Пандора

единствената причина, поради която не молеха да де помилван, бе страхът.

Целият скандал имаше някаква връзка с дъщерята на Август, Джулия, която бе прочута развратница, откъдето и да го погледнем. Не зная как Овидий се е забъркал в любовните истории на Джулия. Вероятно ранната му чувствена поезия „Любовни елегии“, се е смятала за упадъчна. Освен това, по време на царуването на Август, из въздуха доста често витаеше думата „реформа“ и много се говореше за стари ценности.

Не мисля, че някой знае какво се е случило в действителност между Цезар Август и Овидий, но Овидий бе осъден да прекара остатъка от живота си в изгнание, далеч от Рим.

Аз бях прочела протритите копия на „Любовни елегии“ и „Метаморфози“ преди случая, който исках да разкажа. А и много от приятелите на баща ми постоянно се тревожеха за Овидий.

Ето и конкретния спомен. Бих на десет години, прибрах се от игра, цялата изпоцапана, с разпусната коса, и се втурнах в голямата приемна на баща ми. Отпуснах се в долния край на леглото му, за да слушам какво се говори, докато той се излежаваше с подобаващо римско достойнство, бъбрейки си с неколцина други полегнали мъже, дошли да го посетят.

Познавах всички с изключение на един — русокос, синеок и много висок. Той се обърна по време на разговора — който се състоеше изцяло от шепнене и кимане с глава — и ми намигна.

Това беше Мариус. Кожата му бе с лек загар от пътуванията, а очите му бяха ослепително красиви. Имаше три имена, както всички останали. И пак казвам, че няма да разкрия фамилното му име, макар да го знаех. Знаех, че е нещо като „лошо момче“ в интелектуалните среди, „поетът“ и „скитникът“. Онова, което никой не бе ми казал, бе че е красив.

Тогава, в онзи ден, това бе живият човек Мариус, близо петнадесет години преди да го превърнат във вампир. Мога да изчисля, че е бил само на двайсет и пет. Но не съм сигурна.

Нека продължа разказа си. Мъжете не ми обръщаха внимание и малкият ми, вечно любопитен мозък осъзна, че съобщават на баща ми вести за Овидий и че високият русокос мъж, с невероятно сини очи, на име Мариус току — що се бе вьрнал от балтийското крайбрежие и бе донесъл няколко подаръка на баща ми, които всъщност представляваха качествени копия на творбите на Овидий — стари и нови.

Мъжете уверяваха баща ми, че още е твърде опасно да се ходатайства пред Цезар Август за Овидий, и той прие това. Но ако не греша, даде известна сума за Овидий на Мариус, русокосия.

Когато господата си тръгваха, видях Мариус в атриума, огледах го в цял ръст (а той бе доста необичаен за римлянин), и ахнах по момичешки, а после се разсмях. Той пак ми намигна.

По онова време Мариус беше с къса коса, подстриган като римски войн, с няколко скромни къдрици по челото. Косата му бе дълга, когато по — късно го превърнаха във вампир, а и сега я носи дълга, но тогава това бе характерната еднотипна подстрижка на римската армия. Но тя беше руса и огряна от слънцето в атриума и той ми се стори най-ослепителният и прекрасен мъж, когото съм виждала. Беше изпълнен с нежност, когато ме погледна.

— Защо си толкова висок? — попитах го аз. Баща ми реши, че това е забавно и не се интересуваше от мнението на околиите за изпоцапаната му дъщеричка, увиснала на ръцете му и говореща с височайшата му компания.

— Сладка моя — отвърна Мариус, — висок съм, защото съм варварин! — Той се засмя и в смеха му имаше флирт, примесен с уважение към мен като към малка дама — нещо твърде необичайно.

Внезапно се престори на мечка, вдигнал ръце като лапи, за да ме сграбчи. Обикнах го на мига!

— Не, наистина! — настоях аз. — Не е възможно да си варварин. Познавам баща ти и всичките ти сестри — живеят долу на хълма. Семейството ти все говори за теб на масата и само хубави неща, разбира се.

— Не се съмнявам в това — отвърна той, избухвайки а смях.

Разбрах, че баща ми започва да се тревожи.

Но онова, което не знаех бе, че едно десетгодишно момиченце може да се врече във вярност на мъж.

Мариус се изправи и каза с нежния си, изящен глас, шлифован в произнасянето на публични речи, но и на любовни слова:

— По майчина линия произхождам от келтите, малка красавице, музо моя. Произлизам от високите русокоси люде от Севера, народа на Галия. Майка ми е била принцеса там, поне така казват. Знаеш ли кои са те?

Отвърнах, че със сигурност знам и започнах да цитирам дословно очерка на Юлий Цезар за покоряването на Галия, или земята на келтите: „Галия е съставена от три части…“

Мариус бе искрено впечатлен. Както и всички останали. А аз продължавах безспир: „Келтите са разделени от аквитанците посредством река Гарона, а племето на белгите разделят реките Марна и Сена…“

Баща ми, който вече леко бе притеснен от вниманието, на което се радваше дъщеря му заговори, за да увери деликатно всички, че аз съм драгоценната му радост, след което ме пусна да си играя и ги помоли да не ми обръщат внимание.

А аз, тъй като бях смела и родена да създавам неприятности, казах:

— Поздравете от мен великия Овидий! Защото и аз искам да се прибере в Рим.

И после изстрелях няколко еротични строфи от „Любовни елегии“:

И се усмихна, дари ми тя тези целувки, които
биха отнели гърма на разгневения Зевс.
Мъчи ме, че може би сладостта ти
и другият вкуси,
а не желая и той да те целува така.

Всички се засмяха, освен баща ми, а Мариус изпадна в дива радост и започна да ръкопляска. Не ми бе нужно повече насърчение, за да се спусна към него като мечка, както бе направил той, и да продължа и припявам еротичните слова на Овидий:

Учих я аз, но сега несравнима тя повече знае,
взела освен това ти нещо след моя урок.
Че ми харесаха, зле бе: езикът ти целият беше
в моите устни влепен, в твоите моят език.

Баща ми ме сграбчи за ръката и каза:

— Достатъчно, Лидия, престани! — А мъжете се смееха все по-силно, потупваха го съчувствено по рамото и продължаваха да се смеят.

Но аз трябвате да нанеса последния си победоносен удар над тази група възрастни.

— Моля те, татко — казах, — нека завърша с няколко мъдри и патриотични слова, изречени от Овидий: „Честит съм, че не съм се появил на този свят в по — ранни времена. Нашата епоха отговаря на вкуса ми.“

Това като че по — скоро изненада Мариус, отколкото да го развесели. Но баща ми ме придърпа към себе си и каза съвсем отчетливо:

— Лидия, Овидий не би изрекъл тези думи сега, а ти, задето си такъв… учен и философ едновременно, ще убедиш най — близките приятели на баща си, че добре знаеш, че Август с основание прогони Овидий от Рим и той никога не може да се върне вкъщи.

С други думи, той ми караше: „Престани да говориш за Овидий.“

Но Мариус непоколебимо падна пред мен на колене с хипнотичните си сини очи, хвана ръката ми, целуна я и каза: