Той сложи ръка на главата ми, сякаш да държи сънищата далеч и да ме избави от тях. А аз въздъхнах, докато галеше косата ми.
Представях си Мариус, блясъка на кожата му. Той така наподобяваше този на Кралицата, а и искрите в очите му бяха съвсем като нейните, и го чух да казва „По дяволите, Пандора, нима мислиш, че исках да съкратят живота ми, а съдбата ми да удължат навеки!“
И преди съзнанието ми да отплава, дойде пълното отчаяние — чувството за безполезност на всички наши усилия. Най-добре би било да сме просто животни — не по-различни от лъвовете на арената.
8
Събудих се. Чувах птиците. Не бях сигурна, н изчислих, че е все още сутрин — средата на сутринта.
Отидох боса в другата стая, а оттам преминах в колонадата. Тръгнах по покритата с плочи пръст и погледнах синьото небе. Слънцето още не се бе издигнало достатъчно високо на небосвода.
Отворих вратата и отидох боса до портата. Попитах първия човек, когото видях — някакъв бедуин с дълъг воал на главата:
— Кое време е? Пладне ли?
— О, не, госпожо — отвърна той. — Още не сме преполовили деня. Успахте ли се? Каква късметлийка сте. — Той кимна и продължи пътя си.
Във всекидневната светеше лампа. Влязох там видях, че тя стои върху бюрото, подготвено за мен от прислугата.
Отгоре имаше мастило и писалки, както и няколко неизписани пергамента.
Седнах и написах всичко, което си спомнях за сънищата. Напрягах очи, за да мога да виждам на фона на тази мъждукаща в сенките лампа, прекалено отдалечена от светлината, която изпълваше свежата зелена градина зад колонадата.
Накрая ръката ме заболя заради бързината, с която пишех. Описах подробно последния сън: факлите, усмивката на Кралицата, начина, по който ми кимна с глава.
Приключих. Докато пишех, оставях страниците да се сушат на пода около мен. Нямаше нито бриз, нито по-силен вятър, който да ги разпилее. Събрах ги една върху друга.
Отидох нарочно в края на градината, за да погледна синьото небе, притиснала към гърдите си купчината листа. То бе синьо и ясно.
— И ти покриваш този свят — казах. — И не се променяш, ако изключим една светлина, която изгрява и залязва — говорех аз на небето. — А после идва нощта, със своите измамни и изкусителни образи!
— Госпожо! — Зад мен стоеше Флавий, много сънен. — Почти не сте спали. Имате нужда от почивка. Върнете се в леглото.
— Веднага върви да ми донесеш сандалите, побързай — казах аз.
И щом той изчезна, същото направих и аз — минах през предния вход на къщата, вървях възможно най-бързо.
Бях изминала почти половината път до Храма на Изида, когато осъзнах колко неудобно е да стъпваш бос по мръсната улица. Осъзнах, че съм облечена с измачканите ленени дрехи, с които бях спала. Косата ми се вееше, но вървях все така бързо.
Бях въодушевена. Не се чувствах безпомощна, както когато напуснах дома на баща си. Не бях изнервена и изправена пред голяма опасност, както предната вечер, когато Луций ме бе причакал с римските войници.
Не бях скована от страха, който изпитах от усмивката на Кралицата в съня. Нито треперех, както при събуждането си.
Не спирах да вървя. Бях завладяна от неописуемата драма и щях да я изгледам до последното действие.
Разминавах се с разни хора — сутрешни работници, един старец с извита тояга. Почти не ги забелязвах.
Изпитах леко хладнокръвно удоволствие от това, че те виждат моята разпиляна коса и изпомачканите ми дрехи. Питах се какво ли е усещането да се откъснеш от цивилизования свят и никога вече да не се притесняваш за вида на облеклото или прическата си, да спиш на тревата, да не се боиш от нищо!
Да не се боиш от нищо! О, това ми се стори така прекрасно.
Стигнах до Форума. Тържищата бяха оживени, просяците бяха плъзнали навсякъде. Носачите разнасяха покрити със завеси носилки във всички посоки. Философите проповядваха своите учения под портиците. Чувах онези оглушителни странни звуци, които винаги долитат от пристанищата — вероятно от разтоварването на стоката, не бях сигурна. Усещах мириса на Оронт. Надявах се тялото на Луций да се носи из нея.
Изкачих стъпалата и влязох направо в Храма на Изида.
— Върховният жрец и жрицата — казах. — Трябва да ги видя. — Минах покрай млада жена, която очевидно бе девица, и отидох в страничната стая, където за първи път бях говорила с тях. Нямаше маса. Бе останало само леглото. Отидох в друго помещение в Храма. Там видях маса. И свитъци.
Чух забързани стъпки. Жрицата дойде при мен. Дневният й грим вече бе положен, а перуката и накитите бяха на мястото си. Не изпитах ужас, щом я погледнах.
— Чуйте — казах. — Сънувах нов сън. — Посочих листата, които грижливо бях подредила на масата. — Описах всичко, за да го прочетете.
Пристигна и жрецът. Приближи се до масата и погледна листата.
— Прочетете всичко, всяка една дума. Прочетете ги сега. Бъдете мои свидетели, за да не се случи нещо с мен!
Жрецът и жрицата стояха от двете ми страни и мъжът внимателно вдигаше всяка една страница, за да я разгледа, без всъщност да прелиства купчината.
— Душата ми не може да намери покой — казах аз. — Тя иска някаква разплата или услуга от мен, не зная кое точно, но тя е жива! Не е просто статуя.
Те се втренчиха в мен.
— Е? Говорете? Всички идват при вас за съвет.
— Но, госпожо — отвърна жрецът, — ние не можем да разчетем това.
— Какво?
— Написано е на най-древната и сложна форма на пиктографското писмо.
— Какво??
Погледнах страниците. Виждах единствено собствените си думи, леещи се задъхано от съзнанието ми, които моята ръка и писалка бяха записали. Не можех да съсредоточа погледа си върху вида на буквите.
Взех последната страница и прочетох на глас:
— Усмивката й бе лукава. Изпълни ме със страх.
Подадох им страницата.
Те категорично поклатиха глави.
Внезапно настана суматоха и Флавий, останал почти без дъх и зачервен, бе въведен в стаята. Носеше сандалите ми. Хвърли ми един поглед и се облегна на стената с видимо облекчение.
— Ела тук — казах.
Той се подчини.
— Сега погледни тези страници и ги прочети, не са ли на латински?
Дойдоха двама боязливи роби, които набързо измиха краката ми и закопчаха сандалите. Флавий се надвеси над мен и погледна страниците.
— Това е древноегипетско писмо — каза той. — Най-древната форма, която съм виждал. В Атина би струвало цяло състояние!
— Току-що го написах! — отвърнах аз. Погледнах към жреца, после към жрицата. — Повикайте вашия висок русокос приятел — казах. — Доведете го тук. Онзи, който умее да чете мисли и да тълкува древните писания.
— Не можем, госпожо. — Жрецът безпомощно погледна жрицата.
— Защо не? Къде е той? Идва само по тъмно, нали? — попитах.
