— Ще предам поздравите ти, малка Лидия. Но баща ти е прав. Ние всички трябва да приемем цензурата, наложена от императора. Все пак сме римляни. — А после стори нещо много странно и ми заговори така открито, сякаш бях възрастен човек: — Смятам, Август Цезар е дал далеч повече на Рим, отколко сме се надявали, А и той също е поет. Написал с поема, наречена „Аякс“ и сам я е изгорил, понеже решил, че не е хубава.
Това бе най — значимият момент в живота ми. Бях готова да избягам с Мариус още тогава!
Можех обаче само да се въртя около него, докато излизаше от вестибюла и през портата.
Помахах му.
Той се спря.
— Довиждане, малка Лидия — каза ми. После тихо размени няколко думи с баща ми, когото чух да казва!
— Ти си луд!
Баща ми обърна гръб на Мариус, който тъжно ми се усмихна и изчезна.
— Какво ти каза? Какво се случи? — попитах баща си. — Какво има?
— Чуй ме, Лидия — отвърна той. — Срещала ли ся думата „сгоден“, докато си чела?
— Да, разбира се, татко.
— Ами, този скитник и мечтател има желание да се сгоди за невръстно момиче на десет години, защото на тази възраст момичето не може да се омъжи, а на него му остават години свобода, без да бъде наказан от императора. Такива неща се случват често.
— Не, не, татко — казах аз. — Аз никога няма да го забравя.
Мисля, чо го забравих на следващия ден.
През последвалите пет години не видях Мариус нито веднъж.
Помня това, защото бях на петнайсет и вече трябвате да се омъжа, а никак не ми се щеше. Успявах да се измъкна от брака година след година, преструвайки се на болна или луда, като изпадах в напълно неконтролируеми пристъпи. Но времето ми изтичаше. На практика бях годна за брак от дванайсетгодишната си възраст.
По това време всички се бяхме събрали в подножието на Палатинския хълм, за да наблюдаваме една свещена церемония — луперкалиите (Древноримски празник в чест на бог Пан, 15 февруари) — поредният от многобройните празници, неразривна част от живота на Рим.
Тогава луперкалиите, бяха много важни за нас, макар че няма как да свържем значимостта им с християнските представи за религия. Бе израз на набожност да се радваш на такъв празник, да участваш като гражданин и благочестив римлянин.
А освен това носеше и голямо удоволствие.
Така че аз стоях там, не много далеч от пещерата на Луперкал, и гледах с други млади жени как двама от избраните тази година мъже, опръскани с кръвта от принесени в жертва кози, обличаха окървавените кожи на животите. Не можех да виждам всичко много добре, но го бях гледала много пъти и когато преди години двама от братята ми участваха в празника, си бях проправила път най — отпред, за да мога да ги виждам.
Но сега виждах сравнително добре, когато всеки от двамата младежи избра своя компания и започна да тича около основата на Палатинския хълм. Придвижих се напред, защото така трябваше. Младежите удряха леко ръката на всяка млада жена с ивици козя кожа, която трябвате да ни пречисти и да ни направи плодовити.
Пристъпих напред и получих обредния удар, после отново отстъпих, като ми се щеше да съм мъж, за да мога да тичам около хълма с другите — мисъл, която често ме спохождаше пред живота ми на смъртна.
У мен се прокрадваха известни саркастични помисли относно „пречистването“, но на тази възраст вече се държах прилично на обществени места и в никакъв случай не бих унизила баща си или братята си.
Както знаеш, Дейвид, ивиците козя кожа се наричат „фебруа“, и оттам произлиза името на февруари. Но толкова за езика и неосъзнатата магия, която той носи в себе си. Луперкалиите вероятно са свързани с Ромул и Рем, а може би са отзвук от някое древно човешко жертвоприношение. В крайна сметка главите на младежите бяха опръскани с козя кръв. Настръхвам от това, защото по времето на етруските — дълго преди да се родя — ритуалът би бил далеч по — жесток.
Може би това е бил поводът Мариус да види ръцете ми. Защото ги бях разголила заради обредния удар, а и както вече разбра, като цяло бях доста шумна, смеех се с останалите, докато групата мъже продължаваха да тичат.
Видях Мариус в тълпата. Погледна към мен, а после пак в книгата си. Много странно. Видях, че се е облегнал на един дънер и пише. Никой не правеше така — да стои облегнат на дърво, държейки книга в ръката си, докато с другата пише. Робът му стоеше до него с шише мастило.
Косата на Мариус бе дълга и много красива. И много буйна.
Казах, на баща си:
— Виж, ето го нашият приятел, варваринът Мариус, онзи високият, който пише.
Баща ми се усмихна и отвърна:
— Мариус непрекъснато пише. За това го бива, ако не за друго. Не го гледай, Лидия. Стой мирно.
— Но той ме погледна, татко. Искам да говоря с него.
— Не го прави, Лидия! Не го удостоявай дори с усмивка!
На път за вкъщи попитах баща си:
— Ако смяташ да ме омъжиш за някого — и няма друг начин да избегна това непосилно бреме, освен да се самоубия, — защо не ме омъжиш за Мариус? Не разбирам. Богата съм, той също е богат. Знам, че майка му била варварска келтска принцеса, но баща му го е осиновил.
Баща ми попита смразяващо:
— Откъде знаеш всичко това?
Спря да върви, което винаги бе лош знак. Тълпата се разпръсна и хората ни заобикаляха.
— Не знам, то е всеобщо достояние. — Обърнах се. Мариус все така блуждаеше, взирайки се в мен. — Татко — казах, — моля те, нека поговоря с него!
Баща ми приклекна. Повечето хора ни бяха задминали.
— Лилия, знам, че това е ужасно за теб. Отстъпих на всичките ти възражения по отношение на ухажорите ти. Но повярвай ми, самият император не би одобрил брака ти с такъв смахнат странстващ историк като Мариус! Никога не е служил във войската, не може да постъпи в Сената, абсолютно невъзможно е. Когато се омъжиш, ще бъде за подходящ човек.
Докато се отдалечавахме, отново се обърнах с единствената мисъл да открия Мариус сред останалите, но за мое учудване той стоеше като вцепенен и ме гледаше. С тази разпиляна коса много приличаше на вампира Лестат. По — висок е от Лестат, но има същата гъвкава снага, същите наситеносини очи и пращяща сила, а квадратното му лице е почти красиво.
Отскубнах се от баща ми и се затичах към него.
— Е, аз поисках да се омъжа за теб — казах му, — но баща ми не разреши.
Никога няма да забравя израза на лицето му. Но преди да проговори, баща ми ме бе настигнал и поде с него благоприличен разговор:
— Е, Мариус, как вървят нещата с брат ти, който служи й армията? А какво става с твоята история? Чуя, че си написал тринайсет тома.
Баща ми отстъпи назад, като буквално ме теглеше след себе си.
Мариус не помръдна и не проговори. Не след дълго ние забързахме по хълма заедно с останалите.
В този миг се бе променил целият ход на живота ни. Но не бе възможно някой от нас двамата да го знае.
Щяха да изминат двадесет години, преди да се срещнем отново.
Тогава бях на трийсет и пет. Мога да кажа, че в много отношения се срещнахме в царството на мрака.
Но на първо време нека разкажа онова, което пропуснах.
Бях се омъжвала два пъти под натиска на императорския дворец. Август настояваше всички ние да имаме деца. Аз нямах такива. Но съпрузите ми щедро сееха семето си сред нашите робини. Така че аз бях законно разведена и след като два пъти го бях правила, реших да се оттегля от обществения живот.
