господарят на този дом и ви завари да вилнеете из градината му.
— Не ти разрешавам — отвърнах. — Да не си посмял. Не чу ли всичко онова, което разказаха? Трябва да ме отбраняваш не от Мариус, а от един съсухрен куц демон с изгоряла плът. Той ще се появи по тъмно! Ами ако дойде тук преди Мариус?
— О, богове, помогнете ми! — Той закри лицето си с ръце.
— Флавий, стегни се. Ти си мъж! Постоянно ли трябва да ти го напомням? Ще дебнеш тази ужасна обгоряла торба кости, а и той е немощен. Припомни си какво каза Мариус. Цели се в главата му. Намушкай очите му, просто не спирай да го кълцаш и ме повикай, аз ще дойда. Сега поспи, докато се стъмни. Той няма да дойде дотогава, ако изобщо знае как да стигне тук! Освен това мисля, че Мариус ще го изпревари.
Обърнах се и поех към отворените врати на вилата. Красивите дългокоси момчета плачеха.
За миг спокойствието и влажният хладен въздух на градината приспаха всичките ми страхове. Намирах се сред познати образи, далеч от мрачните храмове, бях в безопасната Тоскана, където семейството ни имаше градини, разкошни като тази.
— За последен път ви моля да излезете от градината на този мъж! — извика Флавий.
Не му обърнах внимание.
Всички врати на тази прекрасно боядисана вила бяха отворени — онези към верандите на втория етаж, както и входните врати долу. Вслушах се в ромоленето на фонтаните. Имаше лимонови дръвчета и много мраморни статуи на някакъв ленив чувствен бог или богиня, около които растяха пищни лилави и сини цветя. Диана, богинята на лова, се извисяваше сред постеля от оранжеви цветчета, а мраморът бе стар и нащърбен. По-нататък един ленив Ганимед, наполовина покрит със зелен мъх, сочеше пътя към обрасла с трева алея. В далечината видях приведената гола Венера, която се къпеше на ръба на един басейн. В него течеше вода. Навсякъде около себе си виждах фонтани.
Бяха избуяли обикновени малки бели лилии, а над тях — стари маслинови дръвчета с красиво извити стволове, по които обожавахме да се катерим като деца.
Всичко това излъчваше някаква пасторална приветливост, макар природата да бе пренебрегната. Гипсовите орнаменти по стените бяха прясно боядисани, както и широко отворените кепенци.
Двете момчета плачеха.
— Госпожо, той много ще се ядоса.
— Е, не и на вас — отвърнах, докато влизах в къщата. Бях минала по тревата и не оставих почти никакви следи от стъпки по мраморния под.
— Момчета, престанете да хленчите! Дори няма да ви се наложи да го молите да ви повярва. Не е ли така? Той ще прочете истината във вашите мисли.
Те се стреснаха от това — всеки по своему. Погледнаха ме предпазливо.
Спрях се, едва прекрачила прага. Долових нещо в къщата — не бе достатъчно силно, за да се нарече звук, но много приличаше на някаква ритмична прелюдия към звук. И преди бях чувала същия беззвучен ритъм. Кога ли? Не беше ли в Храма? Когато за първи път влязох в стаята, в която Мариус се бе скрил зад паравана?
Вървях по мраморния под, влизайки от стая в стая. Навсякъде бризът полюшваше висящите лампи. Имаше много лампи. И свещи. Колко много свещи. И настолни лампи. Но щом това място бе така осветено, вътре сигурно бе светло като ден!
И постепенно разбрах, че целият първи етаж е библиотека, като изключим неизбежната луксозна римска баня и един огромен гардероб, пълен с дрехи.
Всяка една стая бе пълна с книги. Единствено с книги. Естествено, имаше легла, на които да легнеш, за да четеш, както и писалища, но всички стени бяха покрити с огромни купчини от свитъци или рафтове с подвързани книги.
Имаше също и странни врати. Изглежда водеха към скрити стълбища. Но те нямаха ключалки и сякаш бяха направени от полиран гранит. Видях поне две такива! А една стая на първия етаж бе изцяло облицована с камък и заключена по същия начин, с непристъпни врати.
Докато робите трепереха и ридаеха, аз излязох и поех по стълбите към втория етаж. Там бе празно. Всички стаи бяха съвсем празни, ако изключим тази, която явно бе на момчетата! В нея видях леглата им и малки олтари на персийски божества, както и дебели килими и възглавнички с пискюли, и обичайните за ориенталския стил спираловидни мотиви.
Слязох долу.
Момчетата седяха при главния вход. Приличаха на мраморни статуи със своите свити колене и приведени глави, плачеха тихо, а това сигурно вече ги изтощаваше.
— Къде са спалните в тази къща? Къде е спалнята на Мариус? Къде е кухнята? Къде е олтарът на дома?
Единият проплака сподавено:
— Няма спални.
— Естествено, че няма — рекох аз.
— Носят ни храната — изхълца другият. — Сготвена и много вкусна. Но се боя, че без да щем, сме изяли последното си ястие.
— О, я по-спокойно. Защо ще ви обвинява за стореното от мен? Вие сте просто деца, а той е мил човек, нали така? Ето, сложете тези страници на бюрото му и ги затиснете с нещо, за да не се разхвърчат.
— Да, той е много мил — каза момчето. — Но и със строго установени навици.
Затворих очи. Отново долових онзи звук, който дръзко нахлуваше отнякъде. Дали искаше да бъде чут? Не можех да определя. Звучеше безлично, подобно на туптящото сърце на заспал човек или бликащата вода от фонтаните.
Отидох до голямо красиво легло, покрито с изящна коприна с персийски мотиви. То бе много широко и въпреки че бе гладко опънато, сякаш носеше отпечатъка от мъжка фигура. Отгоре имаше възглавница, чиста и пухкава, и при все това виждах вдлъбнатината от мястото, където беше лежал човекът.
— Той тук ли лежи?
Момчетата скочиха на крака, развели къдрици.
— Да, госпожо, това е неговото легло — каза говорителят на двамината. — Моля, моля не го пипайте. Той лежи тук с часове и чете. Моля ви, госпожо! Той особено много държи да не лежим и да не играем в леглото му, докато го няма, макар че ни дава пълна свобода във всяко друго отношение.
— Ще познае, дори само да го докоснете с пръст! — каза другото момче, проговорило за първи път.
— Ще поспя върху него — рекох. Легнах и затворих очи. Претърколих се и свих колене. — Уморена съм. Искам само да спя. За пръв път от толкова време насам се чувствам в безопасност.
— Така ли? — попита едно от момчетата.
— О, елате тук и легнете до мен. Донесете възглавници и за себе си, за да може да види мен преди вас. Той ме познава добре. Къде са страниците, които донесох — а, да, на бюрото — е, по тях ще разбере защо съм влязла. Вече всичко се промени. Искат нещо от мен. Нямам избор. Няма как да се прибера у дома. Мариус ще разбере. Дойдох възможно най-близо до него, за да ме защити.
Легнах точно във вдлъбнатината, която той бе оставил върху възглавницата. Поех дълбоко въздух.
— Бризът тук е като музика — прошепнах, — чувате ли го?
Унесох се в дълбокия сън на изтощението, който бях потискала с часове денем и нощем.
Сигурно бе минало много време.
Събудих се сепната. Небето бе пурпурно. Робите се бяха свили до леглото точно под мен, като ужасени животни.
Отново чух онзи звук, отчетлив като пулсиране. Незнайно защо се сетих за нещо, което обичах да правя като дете. Правех така: слагах ухо до гърдите на баща си. И щом чуех сърцето му, го целувах. Това винаги го развеселяваше.
Станах с ясното съзнание, че не съм съвсем будна, но и бях сигурна, че това не е сън. Намирах се в прекрасната вила на Мариус в Антиохия. Мраморните врати се отваряха една след друга.
Отидох в последната стая — онази, облицована с камък. Вратите бяха непосилно тежки. Но внезапно се отвориха тихо, сякаш някой отвътре ги блъсна.
Влязох в огромно помещение. Пред себе си видях още две врати. И те бяха от камък. Вероятно водеха към стълбище, защото точно там къщата свършваше.
