Беше нощ. Мястото бе закрито и пълно с хора, бе мрачно и хладно заради песъчливия вятър, който духаше откъм долината и тя сведе поглед към онзи, който й принасяха в жертва. Беше мъж със затворени очи и вързани ръце. Не се съпротивляваше.
Тя оголи зъбите си, събралите се богомолци ахнаха, а после хвана мъжа за гърлото и изпи кръвта му. Когато приключи, го остави да падне и вдигна ръце.
— Всичко в мен е пречистено! — извика. Отново започнаха да се сипят пъстри цветчета, а около нас размахваха паунови пера и палмови клони. Последваха оглушителни песнопения, придружени от силно думкане с тъпан, а тя се усмихваше, докато гледаше всичко това от мястото си. Лицето й бе невероятно поруменяло, оживено и човешко, а гримираните й в черно очи оглеждаха богомолците.
Всички започнаха да танцуват. Само тя наблюдаваше, а после бавно отправи взор над главите им, през високите правоъгълни прозорци на това място и се вгледа в блещукащата небесна твърд. Засвириха гайди. Танцът прерасна в лудост.
Лицето й бе помрачено от тайнствена умора, някакво безумие, сякаш душата й бе отлетяла навън към Небето, а после тя тъжно погледна надолу. Изглеждаше безпомощна. Обзе я гняв.
После извика оглушително:
— Мнимият кръвопиец! — Тълпата утихна. — Доведете ми го.
Хората се разделиха на две, за да може това разгневено, дърпащо се божество да бъде изтикано до олтара й.
— Как смееш да ме съдиш! — извика той. Беше от Вавилон, с дълги къдрици, брада и мустаци. Държаха го десет човека.
— Носете го към мястото за изгаряния в планината, на слънце, с най-тежките окови! — извика тя.
Повлякоха го нататък.
Тя отново погледна нагоре. Звездите станаха по-големи и древните съзвездия се виждаха ясно. Ние се носехме под тях.
Едно момче в изящен позлатен стол спореше с хората около себе си. Мъжете бяха стари и почти не се виждаха в мрака. Лампата огряваше лицето на момчето. Застанахме на вратата. Момчето беше слабо, а ръцете и краката му — като клечки.
— Значи твърдите — каза недоверчивото момче, че онези кръвопийци са почитани на хълма!
Разбрах, че е Фараон по свещения кичур коса, който растеше върху голата му глава и по това как му прислужваха околните. Той ужасен погледна нагоре, щом тя приближи. Охраната му избяга.
— Да — каза тя — и ти с нищо не можеш да спреш това!
Тя го повдигна — това малко крехко момче — и разкъса гърлото му като звяр, като остави кръвта да тече от смъртоносната рана.
— Малък владетел — каза. — Малка страна.
Видението свърши.
Студената й бяла кожа се бе затворила под устните ми. Сега я целувах. Вече не пиех.
Усетих как собственото ми тяло се претърколи над ръката й и аз се изплъзнах от прегръдката й.
На бледата светлина профилът й си остана тих и безчувствен както преди. По вкочаненото й лице нямаше ни петънце, ни бръчка. Отпуснах се в ръцете на Мариус. Ръката й зае предишната си скована поза.
Всичко бе ослепително ярко: неподвижните Крал и Кралица и изящните фигури от лазурит в златните мозайки.
Изпитах остра болка — в сърцето, в утробата си, сякаш някой ме бе намушкал с нож.
— Мариус! — извиках.
Той ме взе на ръце и ме изнесе от стаята.
— Не, искам да коленича в краката й — рекох. Болката спираше дъха ми. Положих усилия да не се разпищя. О, светът се бе преродил току-що, а сега тази агония.
Той ме положи във високата трева, като я остави да се смачка под мене. От утробата ми рукна кисел човешки секрет, излизаше дори от устата ми. Видях цветя съвсем близо до мене. Видях приветливите Небеса, ярки като във видението ми. Болката бе неописуема.
Вече знаех защо ме беше изнесъл от Светилището.
Избърсах бузата си. Не можех да понасям тази мръсотия. Болката ме погълна. Напрегнах се отново да разбера какво ми бе разкрила тя, да си припомня думите й, но тази болка ми пречеше твърде много.
— Мариус! — извиках.
Той легна върху мен и ме целуна по бузата.
— Пий от мен — каза, — пий, докато болката утихне. Само тялото ти умира, пий. Пандора, ти си безсмъртна.
— Изпълни ме, вземи ме — казах му. Сложих ръка между краката му.
— Това вече няма значение.
Но органът, който търсех, бе твърд, отдаден навеки на бог Озирис. Студен и твърд, аз го насочих към тялото си. После пих, и пих и когато отново усетих зъбите му върху шията си, когато той започна да извлича от мен новата смес, течаща във вените ми, това бе като приятно кърмене. И аз го познах, обикнах го и мигновено разбрах всичките му тайни, но те бяха без значение.
Беше прав. Нисшите органи бяха без значение. Той се хранеше от мен. Аз се хранех от него. Това бе нашият брак. Навсякъде около нас тревата леко се полюшваше от бриза, като прекрасно брачно ложе, и уханието на зеленината изпълни цялото ми същество.
Болката беше изчезнала. Протегнах ръка и усетих мекотата на цветята.
Той разкъса изпоцапаната ми рокля и ме повдигна. Отнесе ме в басейна, където мраморната Венера стоеше, навеки привела гръб и вдигнала единия си крак над студената вода.
— Пандора! — прошепна.
Момчетата стояха до него с кани в ръце.
Той потопи едната кана във водата и ме обля. Усещах под краката си плочките по дъното на басейна, докато водата се стичаше по кожата ми. Никога не бях изпитвала подобно усещане! Още една кана с вода ме обля сладостно. За миг се уплаших, че болката ще се върне, но не, тя бе изчезнала.
— Обичам те с цялото си сърце — казах. — Цялата ми любов е за тях и за теб, Мариус. Мариус, мога да виждам в тъмнината, мога да виждам в дълбокия мрак под дърветата.
Мариус ме държеше. Момчетата бавно ни къпеха, потапяха каните и изливаха сребристата вода отгоре ни.
— О, да те имам до мен — каза Мариус, — да те имам тук; да не бъда сам, а с теб, красавице моя, единствена от всички други души! Ти! — Той се отдръпна, а аз му се любувах, мокра до кости, и посегнах да докосна неговата дълга и буйна чуждоземна коса. Цялото му тяло блестеше от капчиците вода.
— Да — казах. — Точно това искаше тя.
Лицето му се смръзна. Той се намръщи. Втренчи се в мен. Нещо се бе променило и то към по-лошо. Усещах го.
— Какво? — попита той.
— Така искаше тя. Показа ми го съвсем ясно във виденията. Искаше да бъда с теб, за да не си сам.
Той отстъпи назад. Това гняв ли бе?
— Мариус, какво става с теб? Не разбираш ли какво направи тя?
Той пак отстъпи далеч от мен.
— Не си ли разбрал, че точно това стана?
Момчетата ни подхвърлиха кърпи. Мариус взе едната и избърса лицето и косата си.
Аз сторих същото.
Той беше вбесен. Трепереше от гняв.
Този момент носеше необяснима смесица от красота и ужас — бялото му тяло, блещукащият басейн, изящните светлини, идващи от отворените врати на къщата, а над тях — звездите, нейните звезди. И разгневеният и настръхнал Мариус, в чиито очи се четеше обида.
Погледнах го.
— Сега аз съм нейна жрица — рекох. — Трябва да възстановя нейния култ. Така иска тя. Но ме изпрати и заради теб, защото беше сам — добавих. — Мариус, видях всичко това. Видях нашата сватба в Рим, сякаш
