Бяха шестима. Боже мой, сигурно ме мислеха за магьосницата Цирцея!
— Върнете се вътре — каза моят многообичан и предан Флавий, — и потърсете убежище.
— Не се тревожи — отвърнах. — Винаги има време за това.
Най-важен бе предводителят, а видях, че е възрастен мъж, по-голям от брат ми Антоний, макар да не бе на възрастта на баща ми. Веждите му бяха гъсти и посивели и бе много гладко обръснат.
Гордо носеше белезите от битките — един на бузата и още един на бедрото. Беше изтощен. Очите му бяха зачервени и той разтърси глава, сякаш да проясни погледа си.
Ръцете на този мъж бяха силно загорели от слънцето, но и с добре оформени мускули. Това говореше, че е участвал във войни — в много, много войни.
Луций заяви:
— Цялото семейство е осъдено. Трябва да бъде екзекутирана незабавно!
Обмислих стратегията си, сякаш самата аз бях император. Веднага заговорих и слязох с две стъпала надолу:
— Вие сте легатът, нали? Сигурно сте много уморен! — Задържах ръката му между своите две. — Под командването на Германик ли бяхте?
Той кимна.
Първият удар бе нанесен!
— Братята ми се сражаваха с Германик на Север продължих аз. — А най-големият, Антоний, живя достатъчно дълго след Триумфалния марш в Рим, за да ни разкаже за костите, намерени при Тевтобургската гора.
— О, госпожо, да бяхте видели онова поле с кости, където бяха обсадили цяла една армия и оставили телата на войниците да изгният!
— Двама от моите братя загинаха в тази битка. Било е по време на буря в Северно море.
— Госпожо, никога не сте виждали такова бедствие. Но нима допускате, че онзи варварски бог Тор би уплашил нашия Германик?
— Никога. Значи сте дошли тук с генерала?
— Следвах Германик навсякъде, от бреговете на Елба на север до южния бряг на река Нил.
— Това е прекрасно, господине, но вие сте толкова уморен — погледнете се, имате нужда от сън. Къде е прочутият губернатор Гней Калпурний Пизон? Защо му отне толкова време да въдвори ред в града?
— Защото той не е тук, госпожо, и не се осмелява да се завърне. Някои твърдят, че готви бунт в Гърция, други — че е избягал, за да спаси живота си.
— Престанете да я слушате! — извика Луций.
— В Рим също не го обичаха много — казах аз. Само Германик бе любимец на братята ми и ценен от баща ми.
— Така е, а ако ни бяха дали още една година само една година, госпожо — щяхме завинаги да потушим пожара, разпален от онзи проклет негодник крал Арминий! Дори нямаше да ни е нужно толкова време! Споменахте Северно море. Ние се сражавахме из цялата територия.
— О, да, из гъстата гора. Но кажете ми, господине, вие присъствахте ли, когато намериха изгубеното знаме на легионите на генерал Вар? Има ли нещо вярно в тази история?
— О, госпожо, никога не сте чували такива викове, както онези, които надаваха войниците, щом издигнаха флага със златния орел.
— Тази жена е лъжкиня и изменница — извика Луций.
Нахвърлих се върху него:
— Недей да преувеличаваш! Вече си изгубил всякакво търпение. Знаеш ли изобщо кои от легионите на генерал Вар са били обсадени при Тевтобургската гора? Съмнявам се! Били са Седми, Осми и Девети.
— Съвсем вярно — каза легатът. — А ние бихме могли да унищожим напълно онези племена. Империята можеше да се простира до Елба! Но поради някаква причина, за която аз нямам право да питам, нашият император Тиберий ни отзова!
— Хм, а след това е осъдил вашия любим предводител за това, че е ходил в Египет.
— Госпожо, пътуването на Германик до Египет не бе с цел да завземе властта. Беше свързано с глада.
— Да, и Германик бе провъзгласен за Imperium Mains на всички източни провинции — казах аз.
— А имаше толкова неприятности! — продължи легатът. — Нямате представа за духа и навиците на местните войници, но нашият генерал бе винаги нащрек! Щом разбра за настъпилия глад, замина незабавно!
— А вие последвахте ли го?
— До един, цялата му кохорта. В Египет той бе очарован от древните паметници, както и аз.
— О, това е било голямо удоволствие за него. Трябва да ми разкажете за Египет! Знаете, че като дъщеря на сенатор нямам право да пътувам дотам. А така бих искала…
— Защо, госпожо? — попита легатът.
— Тя те лъже! — изрева Луций. — Цялото й семейство е избито.
— Поради съвсем проста причина, господин трибун — отвърнах на легата. — Това не е държавна тайна. Рим до такава степен зависи от Египет заради зърното, че императорът иска да предпази страната от това да попадне под властта на един могъщ предател. Несъмнено и вие, подобно на мен, сте израснали в страх от нова Гражданска война.
— Аз се уповавам в нашите генерали — каза легатът.
— И с право. А у Германик сте видели единствено преданост, не е ли така?
— Напълно. Ах, Египет. Там видяхме такива храмове и статуи!
— А пеещите статуи? — попитах. — Видяхте ли онези огромни мъж и жена, които ридаят при изгрев слънце?
— Да, чух ги, госпожо — отвърна той, кимайки енергично. — Чух онзи звук! В него има нещо магическо. Египет е изпълнен с магия!
— Хм. — През тялото ми премина тръпка. Пропъдих я. Внезапно видях два слети образа: на високия римлянин с тогата, и на едно обгоряло лукаво същество! Разсъждавай трезво, Пандора!
— А в Храма на Рамзес Велики — каза легатът — един жрец ни прочете надписите по стените. Всички описваха победи и битки. Това ни разсмя, защото в действителност нищо не се променя, госпожо.
— А губернатор Пизон, вярвате ли на слуховете за него? Не можем ли да ги обсъждаме, без да се боим, защото слуховете не са нещо реално?
— Всички тук го презират! — отвърна легатът. — Той беше лош войн, да си го кажем направо! А Агрипина, многообичаната съпруга на Германик, в момента пътува към Рим, понесла тленните останки на генерала. Тя официално ще обвини губернатора пред сената!
— Да, това е много смело от нейна страна, и точно така трябва да постъпи. Ако хората биват осъждани без съдебен процес, значи живеем в тирания, нали? Е, безразсъдни ми приятелю, не си ли съгласен с това?
Луций остана без думи. Лицето му почервеня.
— А в Тевтобургската гора — казах аз спокойно, — тази мрачна арена на нашата зла орис, видяхте ли разпръснатите кости на погубените ни легиони?
— Зарових ги, госпожо, с тези две ръце! — Легатът повдигна своите съсухрени загрубели длани. — Та кой можеше да каже кои кости са наши и кои — техни? А и госпожо, подиумът на онзи малодушен, подъл крал все още стоеше. Оттам омразният дългокос негодник бе наредил да принесат в жертва нашите войни на неговите езически богове.
Останалите войници кимаха с глава и шепнеха одобрително.
— Аз бях съвсем малка — казах, — когато се разчу за засадата срещу генерал Вар. Но помня нашия Божествен император Август. Той остави косата си дълга в знак на траур и удряше глава в стените, докато плачеше: „Вар, върни ми легионите.“
— Наистина ли сте виждали да го прави?
— О, неведнъж. Една нощ дори присъствах, когато обсъждаха неговото често изразявано мнение, че империята не бива да прави опити да се разраства. Вместо това трябваше да контролира държавите, покорени досега.
