Не знам нищо за това проклето обгоряло същество. Не знам защо сънувам онези сънища. Мисля, че са ми пратени от жена. Може би от Кралицата, която ви описах, тази, която седи на трона в окови и плаче, незнайно защо!
— Никога ли не си виждала този мъж? — попита жрецът.
Римлянинът отговори вместо мен.
— Не е.
— О, отново проявяваш великолепния си талант на оратор! — казах му. — Направо съм възхитена! Защо се криеш зад тогата си? Защо си застанал там, толкова далеч, че да не мога да те виждам? Ти виждал ли си кръвопиеца?
— Бъди търпелива с мен — каза той. Изрече го с толкова обаяние, че не можах да си наложа да му кажа нещо повече. Обърнах се към жреца и жрицата.
— Защо не причакате това черно обгоряло същество — попитах ги, — това немощно създание? В главата си чувам гласове. Но до мен достигат думите на жена, която ме предупреждава за опасност. Жената се смее. Сега искам да си вървя. Искам да си ида у дома. Има нещо, което трябва да направя, но то трябва да се направи добре. Трябва да тръгвам.
— Ще те пазя от врага ти — каза римлянинът.
— Това е прекрасно — отвърнах. — Щом можеш да ме пазиш и знаеш кой е врагът ми, тогава защо не можеш да устроиш засада на този кръвопиец? Да го уловиш в гладиаторска мрежа. Да го промушиш с пет тризъбеца. Петима от вас могат да го уловят. Нужно е само да го задържите до изгрев слънце, и лъчите на Амон Ра ще го погубят. Това може да отнеме два, дори три дни, но те ще го убият. Ще изгори, както аз го направих в съня си. А ти, четящият мисли, защо не помогнеш?
Замълчах, изумена и объркана. Защо ли бях толкова сигурна в това? Защо използвах така небрежно името на Амон Ра, сякаш вярвах в този бог? Познавах бегло преданията за него.
— Това същество знае кога му устройваме засада — казаха жрецът и жрицата. — Знае кога е тук нашият строен приятел и не идва тогава. Ние сме бдителни, търпеливи сме, решаваме, че повече няма да го видим, и тогава то се появява. А ето че и ти се появи със своите сънища.
Отново ме озари ярък, ослепителен проблясък от съня. Бях мъж. Спорех и хулех. Отказвах да направя нещо, което ми бе наредено. Една жена плачеше. Отблъснах онези, които опитваха да ме спрат. Но не бях предвидил, че докато бягам, щях да стигна до безлюдно място, където няма къде да се скрия.
Дори и другите да са говорили, аз не им обърнах внимание. Чувах плача на жената от съня, окованата Кралица, която беше и кръвопийца. „Трябва да пиеш от Извора“ — каза мъжът в съня ми. И той не беше мъж. Аз не бях мъж. Бяхме богове. Кръвопийци. Затова слънцето ме погуби. Това бе силата на един по- могъщ бог. Зад този бляскав спомен се криеха много повече пластове от съня.
Дойдох на себе си, или по-скоро осъзнах присъствието на околните, когато някой сложи чаша вино в ръцете ми. Изпих го. Виното бе превъзходно, от Италия, и аз се почувствах освежена, макар че веднага след това усетих умора. Пътят към къщи би станал много по-изтощителен, ако изпиех още. Нуждаех се от силата си.
— Отнесете го — казах. Погледнах жрицата. — Както ти казах, в съня аз бях една от тях. Те искаха да пия от Кралицата. Наричаха я „Изворът“. Казаха, че не знае как да управлява. Казах ти това.
Жрицата избухна в плач и извърна гръб, привела тесните си рамене.
— Аз бях един от кръвопийците — казах. — Бях жадна за кръв. Чуй ме, аз не обичам кървавите жертвоприношения. Какво знаете вие тук? Дали кралица Изида се намира някъде в този Храм, прикована…
— Не! — извика жрецът.
Жрицата се обърна, пригласяйки ужасена на неговото отрицание.
— Добре тогава, но ми казахте, че има легенди, според които тя съществува някъде в материално изражение. И сега какво мислите, че се случва? Тя ме е повикала тук, за да помогна на това обгоряло немощно създание? Защо мен? Как бих могла да го направя? Аз съм смъртна. Това, че си спомням сънища от минал живот, не ме прави по-силна. Чуйте! Както ви казах, женски глас говореше в съзнанието ми преди по-малко от час, докато стоях на Форума, и той каза: „Аз те призовах“, чух го, и се закле, че няма да позволи да ме отнемат от нея. После се появи този смъртен, който е по-голяма заплаха за мен от всичко, намиращо се в главата ми. Гласът в главата ми ме е предупредил за него! Не желая нищо от вашата загадъчна египетска религия. Отказвам да полудея. Именно вие, всички вие — и най-вече талантливият четец на мисли — трябва да откриете това същество, преди да е създало още неприятности. Позволете ми да продължа пътя си.
Станах и тръгнах да излизам от стаята.
Римлянинът заговори зад гърба ми най-учтиво:
— Нима ще излезете в нощта сама, след като много добре знаете какво ви очаква — враг, който иска да ви убие, а заради нещата, които сте научили от сънищата си, кръвопиецът може да бъде привлечен от вас?
Това бе такъв обрат в поведението на стройния четец на мисли, такава забежка към един полусаркастичен език, че едва не се разсмях.
— Сега си отивам у дома! — заявих непреклонно.
Всички ме умоляваха в нестроен хор:
— Остани в Храма.
— Отказвам категорично — казах аз. — Ако сънищата се явят отново, ще ги запиша.
— Как може да си толкова глупава! — каза римлянинът с вежлив, нетърпелив тон.
Човек би помислил, че той ми е брат!
— Това е непростимо нахалство — отвърнах. — Нима добрите обноски не са задължителни и за магьосниците? — Обърнах се към жреца и жрицата. — Кой е този човек?
Излязох и те ме последваха. Забързах към вратата. Видях лицето на жрицата на светлината.
— Знаем само, че той е наш приятел. Моля те да се вслушаш в съвета ми. Той винаги е правил само добро за Храма. Идва тук да ни чете от египетските книги, които имаме. Купува ги от книжарниците веднага щом ги доставят по море. Мъдър е. Умее да чете мисли, както виждаш.
— Обещахте да ми осигурите охрана — казах аз.
„Аз също ще бъда с теб.“ Това бе гласът на римлянина, макар изобщо да не знаех къде се намира в момента. Нямаше го в голямата зала.
— Ела да живееш в Храма на Изида и нищо лошо няма да ти се случи — каза жрецът.
— Не съм достойна да живея в Храма — отвърнах, като се постарах да звуча колкото мога по-скромна и благодарна. — Ще ви подлудя за една седмица. Моля, отворете вратата.
Измъкнах се навън. Почувствах, че съм избягала от един тъмен, покрит с паяжини коридор, и сега отново се намирах сред римската нощ, заобиколена от римски колони и храмове.
Заварих Флавий да се взира в стъпалата, плътно притиснат в колоната до мен. Четиримата факлоносци се бяха скупчили около нас, много разтревожени.
Имаше и мъже, които явно бяха пазачи на Храма, но те също стояха плътно до портите, както и Флавий.
— Госпожо, върнете се вътре! — прошепна Флавий.
В долната част на стълбите стояха група римски войници с шлемове и в пълна военна униформа, с лъснати брони и къси червени пелерини и туники. Носеха смъртоносните си мечове готови за битка. Бронзовите им шлемове проблясваха, озарени от огньовете на храма.
Военна униформа в самия град. Липсваха само щитове. А кой бе техният предводител?
Брат ми Луций стоеше до предводителя. Беше облякъл червената си военна туника, но не носеше броня и меч. Тогата му бе сгъната на четири и преметната около лявата му ръка. Беше чист, косата му блестеше и видът му издаваше добро благосъстояние. Под лакътя си носеше кинжал, покрит със скъпоценни камъни, а на пояса си бе затъкнал още един.
Той ме посочи разтреперан.
— Ето я — каза. — Единствено тя от цялото семейство не се подчини на заповедта на Сеянус. Имаше заговор да убият Тиберий, но тя е успяла да си плати да я измъкнат от Рим!
Огледах набързо войниците. Имаше двама млади азиатци, но останалите бяха стари и истински римляни.
