— Кое е онова нещо, трибуне — попитах аз, — което ни отличава от дългокосите варвари на Севера? Не е ли законът? Писаният закон? Законът на традицията? Не е ли правосъдието? Това, че мъжете и жените трябва да отговарят за постъпките си?
— Да, госпожо — отвърна той.
— Знаете ли — продължих аз с почтителен глас, докато гледах купчината окървавени дрехи и плът върху камъните, — аз видях нашия велик император Цезар Август в деня, когато почина.
— Видели сте го? Наистина ли?
Кимнах.
— Когато се увериха, че ще умре, незабавно ни повикаха заедно с няколко други близки приятели. Така той се надяваше да прекрати слуховете, които се носеха из столицата и можеха да всеят смут. Бе наредил да му донесат огледало и бе сресал косата си. Видът му бе безупречен, облегнат върху възглавниците. И щом влязохме в стаята, той ни попита дали не мислим, че е изиграл добре ролята си в комедията на живота.
— „Каква смелост!“ — помислих си тогава. А после той отново се пошегува, като изрече онази стара театрална реплика, която казват след края на пиесата:
„Ако съм ви развеселил, моля изразете своята благодарност с едно сърдечно сбогуване.“
— Бих могла да ви разкажа още, но…
— О, моля ви, направете го — каза легатът.
— Ами, защо не? — попитах. — Предадоха ми, че императорът казал по повод Тиберий, неговият избран наследник: „Клетият Рим, да бъде дъвкан бавно от тази ленива челюст!“
Легатът се усмихна.
— Но така или иначе нямаше друг — промълви той шепнешком.
— Благодаря ви, трибуне, за цялата помощ, която ми оказахте. Бихте ли ми позволили да ви предложа достатъчно средства, за да почерпя вас и войниците ви с една чудесна вечеря…
— Не, госпожо, не бих допуснал да се говори, че аз или някой от тук присъстващите е бил подкупен. А сега за този мъртвец. Знаете ли нещо повече за него?
— Само това, господин офицер, че най-вероятно мястото му е в реката.
Сред войниците се разнесе смях.
— Лека нощ, милостива госпожо — каза офицерът. И аз потеглих, крачейки сред мрака на Форума, до мен вървеше моят предан Флавий, а около нас бяха факлоносците.
Едва сега цялата се разтреперах. Едва сега цялото ми тяло се обля в пот.
Когато потънахме дълбоко в непрогледния мрак на една малка алея, казах:
— Флавий, освободи тези факлоносци. Не е нужно да разбират къде отиваме.
— Госпожо, аз нямам фенер.
— Небето е обсипано със звезди, а луната е почти пълна. Погледни! Освен това зад нас вървят други хора от Храма.
— Така ли? — попита той. Плати на факлоносците и те се затичаха обратно към началото на улицата.
— Да. Има човек, който ни следва. А и бездруго можем да виждаме достатъчно добре заради осветените прозорци и небесната светлина, не мислиш ли? Уморена съм, много съм уморена.
Продължих да вървя, като не спирах да си напомням, че Флавий не може да бърза колкото мен. Разплаках се.
— Кажи ми нещо, след като знаеш толкова много за философията — казах аз и не спирах да вървя, твърдо решена да спра сълзите си. — Кажи защо лошите хора са толкова глупави? Защо повечето от тях са просто откровено глупави?
— Госпожо, мисля, че има немалко лоши хора, които са много умни — каза той. — Но никога не съм виждал човек да проявява такива умения в реториката, бил той лош или добър, така както вие го направихте току-що.
— Очарована съм, задето разбираш, че беше само това — отвърнах. — Реторика. А като си помисли човек, че ни обучаваха едни и същи учители, ползвахме една и съща библиотека, имахме един и същ баща… Гласът ми пресекна.
Той предпазливо ме прегърна през рамо и този път не му казах да се махне. Позволих му да ме утеши. Забързахме нататък като двойка.
— Не, Флавий — казах аз, — повечето лоши хора са истински глупави, виждала съм го през целия си живот. Наистина хитрият лош човек се среща рядко. Повечето нещастия в света са причинени от грешки, съвсем глупави грешки. Това да подцениш човека до себе си! Само гледай какво ще стане с Тиберий. Тиберий и неговата гвардия. Гледай какво ще стане с онзи проклет Сеянус. Можеш да посееш семето на недоверието навсякъде, а после да се изгубиш в избуяла нива.
— Пристигнахме у дома, госпожо — каза той.
— О, слава Богу, че я позна. Никога не бих казала, че това е нашата къща.
След секунди той спря и превъртя ключа в ключалката. Миризмата на урина се носеше навсякъде нещо характерно за задните улички на древните градове. Бледата светлина на един фенер огряваше дървената врата. Светлината хвърляше игриви отблясъци върху водната струя, излизаща от устата на фонтана с лъвска глава.
Флавий почука няколко пъти. Стори ми се, че жените, които отвориха вътрешната врата, плачат.
— О, Боже, сега пък какво? — попитах. — Прекалено много ми се спи. Каквото и да е, заеми се с него.
Влязох вътре.
— Госпожо — изпищя едно от момичетата. Не можах да си спомня името й. — Не съм го пускала да влезе. Кълна се, че не съм отваряла вратата. Нямам ключ от портата. Подготвихме цялата къща за вас! — хлипаше тя.
— За какво, по дяволите, говориш? — попитах. Но вече знаех. Бях видяла с крайчеца на окото си.
Знаех. Обърнах се и видях един много висок римлянин да седи в новообзаведената ми гостна. Седеше спокойно, преметнал крак върху крак в един позлатен дървен стол.
— Всичко е наред, Флавий — казах. — Познавам го. И наистина го познавах. Защото това бе Мариус.
Мариус, високият келт. Мариус, който ме бе пленил в детството ми. Мариус, когото почти бях разпознала в сенките на Храма.
Той стана веднага.
Приближи се към мен до мястото, където бях застанала сред мрака на атриума, и прошепна:
— Моята прекрасна Пандора!
7
Той се спря за малко преди да ме докосне.
— О, моля те, направи го — казах.
Понечих да го целуна, но той се отдръпна. Из цялата стая имаше лампи. Той се спотайваше в сенките.
— Мариус, разбира се, че си Мариус! И не изглеждаш дори с ден по-стар от времето, когато те видях в момичешките си години. Лицето ти е лъчезарно, а очите ти — колко са красиви. Бих възпяла красотата ти под съпровода на лира, ако можех.
Флавий бавно се бе оттеглил, взел със себе си двете разстроени момичета, без да издаде и звук.
— Пандора — каза Мариус, — ще ми се да можех да те взема в обятията си, но има причини, поради които не мога да го направя. А и ти не бива да ме докосваш, не защото аз не го желая, а защото не съм това, за което ме мислиш. Онова, което виждаш у мен, не е признак на младост. То е нещо толкова различно от копнежите на младостта, че едва сега започвам да осъзнавам колко е мъчително.
Внезапно той извърна поглед. Вдигна ръка, за да ме помоли за тишина и търпение.
— Онова същество броди наоколо — казах аз. Обгорелият кръвопиец.
— Недей да мислиш за сънищата си точно сега каза ми той направо. — Мисли за своята младост.
