от движещи се, ухаещи простосмъртни. Ти изглеждаше щастлив и безстрашен, напълно в свои води.
Беше облякъл поредния зашеметяващ костюм с модерна кройка, с дълга пелерина от камгарна вълна — много изискано и все пак европейско, а със златистата си кожа и искрящи очи накара всички жени, както и някои мъже в кафенето да се извръщат след теб.
Усмихна се. Сигурно съм ти заприличала на плужек под наметалото и качулката си, със златистите очила, закрили лицето ми наполовина и едва доловимото евтино червило с лек пурпурно — розов цвят по устните, който ми навяваше мисли за синини по кожата, Беше ми се сторило много съблазнително в огледалото на магазина и се радвах, че устата ми не бе сред нещата, които се налага да крия. Устните ми са вече почти безцветни. С това червило можех да се усмихвам.
Носех ръкавиците си от черна дантела с отрязани пръсти, за да мога да усещам допир, а ноктите си бях покрила със сажди, за да не искрят като кристал в кафенето. Подадох ти ръка и ти я целуна.
Беше все така благоприличен и дързък. Последва най — топлата усмивка, в която мисля, че преобладаваше предишната ти същност, защото изглеждаше твърде мъдър за толкова млад и набит човек. Удивих се на съвършената визия, която си бе създал.
— Нямаш представа колко се радвам — каза ти, — че дойде, че ми позволи да седна до теб на тази маса.
— Ти ме накара да го пожелая — отвърнах, вдигайки ръце и видях, че въпреки саждите очите ти са заслепени от кристалоподобните ми нокти.
Протегнах се към теб в очакване да се отдръпнеш, но ти остави топлата си тъмна ръка в моите студени бели пръсти.
— Приличам ли ти на живо същество? — попитах те.
— О, да, със сигурност, най — сияйното и съвършено живо същество.
Поръчахме кафе, както очакват от нас простосмъртните, като изпитвахме много по — голямо удоволствие от топлината и аромата, отколкото биха могли да си представят, дори разбъркахме течността в малките чашки с лъжичките. Пред себе си имах червен десерт. Той все още е тук, разбира се. Поръчах го, просто защото е червен — ягоди, заляти със сироп — със силен, сладък аромат, който би привлякъл пчелите.
Усмихнах се на ласкателството ти. Харесваше ми.
Развеселена, аз се включих в играта. Оставих качулката си да се смъкне и разпилях косата си, за да могат гъстотата и тъмнокафявият й цвят да блеснат на светлината.
Разбира се, за смъртните това не е такъв знак, какъвто е русата коса на Мариус или тази на Лестат. Но аз обичам косата си, обичам да усещам воала, който образува, спусната върху раменете ми, а и ми хареса онова, което видях в очите ти.
— Някъде дълбоко в мен има жена — казах ти аз.
Това, че го пиша сега — в този бележник, както си седя тук сама — придава известен стил на един тривиален момент, а и звучи като много откровено признание.
Дейвид, колкото повече пиша, толкова повече ме вълнува идеята да разказа, толкова повече — вярвам в значимостта на една логическа последователност, възможна на хартия, но не и в живота.
Но все пак аз не знаех, че изобщо ще се наложи да взема твоята химикалка. Продължавахме да си говорим:
— Пандора, ако някой не знае, че си жена, значи е глупак — каза ти.
— Колко ли би се разсърдил Мариус, ако знаеше, че това ме радва — отвърнах, — О, не. Той по-скоро би го използвал като аргумент в полза на своята теза. Аз го напуснах, напуснах го без да кажа и дума, когато бихме заедно за последно — това беше преди Лестат да извърти малката си лудория и да обикаля наоколо в човешко тяло, и много преди да срещне Мемхор Дявола — аз напуснах Мариус, а внезапно ми се ще да го докосна! Ще ми се да можех да говоря с него, както го прави сега с теб.
Ти изглеждаше толкова разтревожен за мен и с основание. В известна степен сигурно си знаел, че не съм проявявала такъв ентусиазъм към каквото и да било в продължение на много мрачни години.
— Ще ми напишеш ли историята си, Пандора? — попива ти внезапно.
Бях страшно изненадана.
— Ще я напишеш ли в тези бележници? — настоя ти. — Опиши времето, когато си била жива, периода, в който сте се сьбрали с Мариус, напиши каквото пожелаеш за него. Но аз искам най-вече твоята история.
Бях поразена.
— Защо, за Бога, би искал това от мен?
Ти не отговори.
— Дейвид, нали не си се завърнал, а онзи орден на човешките същества, Таламаска, те знаят твърде много…
Ти вдигна ръка.
— Не, и никога няма да го направя. И ако е останала и капка съмнение, научих го от архивите на Махарет.
— Позволила ти е да видиш архива й, книгите, които е съхранявала през цялото това време?
— Да, беше забележително, разбираш ли… хранилище на дървени плочки, свитъци, пергаменти — книги и поезия от различни култури, непознати за света според мен. Книги, заличени от времето. Тя, разбира се, ми забрани да издавам каквото и да е от видяното или да разказвам подробно за срещата ни. Каза, че е прекалено прибързано да се меся в нещата и потвърди опасенията ти, че може да отида в Таламаска — моите стари смъртни приятели — медиуми. Но не го направих. И няма да го направя, Това е обещание, което много лесно може да бъде спазено.
— Защо?
— Пандора, когато видях всички онези древни писания, разбрах, че вече не съм човек. Разбрах, че вече не притежавам тази история, очакваща да бъде събрана! Аз не съм един от тях! — Погледът ти обходи залата. — Разбира се, ти сигурно си го чувала хиляди пъти от новосъздадени вампири! Но разбираш ли, аз страстно вярвах, че философията и разумът ще се превърнат в мост за мен, но който да мога да се движа свободно между двата свята. Е, няма такъв мост. Той изчезна.
Мъката ти струеше от теб, проблясвайки в младите ти очи и в мекотата на новата ти плът.
— Значи го знаеш — казах. Думите сами излязоха от устата ми. — Знаеш. — Засмях се тихо и тъжно.
— Така е. Разбрах го, докато държах документи от твоето време, толкова много от твоето време, от Римската империя, както и други рушащи се парчета надписан камък, които дори не бих си мечтал да разпозная. Разбрах. Не се интересувах от тях, Пандора! Интересува ме какви сме ние, какви сме сега.
— Колко забележително — отвърнах. — Не знаеш как ти се възхищавам и колко ме привлича характерът ти.
— Радвам се да го чуя — каза ти. — После се наведе към мен: — Не казвам, че не носим със себе си човешките си души и историята си, естествено, че е така.
— Помня как веднъж преди много време Арман ми каза, че попитал Лестат: „Как изобщо да разбера човешката раса?“ Лестат му отвърнал: „Прочети или гледай пиесите на Шекспир и ще узнаеш всичко, което трябва да знаеш за човешката раса.“ — Арман го направил. Поглъщал стиховете, изгледал пиесите, гледал великолепните нови филми с Лорънс Фишбърп, Кенет Брана и Леонардо ди Каприо. И когато последно говорихме с Арман, ето какво ми каза за своето образование: „Лестат беше прав. Той не ми даде книги, а ключ към разбирането. Този човек Шекспир пише така — (и сега цитирам едновременно Арман и Шекспир; както той ми го каза, го предавам на теб) — сякаш думите излизат от сърцето му:
