Но често, като патриотични римляни, ни се налагаше да присъстваме на тях.
Естествено, на арената властваше изключителна жестокост. Извършваха се жестоки екзекуции. Присъстваше и неизменна жестокост към робите.
Но онова, което днешните хора не разбират е, че успоредно с това съществуваше и чувство за свобода на индивида, дори и у най — бедния човек.
Съдилищата бавно обмисляха решенията си. Консултираха се със законите на миналото. Следваха логиката и кодекса. Хората можеха съвсем открито да изразяват мнението си.
Отбелязвам това, защото е ключът към настоящата история: и двамата с Мариус се родихме в епоха, когато римското право бе, както би казал той, основано на разума, а не на божието откровение.
Ние сме коренно различни от онези кръвопийци, обитаващи мрака по земите на Магията и Мистерията!
Не само че приживе вярвахме в Август, но се уповавахме и на осезаемата власт на Римския сенат. Вярвахме в обществените благодетели и нрави, придържахме се към начин на живот, изключваш практикуването на ритуали, молитви или магии, освен само на повърхностно ниво. Добродетелта се въплъщаваше в характера. Това бе наследство от Римската империя, което и двамата с Мариус споделихме.
Разбира се, къщата ни бе пълна с роби. Имаше прекрасни гърци и сумтящи работници, както и цяла орда жени, тичащи насам — натам, лъскайки бюстове и вази, а самият град се задъхваше от освободени роби, някои от които много богати.
Всички те бяха наши хора, нашите роби.
С баща ми не мигнахме цяла нощ, когато старият ми учител по гръцки умираше. Държахме ръцете му, докато тялото му не изстина. Никой в римското ни имение не беше бит, освен по изричната заповед на баща ми. Робите ни в провинцията се излежаваха под овощните дръвчета. Нашите икономи бяха богати и демонстрираха това с облеклото си.
Помня един период, когато в градината имаше толкова много стари гръцки роби, че можех ден след ден да седя и да ги слушам как се карат. Нямаха какво друго да правят. Научих много от това.
Растях много повече от щастлива. Ако смяташ, че преувеличавам степента на полученото от мен образование, прочети писмата на Плиний или други съвременни мемоари и кореспонденция от онази епоха. Малките момиченца сьс знатен произход бяха добре образовани. Съвременните римлянки в по — голямата си част живееха свободни от мъжка намеса. Ние деляхме равни житейски права с мъжете.
Аз, например бях едва осемгодишна, когато за първи път ме заведоха на арената с няколко от съпругите на братята ни, за да изпитам съмнителното удоволствие от вида на екзотични същества като жирафи, свирепо разкъсани, преди да бъдат простреляни сьс стрели. След този спектакъл малка група гладиатори се заемаха да съсичат други гладиатори, а после тълпа престъпници ставаха храна на гладните лъвове.
Дейвид, и до днес чувам звуците, издавани от онези лъвове, сякаш съм там. Нищо не ме дели от мига, в който седях на дървените пейки, може би на втория ред — най-добрите места — и гледах как тези зверове поглъщат живи същества, както се очакваше от мен, с удоволствие, целящо да демонстрира душевна сила и неустрашимост пред лицето на смъртта, вместо обикновена, недвусмислена жестокост.
Публиката пищеше и се смееше, докато мъже и жени бягаха от зверовете. Ала някой от жертвите не достави подобно удоволствие на тълпата. Те просто стояха там, докато гладният лъв се нахвърлеше върху тях. Онези, които биваха поглъщани живи, почти неизменно лежаха в ступор, сякаш душите им вече бяха отлетели, макар лъвът още да не бе стигнал до гърлото им.
Помня и миризмата. Но най — добре си спомням виковете на тълпата.
Издържах изпита по сила на характера, можех да гледам всичко това. Можех да гледам гладиатора шампион, който накрая срещна смъртта, легнал окървавен в пясъка, докато мечът прониза гърдите му.
Но си спомням много добре как баща ми мърмореше под нос, че цялата тази работа е отвратителна. Всъщност всички мои познати смятаха, че е много отблъскващо. Баща ми, както и останалите, смятаха, че обикновените хора имат нужда от цялата тази кръв. Ние, хората с потекло, трябваше да стоим начело на всичко това заради простолюдието. В цялото това грандиозно зло имаше религиозен оттенък.
Провеждането на подобни ужасни спектакли се считаше за нещо като социална отговорност.
Освен това животът в Рим бе свързан с това да си навън, да участваш в нещата, да посещаваш церемонии и спектакли, да те виждат, да проявяваш интерес, присъединявайки се към останалите.
Човек излизаше с всички останали — знатни и незнатни хора от града и се сливаше с тях в една маса, за да стане свидетел на триумфално шествие, голямо жертвоприношение при олтара на Август, древна церемония, игра, или надбягване с колесници.
А сега, в двадесети век, когато гледам безкрайните интриги и убийства по кината и телевизията на целия Западен свят, се питам дали хората не изпитват нужда от това, нужда да гледат убийства, кланета и смърт под всякаква форма. Понякога телевизията прилича на непрекъсната поредица от гладиаторски борби и кланета. А да вземем и днешната търговия с видеозаписи на истинска война.
Архивните кадри от войните са се превърнали в изкуство и забавление.
Гласът зад кадър говори тихо, докато камерата обхожда купчините тела или измършавелите деца, плачещи до гладуващите си майки. Но това е завладяващо. Човек би могъл да тъне в цялата тази смърт, клатейки глава. Нощите, прекарани в гледане на телевизия, са посветени на стари филми за мъже, умиращи с оръжие в ръка.
Мисля, че гледаме, защото се страхуваме. Но в Рим човек трябваше да гледа, за да стане издръжлив, без значение дали е мъж или жена.
Всъщност мисълта ми е, че аз не бях изолирана, както би могла ла бъде някоя жена от древногръцко семейство. Не пострадах от някогашните обичаи на Римската република.
Запазила съм ярък спомен за неоспоримата красота на онова време и за съкровеното признание на баща ми, че Август е бог и че Рим никога не е бил по — благосклонен към божествата си.
Сега искам да споделя с теб един много важен спомен. Нека уточним местото на действието. Първо да се заемем с въпроса за Вергилий и написаната от него „Енеида“, която силно преувеличава и възхвалява приключенията на героя Еней — един троянец, бягаш от ужасите на разгрома, нанесен от гърците, които излезли от прочутия Троянски кон, за да опустошат Троя, градът на Елена.
Очарователна история. Винаги съм я харесвала, Еней напуска умиращата Троя, безстрашно изминава целия път до красива Италия, където става основоположник на нашата нация.
Но въпросът е това, че Август с обичал и подкрепял Вергилий през целия му живот, а самият той бил уважаван поет. Прекрасен поет, когото често цитирали — всепризнат и патриотичен. Било съвсем в реда на нещата да харесваш Вергилий.
Вергилий е починал преди да се родя. Но до десетгодишна възраст бях прочела всичко, написано от него, както и Хораций и Лукреций, повечето творби на Цицерон и всички гръцки ръкописи, които имахме, а те далеч не бяха малко.
Баща ми не бе построил библиотеката си за показ. Тя беше място, където членовете на семейството прекарваха часове наред. Пак там, той сядаше да пише писмата си — нещо, което почти непрекъснато правеше — пишеше писма до Сената, императора, съдилищата, приятелите си и така нататък.
Но да се върнем на Вергилий. Бях чела и друг римски поет, тогава още жив, но изпаднал в дълбока и опасна немилост от страна на Август, Богът. Това бе поетът Овидий, авторът на „Метаморфози“, както и на още десетина светски, весели и неприлични творби.
И така, когато съм била твърде малка, за да го помня, Август се обърнал срещу Овидий, когото някога също харесвал, и го осъдил на изгнание в някакво ужасно място на Черно море. А може би не било толкова ужасно. Но било такова място, което за цивилизованите римски граждани изглеждало ужасно — много отдалечено от столицата и пълно с варвари.
Овидий живя там дълго време, а книгите му бяха забранени в цял Рим. Човек не можеше да ги открие в книжарниците или обществените библиотеки. Нито пък по щандовете с книги на пазара.
Знаеш, че популярната литература бе доста нашумяла по това време. Книгите бяха навсякъде — както под формата на свитъци, така и като кодекси, тоест, с подвързани страници — и много книжари имаха екипи от гръцки роби, които по цял ден преписваха книги за масово потребление.
Но да продължим. Овидий бе изпаднал в немилост пред Август, и беше забранен, но хора като баща ми не възнамеряваха да изгорят своите копия на „Метаморфози“ или която и да е друга негова творба
