— „Този човек с написал това — ми каза Арман — и всички ние знаем, че то е самата истина и всяко едно разкритие рано или късно се с сринало пред нея. И все пак ни се ще да обичаме така, както той го е казал, искаме да го чуем отново! Искаме да го запомним! Ще ни се никога да не забравим и думичка.“
За миг и двамата замълчахме. Ти сведе поглед, подпрял брадичката си с юмруци. Знаех, че усещаш цялата тежест от просветлението на Арман, и толкова ми бе харесало как рецитираш думите му, а и самите те ми харесваха.
Накрая казах:
— И това ми доставя удоволствие. Помисли за това, удоволствие. Фактът, че сега ми рецитиращ тези думи.
Ти се усмихна.
— Искам да узная какво можем да научим сега — каза ми. — Искам да знам какво можем да видим! За това идвам при теб, Дете на хилядолетията, вампир пил от кръвта на самата кралица Акаша, оцелял две хиляди години. И те питам, Пандора, би ли ми написала историята си, би ли написала каквото пожелаеш.
За един дълъг миг не ти отговорих.
После рязко отвърнах, че не мога. Но нещо в мен се бе размърдало. Видях и чух спорове и тиради отпреди столетия, видях възвишената светлина на поети да озарява епохи, които бях познавала отблизо чрез любовта. Други епохи не бях познавала никога — един бродещ невеж дух.
Да, имаше история за разказване. Имаше. Но в този миг не можех да го призная.
Ти беше нещастен, сетил се беше за Арман, спомнил си беше как той бе заминал при утринното слънце. Скърбеше за него.
— Имаше ли връзка помежду ви? — попита ме. — Прости ми за дързостта, но искам да кажа имаше ли връзка помежду ви, когато се запознахте, тъй като Мариус бе дарил н двама ни с Мрачния Дар? Знам, че не съществува завист, която да не усетя. Не бих споменал и самото име на Арман, ако усетех болка в теб, но всичко останало е липса, мълчание. Нямаше ли някаква връзка между вас?
— Връзката е единствено мъка. Той се отправи кьм слънцето. А мъката със сигурност е най-лесната и безопасна връзка.
Ти се засмя сподавено.
— Какво да направя, за да те накарам да обърнеш внимание на молбата ми? Съжали се над мен, милостива жено, довери ми своята песен.
Усмихнах се снизходително, но реших, че е невъзможно.
— Прекалено неблагозвучна е, мили — отвърнах. — Прекалено…
Затворих очи.
Щеше ми се да кажа, че песента ми е прекалено болезнена, за да бъде изпята.
Внезапно очите ти се устремиха нагоре. Изражението ти се промени. Сякаш умишлено си придаваше вид, че изпадаш в транс. Бавно завъртя глава. Посочи с ръка близо до масата, а после я отпусна.
— Какво има, Дейвид? — попитах, — Какво виждаш?
— Духове, Пандора, призраци.
Потрепери, сякаш да проясниш съзнанието си.
— Но това е нечувано — казах аз и все пак знаех, че казваш истината. — Мрачният Дар отнема тази способност. Дори древните вещици, Махарет и Мекар, ни казаха, че щом кръвта на Акаша е влязла в тях и са се превърнали във вампири, никога повече не са чували или виждали духовете. Ти скоро си бил с тях. Каза ли им за тази си способност?
Той кимна. Очевидно някаква преданост го задължаваше да не споменава, че не я притежават. Но аз знаех, че не я притежават. Видях го в съзнанието му, а и сама го бях разбрала при срещата ми с древните близначки — близначките, победили Кралицата на Прокълнатите.
— Виждам духове, Пандора — каза ти със силно разтревожен вид. — Мога да ги види навсякъде, ако опитам, както и на някои много специални места, когато те решат, Лестат виждаше духа на Роджър, неговата жертва в Давила Мемнох.
— Но това бе изключение, изблик на любов в човешката душа, която но своеобразен начин се опълчи срещу смъртта, или забави свършека на душата — нещо, което ние не можем да разберем.
— Виждам духове, но не съм дошъл да те обременявам с това или да те плаша.
— Трябва да ми разкажеш повече — казах. — Какво видя точно сега?
— Слаб дух. Не бе в състояние да навреди никому. Един от онези много тъжни хора, които не знаят, че са мъртви. Те образуват атмосферата около планетата. Наричат ги „приковани към Земята“. Но Пандора, в себе си имам още много неща за проучване.
Ти продължи:
— Очевидно всяко столетие ражда нов вид вампир, или да кажем, че ходът на нашето развитие не е бил предопределен от самото начало в по — голяма степен от този на човешките същества. Може би някоя вечер ще ти разкажа всичко, което виждам — тези духове, които никога не са ми били понятни, докато бях смъртен — ще ти разкажа нещо, което Арман ми довери за цветовете, които вижда, когато отнема живот, как душата напуска тялото сред вълни от искрящ цвят!
— Никога не съм чувала подобно нещо!
— Аз също го виждам — каза ти.
Виждах, че изпитваш почти непосилна болка да говориш за Арман.
— Но от какво е бил обзет Арман, за да повярва във Воала? — попитах, внезапно учудена от собствения си плам. — Защо пое към слънцето? Как е възможно подобно нещо да унищожи разума и волята на Лестат? Вероника. Знаели ли са, че самото име означава Vera Iron, че никога не е съществувал такъв човек, че не е могла да бъде открита от никой, върнал се в древен Ерусалим в деня, когато Христос е носил кръста си; тя е била измислена от свещениците. Не са ли го знаели?
Мисля, че съм взела двата бележника в ръка, защото когато погледнах надолу, видях, че наистина ги държа. Всъщност ги притисках към гърдите си и разглеждах едната химикалка.
— Разум — прошепнах, — О, безценен разум! И съзнание в една празнина. — Поклатих глава и ти се усмихнах мило. — А сега и вампири, разговарящи с духове! Хора, способни да се прехвърлят от тяло в тяло.
Продължих със съвсем непозната енергия.
— Някакъв нов, моден съвременен култ към ангелите, набожност, ширеща се навсякъде около нас. И хора, които стават от операционната маса, за да говорят за живот след смъртта, за тунел и всеобхватна любов! О, вероятно си бил създаден в забележително време! Не знам какво да мисля за това.
По всичко личеше, че си доста впечатлен от тези думи, или по-скоро от начина, по който бях описала възгледите си. И аз бях впечатлена.
— Аз започва едва сега — каза ти — и ще общувам по един и същ начин и с великолепните деца на хилядолетията, и с уличните гадатели, които хвърлят карти Таро. Изгарям от желание да гледам в кристални топки и затъмнени огледала. Сега ще търся сред онези, отхвърлени от другите заради лудостта, силните сред нас — сред онези като тебе, видели неща, които смятат, че не бива да споделят! Така е, нали? Но аз те моля да го споделиш. Приключих с обикновената човешка душа. Приключих с науката и психологията, с микроскопите, а може би дори и с телескопите, насочени към звездите.
Бях съвсем смаяна. Как силно вярваше в това. Усещах как докато те гледам, лицето ми се изпълва с топлина от чувствата към теб. Мисля, че дори зяпнах от учудване.
— Сам по себе си аз съм чудо — каза ти. — Безсмъртен съм и искам да науча повече за нас! Ти имаш
