— Заради настъпващата светлина е, нали? Ти си един от тях.
— Пандора, когато отново дойда при теб, приготви се да напуснеш това място! — каза той.
И изчезна.
Изчезна просто така. Просто така, вече го нямаше в обятията ми, във всекидневната и в дома ми.
Обърнах се и бавно закрачих из мрачната стая. Вгледах се в стенописите, във веселите танцуващи фигури с техните лаврови венци — Бакхус и неговите нимфи. Какво свенливо облекло за подобна разгулна компания!
Флавий заговори:
— Госпожо, сред вещите ви открих един меч, мога ли да го държа в готовност за действие?
— Да, както и всички налични кинжали и огън, не забравяй огъня. То ще избяга от него. — Въздъхнах. Откъде ли знаех това? Знаех го. Това бе достатъчно. Но, Флавий — обърнах се аз, — то няма да дойде преди да се стъмни. От тази нощ остана съвсем малко. Можем да заспим, щом небето се обагри в пурпур. — Вдигнах ръка към челото си. — Опитвам се да си спомня…
— Какво, госпожо? — попита Флавий. На външен вид той изглеждаше не по-зле от прекрасния Мариус. Просто бе мъж с различни пропорции, но също толкова привлекателен, при това с топла човешка плът.
— Дали сънищата се явяват през деня. Или винаги нощем? О, спи ми се и те ме зоват. Флавий, сложи лампа в банята ми. Но аз ще си легна. Доспа ми се. Можеш ли да останеш буден?
— Да, госпожо.
— Виж, звездите почти се скриха. Какво ли е да бъдеш една от тях, Флавий, да ти се възхищават само докато е тъмно, когато хората си служат със свещи и лампи. Да те познават и описват само сред непрогледната нощ, когато са приключили всички дневни занимания!
— Вие наистина сте най-изобретателната жена, която някога съм познавал — отвърна той. — Как въздадохте справедливост на мъжа, който ви обвини. — Той улови ръката ми и тръгнахме към спалнята, където се бях облякла тази сутрин.
Обичах го. Дори цял един живот, изпълнен с премеждия, не би могъл да подсили повече това чувство.
— Няма ли да спите в голямото легло в трапезарията?
— Не — отвърнах. — Това е брачно ложе, а аз никога вече няма да се омъжа. Искам да се изкъпя, но така ми се спи.
— Мога да събудя момичетата.
— Не, ще си лягам. Има ли подходяща стая?
— Да — той ме поведе нататък. Все още бе много тъмно. Стори ми се, че чух шумолене. После разбрах че няма нищо.
И там бе леглото с малката лампа до него, а отгоре имаше толкова много възглавнички в ориенталски стил — едно много меко гнезденце, в което се сгуших като персийка.
И сънят дойде:
Ние, кръвопийците, се бяхме събрали в огромен потънал в мрак храм. Ние виждахме в мрака така, като го правят някои животни. Кожата на всеки от нас бе с цвят на бронз, или загоряла от слънцето, или златиста. Всички бяхме мъже.
На пода лежеше Кралицата и пищеше. Кожата й бе бяла. Чисто бяла. Дългата й коса беше черна. Короната й бе украсена с рога и слънце! Короната на Изида. Тя бе богинята! От двете й страни стояха по петима кръвопийци, които я придържаха към земята. Тя мяташе неистово глава, а очите й сякаш щяха да изскочат от Божията светлина.
— Аз съм вашата Кралица! Не можете да ми причинявате това! — Как ослепителна бе белотата й, а писъците й ставаха все по-отчаяни и умоляващи. — Всемогъщи Озирис, избави ме от това! Избави ме от тези богохулници! Избави ме от неверниците!
Жрецът до мен се изсмя ехидно.
Кралят седеше неподвижно на трона си. Но не към този Крал бяха отправени молитвите й. Тя се молеше на Озирис от отвъдния свят.
— Дръжте я по-здраво.
Дойдоха още двама, които да хванат глезените й.
— Пий! — каза ми жрецът. — Падни на колене и пий от кръвта й. Нейната кръв е по-силна от всяка друга на този свят. Пий.
Тя плачеше тихо.
— Чудовища, деца на сатаната! — ридаеше Кралицата.
— Няма да го направя — отвърнах.
— Направи го! Ти трябва да пиеш от кръвта й!
— Не, не мога да наруша волята й. Не и по този начин! Тя е нашата Майка Изида!
— Тя е наш Извор и наша пленница.
— Не — повторих.
Жрецът ме избута напред. Съборих го на земята. Погледнах я.
Тя ме гледаше с такова неразбиране, както и всички останали. Лицето й бе изящно и изискано гримирано. Гневът не бе разкривил чертите й. Говореше с тих глас, изпълнен с омраза.
— Ще унищожа всички ви — каза тя. — Някоя сутрин ще избягам и ще изляза на слънце, а всички вие ще изгорите! До един ще изгорите! Така, както горя аз! Защото аз съм Изворът! И злото в мен ще изгори и ще угасне у всички вас навеки. Ела, окаян новако — обърна се тя към мен. — Прави, каквото ти казват. Пий и ще дочакаш моята мъст.
— Бог Амон Ра ще въстане от Изток и аз ще поема към него, а смъртоносните му лъчи ще ме убият. Ще се превърна в огнено жертвоприношение, което ще погуби всеки един от вас, роден от мен и преобразен от кръвта ми! Вие, алчни, безпътни божества, които искате да ползвате нашата сила за лична изгода!
После в целия сън настъпи ужасяващ поврат. Тя се изправи на крака. Беше неосквернена и току-що накичена. Около нея лумнаха факли — първо една, после втора, трета, а накрая все повече, светеха, сякаш някой ги палеше мигновено, докато Кралицата не бе цялата обградена от пламъци. Божествата изчезнаха.
Тя се усмихна и ми кимна. Наведе глава, бялото на очите й блесна, щом вдигна поглед към мен. Усмихна се. В нея имаше нещо лукаво.
Събудих се с писъци.
Бях в леглото си. В Антиохия. Лампата светеше. Флавий ме прегръщаше. Видях как светлината огрява протегнатия му крак от слонова кост. Тя огряваше и издяланите пръсти на стъпалото му.
— Не ме оставяй, прегърни ме! — казах. — Майко Изида! Прегърни ме. Колко време съм спала?
— Само няколко мига — отвърна той.
— Не.
— Слънцето току-що изгря. Може би искате да излезете и да полегнете под топлите му лъчи?
— Не! — изпищях аз.
Той подсили топлата си, отчаяно утешителна прегръдка.
— Това бе просто един лош сън, прекрасна госпожо — каза ми. — Затворете очи. Аз ще спя до вас, без да изпускам кинжала.
— О, да, моля те, моля те, Флавий. Не ме оставяй. Прегърни ме — проплаках.
Отпуснах се в леглото, а той се сгуши до мен, коленете му зад моите, и ме бе прегърнал с една ръка. Отворих очи. Отново чух гласа на Мариус:
— Слава Богу, че не те желая! Не и дотам, че да изменя на любовта заради някакъв мимолетен греховен екстаз.
— О, Флавий — казах. — Кожата ми! Гори ли? — понечих да стана. — Изгаси светлината. Угаси слънцето!
— Не, госпожо, кожата ви е прекрасна, както винаги. Легнете. Нека ви попея.
— Да, попей ми… — промълвих.
Вслушах се в песента му, беше от Омир, за Ахил и Хектор, и ми харесваше начинът, по който пее и паузите, които прави. Представях си онези герои и високите стени на обречената Троя, а очите ми натежаха. Унесох се. Отпуснах се.
