— И Цезар Август наистина е казал това! — възкликна очарован легатът.
— Той бе загрижен за вас — казах му аз. — Колко години бяхте прекарали на бойното поле? Женен ли сте?
— О, как копнея да се прибера у дома — отвърна легатът. — Особено сега, когато свалиха от власт моя генерал. Косите на съпругата ми са посивели като моите. Виждам я, когато отиваме в Рим на паради.
— Да, а по време на Републиката задължителната военна служба бе едва шест години. А сега колко време трябва да се сражавате? Дванайсет или двайсет години? Но коя съм аз да критикувам Август, когото обичах като баща си и мъртвите си братя?
Луций разбираше какво става. От устата му излизаше слюнка, когато заговори:
— Трибуне, прочетете моя пропуск! Прочетете го!
Легатът изглеждаше истински ядосан.
Брат ми мобилизира всичките си ораторски умения, а те далеч не бяха големи.
— Тя лъже. Осъдена е. Всички от семейството й са мъртви. Бях принуден да свидетелствам пред Сеянус, защото те искаха да убият самия Тиберий!
— Предал си собственото си семейство? — попита войнът.
— О, не хабете сили за това — казах аз. — Този мъж ме тормози цял ден. Разбрал е, че съм сама жена и наследница и си въобразява, че това е някакво варварско селище в империята, където може да повдига обвинения срещу дъщеря на сенатор, без да има доказателства. Безумни приятелю, бъди по-внимателен. Юлий Цезар превърна Антиохия в град преди по-малко от век. Тук има разквартирувани легиони, права ли съм?
Погледнах легата.
Той се извърна и свирепо изгледа разтреперания ми брат.
— Какъв е този пропуск? — попитах. — Той носи името на Тиберий.
Легатът го грабна от Луций преди той да успее да отговори и ми подаде свитъка. Наложи се да сваля ръката си от кинжала, за да разгъна документа.
— Ах, Сеянус от преторианската гвардия! Знаех си. И вероятно императорът не знае нищо за това. Трибуне, знаете ли, че охраната на двореца печели почти два пъти повече от един легионер? А сега към тях спадат и онези делатори, които са стимулирани да обвиняват хората в престъпления срещу една трета от имуществото на обвиняемия!
Сега легатът внимателно оглеждаше брат ми и всеки негов недостатък излезе наяве; страхливата му поза, треперещите ръце, хитрият поглед и растящото отчаяние в начина, по който присвиваше устни.
Обърнах се към Луций.
— Осъзнаваш ли, безумецо който и да си ти, какво искаш от този опитен римски офицер? Ами ако той повярва в абсурдните ти лъжи? Какво ще стане с него, когато от Рим пристигне писмо, в което се интересуват от моето местонахождение и управлението на богатството ми!
— Господине, тази жена е изменница! — извика Луций. — Кълна се в честта си…
— Що за чест е това? — попита войнът тихо. Погледът му бе прикован в Луций.
— Ако в Рим наистина бе възможно — казах аз, стари семейства като моето да бъдат убивани толкова лесно, както този човек иска да постъпите с мен сега, тогава защо вдовицата на Германик би дръзнала да се изправи на съдебен процес пред Сената?
— Всички те са екзекутирани — каза брат ми, който в момента блестеше в най-черната си светлина, но бе много тържествен, и явно не следеше ефекта от думите си, — всички до един, защото участваха в заговор да убият Тиберий, а аз получих пропуск и ме освободиха, защото докладвах за това, както ми повеляваше дългът, на делаторите и на Сеянус, с когото говорих лично!
Легатът постепенно започваше да разбира ситуацията.
— Господине — обърнах се към Луций, — носите ли някакви други документи за самоличност?
— Не ми трябва нищо друго! — отвърна Луций. Твоята участ е да умреш.
— Същата като тази на баща ти? — попита легатът. — И на съпругата ти? Имахте ли деца?
— Хвърлете я в затвора тази вечер и пишете до Рим! — заяви Луций. — Ще видите, че казвам истината!
— А ти който и да си, къде ще бъдеш в това време? Ще ограбваш дома ми?
— Уличница! — извика Луций. — Не разбирате ли, че всичко това е женска хитрост и опит за отвличане на вниманието?
Войниците бяха изумени, а по лицето на легата се четеше отвращение. Флавий, който стоеше до мен, се размърда.
— Офицер — попита Флавий със смирено достойнство, — какво ми е разрешено да направя за господарката си, за да я избавя от този луд?
— Отново използвате онези думи, господине — казах строго на Луций, — и ще изгубя търпение.
Легатът хвана лакътя на Луций, но дясната ръка на брат ми се спусна върху кинжала.
— Кой сте вие? — настоя легатът. — Някой от делаторите! Казвате, че сте предали цялото си семейство?
— Трибуне — отвърнах аз, докосвайки съвсем леко ръката му, — корените на баща ми могат да бъдат проследени до епохата на Ромул и Рем. Произходът ни е изцяло римски. Същото се отнася до майка ми, която е била дъщеря на сенатор. Този човек говори много… ужасни неща.
— Така изглежда — отвърна легатът, присвил очи, докато оглеждаше Луций. — Къде са твоите приятели тук, другарите ти, къде живееш?
— Нищо не можете да ми сторите! — каза Луций.
Легатът погледна ръката на Луций, поставена върху кинжала.
— Нима се готвиш да го използваш срещу мен? попита той.
Луций изпадна в явно недоумение.
— Защо си дошъл в Антиохия? — настоях да ми каже. — Ти ли донесе отровата, умъртвила Германик?
— Арестувайте я! — извика Луций.
— Не, самата аз не вярвам в това обвинение. Дори Сеянус не би поверил подобно предателство в ръцете на дребен мошеник като теб! Е, какво друго те свързва с това семейство, с този пропуск, за който твърдиш, че е издаден от Сеянус?
Луций бе съвсем объркан.
— Със сигурност нищо в мен не ме свързва с твоите безумни, отвратителни саги и истории — казах аз.
Легатът ме прекъсна.
— Нищо не ви свързва с това име? — Той взе пропуска от ръката ми.
— Абсолютно нищо — отвърнах. — С изключение на този луд, който всява ужас и би могъл да накара хората да повярват, че императорът е изгубил разсъдъка си. Само че той ме замесва в този отвратителен заговор без свидетели или някакво потвърждение, и ме засипва с обиди.
Легатът сгъна пропуска.
— А вие с каква цел сте тук, госпожо? — попита той шепнешком.
— Да живея мирно и спокойно — отвърнах тихо. Да живея в безопасност и под сигурната закрила на римската власт.
Вече знаех, че битката е спечелена. Но трябваше още нещо, за да скрепим победата. Поех още един риск.
Бавно посегнах към кинжала си и го измъкнах изпод мантията.
Луций веднага отскочи назад. Извади кинжала си и се втурна към мен и бе незабавно прободен от легата и най-малко двама от войниците.
Брат ми увисна окървавен върху техните оръжия, погледът му шареше отляво надясно, а после опита да каже нещо, но устата му бе пълна с кръв. Очите му се разшириха; отново понечи да проговори. После, когато войниците издърпаха кинжалите си, тялото му се сви на кълбо върху калдъръма в долната част на стълбите.
Брат ми Луций бе застигнат от блажена смърт. Погледнах го и поклатих глава. Легатът се обърна към мен. Моментът бе важен и аз го разбирах.
