ме.
— Държа ви, госпожо.
— Елате — каза старецът, който бе станал и ме сложи да седна на стола му.
Над Египет се спусна звездна нощ. Виждах я така ясно, както и магазина в Антиохия, където се намирах по пладне. Погледнах звездите и разбрах, че съм победила. Богът щеше да отсъди, „О, наш многообичан Озирис, моля те да слезеш от тази планина и да погледнеш в сърцето ми и в това на моя съпруг и ако видиш, че съм съгрешила, то, нека кръвта ми да стане твоя.“ Той идваше! Стоеше там, както го бях виждала в детството си, преди жреците на Ра да забранят древния култ. „Справедливост, справедливост, справедливост!“ — скандираше тълпата. Мъжът, който бе мой съпруг, се сниши от страх, щом богът размаха пръст към него, произнасяйки присъдата си. „Дайте ми тази зла кръв, за да я изпия“ — каза богът. — „А после ми донесете дарове. Не се страхувайте от някакви богати жреци. Намирате се пред Бог.“ — Той посочи всеки един от селяните и назова имената им. Владееше занаята си. Можеше да чете мислите им! Устата му се разтегна в гримаса, която разкри кучешките му зъби. Видението изчезна. Гледах втренчено вещите около себе си, сякаш бяха одушевени и отровни.
— О, боже — изрекох с искрена мъка. — Трябва да намеря Мариус. Незабавно трябва да го намеря! — Щом чуеше тези неща, Мариус щеше да ми разкрие истината. Трябваше да го направи.
— Наеми носилка за господарката си — каза на Флавий старият книжар. — Прекомерно е изтощена, а пътят по хълма е твърде дълъг!
— Хълм ли? — надигнах се аз. Този човек знаеше къде живее Мариус! Отново ми прилоша, килнах глава и с уморен глас промълвих: — Моля ви, възрастни господине, обяснете на моя иконом как точно да стигнем до къщата.
— Разбира се. Зная два преки пътя, но единият е малко по-тежък от другия. Ние непрекъснато доставяме книги на Мариус.
Флавий гледаше втрещен.
Опитах да потисна усмивката си. Нещата се развиваха много по-добре, отколкото се бях надявала. Но бях разкъсвана и терзана от виденията за Египет. Мразех вида на пустинята и планините, както и мисълта за боговете на кръвта.
Изправих се, за да потегля.
— Той живее в една розова вила в самия край на града — каза старецът. — Намира се точно до стените, които ограждат реката, последната къща. Навремето жилището е било извън стените, провинциална къща. Разположена е върху каменисто възвишение. Но никой няма да ви отвори през деня. Всички знаят, че Мариус желае да спи по цял ден и да чете през нощта, както е обичайно за него. Оставяме книгите си на момчетата.
— Той ще ме приеме — отвърнах.
— Щом сте написали това, най-вероятно ще го направи — рече старецът.
След това потеглихме. Слънцето бе високо в небето. Площадът бе пълен с купувачи. Жените носеха кошници на главите си. Храмовете гъмжаха от хора. Беше цяло изкуство да се промушваш из тълпата оттук-оттам.
— Хайде, Флавий — казах аз.
Истинско мъчение бе да се съобразявам с бавния вървеж на Флавий, докато изкачвахме хълма, следвайки извивките му, които ни доближаваха до мястото.
— Знаете, че това е безумие! — каза Флавий. — Невъзможно е да е буден през деня, доказахте го на мене и на себе си! Аз, недоверчивият атинянин, и вие, циничната римлянка. Какво правим ние?
Изкачвахме се все по-нагоре, като отминахме много луксозни къщи. Заключени порти. Лай на кучета пазачи.
— Побързай. Вечно ли трябва да слушам твоите поучения? А, ето, виж, скъпи ми Флавий. Розовата къщата, последната. Мариус живее стилно. Погледни стените и портите.
Накрая хванах с ръце железните решетки. Флавий се строполи на тревата до тесния път. Беше капнал.
Дръпнах връвта на звънеца.
Над стените бяха надвиснали тежките клони на дървета. Сред тази плетеница от листа аз различих един силует, който излезе на високата веранда на втория етаж.
— Не можете да влезете! — извика той.
— Трябва да видя Мариус — казах аз. — Той ме очаква. — Сложих ръце на устата си и се провикнах: — Той пожела да дойда. Той ми каза да дойда.
Флавий изрече кратка молитва под нос.
— О, господарке, надявам се да познавате този човек по-добре от брат си.
Засмях се.
— Не може да става дума за сравнение — рекох. Престани да се оплакваш.
Силуетът се бе скрил. Чух шум от бягащи крака.
Накрая пред мене се появиха две малки смугли момчета, почти деца, голобради, с дълги черни къдрици и облечени в красиви туники със златни орнаменти. Приличаха на халдейци.
— Отворете портата, бързо! — казах аз.
— Госпожо, не мога да ви пусна — каза едното от момчетата. — Не мога да пусна когото и да било в тази къща преди да е дошъл самият Мариус. Такива са неговите нареждания.
— А откъде ще дойде? — попитах.
— Госпожо, той идва, когато пожелае и тогава приема, когото пожелае. Моля, кажете ми името си и ще му предам, че сте идвали.
— Или отворете портата, или ще се прехвърля през оградата — казах аз.
Момчетата се ужасиха.
— Не, госпожо, не можете да го направите!
— Е? Няма ли да извикате помощ? — попитах.
Двамата роби гледаха удивени. Бяха толкова красиви. Единият бе малко по-висок от другия. И двамата носеха изящни гривни.
— Така си и мислех — казах. — Тук няма друг, освен вас. — Обърнах се и опитах да хвана гъстата извита лоза, надвиснала над зида. Подскочих и забих лявото си стъпало колкото можах по-високо в избуялата растителност и с още един скок се изтласках с ръце, за да се прехвърля от другата страна.
Флавий бе станал от тревата и се втурна към мен.
— Госпожо, умолявам ви да не го правите — каза той. — Това е много, много лошо! Не можете просто така да прескочите оградата на човека.
Слугите отвътре си говореха нещо като обезумели. Мисля, че беше на халдейски.
— Госпожо, страхувам се за вас! — извика Флавий. Как бих могъл да ви защитя от човек като Мариус? Госпожо, той ще ви бъде много сърдит!
Легнах по корем върху горния край на зида, за да си поема въздух. Градината вътре бе огромна и красива. Ах, какви мраморни фонтани имаше. Двамата роби се бяха отдръпнали и се взираха в мен, сякаш бях могъщо чудовище.
— Моля, моля! — умоляваха ме момчетата в един глас. — Той ще измисли ужасно отмъщение! Не го познавате. Моля, госпожо, почакайте!
— Подай ми изписаните листа, Флавий, побързай. Нямам време за твоето непокорство!
Флавий се подчини.
— О, това наистина е много, много нередно! — каза той. — То ще доведе само до ужасни недоразумения.
След това се спуснах от другата страна на зида, докато острите лъскави листа гъделичкаха цялото ми тяло, и положих глава сред плетеницата от ластари и цветчета. Не се боях от пчелите. Никога не съм се страхувала от тях. Отпуснах се. Здраво стисках изписаните страници. После отидох до портата, за да мога да видя Флавий.
— Остави на мен да се справя с Мариус — казах. Нали не си излязъл без кинжала си.
— Не, не съм — отвърна той и вдигна пелерината си, за да ми го покаже, — и с ваше позволение бих искал сега да го забия в сърцето си, за да съм напълно сигурен, че ще съм вече мъртвец, когато пристигне
