После забравих за теб. Нямаше да се оставя да ме ограбят. Забавих пиенето, оставих я да си поеме дъх, а дробовете й да се изпълнят със студения въздух, идващ откъм реката, докато майка й все повече се приближаваше и смъртта за нея вече бе безопасна като утробата. Взех от нея и последната капка, която можеше да ми даде.
Тя увисна в несвяст като човек, когото бях спасила и щях да сваля от моста — едно отчаяно, болно,
