— Какво глупаво нещо? — настоях аз. Приближих се до него. — Да не би това, че съм тук, в Антиохия. Ще ти кажа как стана. Баща ми се погрижи да избягам, и така…
— Не, не, не говоря за това. Искам да си невредима, жива, вън от всякаква опасност и закриляна, за да можеш да разцъфнеш, както е било писано. Погледни се: твоите листенца още не са попарени по краищата, а дързостта ти още повече разпалва красотата ти! Брат ти нямаше шансове срещу твоите познания и реторични умения. И все пак ти заплени войниците и ги превърна в роби със своето превъзходство, без дори за миг да предизвикаш възмущение у тях. Предстои ти дълъг живот! Но аз трябва да намеря начин да те предпазя. Разбираш ли, в това е същността. Трябва да напуснеш Антиохия през деня.
— „Приятел на Храма“ — така те нарекоха жрецът и жрицата. Казаха, че можеш да разчетеш древните надписи. Казаха, че си изкупил всички египетски книги, когато са пристигнали в пристанището. Защо? Ако търсиш нея, Кралицата, потърси я чрез мен, защото самата тя каза, че ме призовава.
— Не тя е говорила в сънищата! Не знаеш кой е изрекъл тези думи! Ами ако тези сънища извират от бродещата ти душа? Ако си живяла и преди? А сега идваш в Храма, където те дебне едно от онези омразни древни божества и си в опасност. Трябва да се измъкнеш — от това място, от мен, и от онзи ранен преследвач, когото ще открия.
— Не ми казваш всичко, което знаеш! Какво е станало с теб, Мариус? Какво? Кой ти причини това чудновато излъчване? Това не е наметало, светлината идва отвътре!
— По дяволите, Пандора, нима мислиш, че исках да съкратят живота ми, а съдбата ми да удължат навеки! — Той страдаше. Погледна ме, без желание да говори, и аз почувствах как от него струи такава болка, такава самота, че за миг стана нетърпимо.
Долових полъха на собствената си мъка от изминалата дълга нощ, когато бях силно поразена от пълното безсмислие на всякакви религии и вероизповедания, а самият стремеж към праведен живот не бе нищо друго, освен капан за глупци.
Внезапно той ме изненада като ме обгърна с ръце, прегръщаше ме силно и нежно търкаше буза в косата ми, целувайки главата ми. В думите му прозираше мека като коприна нежност:
— Пандора, Пандора, Пандора — промълви той. Красивото малко момиченце, превърнало се в прекрасна жена.
Държах в ръце тази твърда статуя на най-прекрасния и забележителен мъж, когото някога бях виждала или познавала: държах я, но този път чух как бие сърцето му, долових отчетливия му ритъм.
— О, Мариус само ако можех да склоня глава до твоята. Да можех да се оставя на твоята закрила. Но ти ме пъдиш! Не обещаваш покровителство, а ме обричаш на бягство, скитане и още кошмари, на тайнственост и отчаяние. Не. Не мога.
Отблъснах ласките му. Усещах неговите целувки върху косата си.
— Не ми казвай, че няма да те видя повече. Не си мисли, че мога да понеса и това, редом с всичко случило се. Нямам си никого тук, а после се появява не друг, а човекът, оставил такъв отпечатък в моминското ми сърце, че следите от него са по-дълбоки от тези върху най-скъпата монета. И ми казваш, че повече няма да се видим, че трябва да тръгвам.
Извърнах се.
В очите му проблесна похот. Но той я превъзмогна. С едва доловима усмивка ми призна тихо:
— Ах, как се възхитих на това, което направи с легата. Помислих, че двамата с него със собствени сили ще планирате превземането на германските племена. — Той въздъхна. — Трябва да започнеш почтен живот, охолен живот — живот, който да поддържа и тялото, и душата ти. — Лицето му бе озарено от нов пламък. Погледна ме — първо гърдите ми, после бедрата, а накрая лицето ми. Засрами се и опита да го прикрие. Похот.
— Все още ли си мъж? — попитах.
Не ми отговори. Но изражението на лицето му охладня.
— Никога няма да разбереш напълно какъв съм!
— Ах, но не си и мъж! — казах. — Права ли съм? Не и мъж.
— Пандора, ти нарочно ме дразниш. Защо? Защо го правиш?
— Тази промяна — това, че се движиш сред кръвопийци, не е увеличило ръста ти. А дали е увеличило други части от тялото ти?
— Моля те, престани — каза той.
— Ти ме желаеш, Мариус. Кажи, че е така. Виждам го. Потвърди го с думи. Какво ще ти струва това?
— Вбесяваш ме! — отвърна той. Лицето му почервеня от гняв и толкова силно присви устни, че те побеляха. — Слава Богу, че не те желая! Не и дотам, че да изменя на любовта заради някакъв мимолетен греховен екстаз.
— Хората от Храма не знаят какъв си всъщност, нали?
— Не! — каза той.
— И ти няма да ми разкриеш сърцето си.
— Никога. Ще ме забравиш и тези сънища ще изчезнат. Обзалагам се, че аз самият мога да ги накарам да изчезнат, като се моля за теб. И ще го направя.
— Много набожно поведение — отвърнах. — Какво те сближава толкова с древната Изида, която е пила кръв и е била Източникът?
— Не произнасяй тези думи, всички те са лъжи, до една. Не си сигурна, че видяната от теб Кралица е била Изида. Какво си научила от тези кошмари? Помисли. Разбрала си, че тази Кралица е била пленена от кръвопийци, които е осъдила! Те са били лоши. Мисли. Върни се в съня. Мисли. Тогава си помислила, че са лоши, и сега мислиш същото за тях. Докато беше в Храма, ти долови духа на злото. Знам, че го направи. Наблюдавах те.
— Да. Но ти не си лош, Мариус, не можеш да ме убедиш в това! Тялото ти е като мраморна статуя, кръвопиец си, но приличаш на бог и не си лош!
Той понечи да възрази, но отново замлъкна. Погледна с крайчеца на окото си. После бавно извърна глава и погледът му се зарея из покрива на колонадата.
— Зората ли настъпва — попитах, — това лъчите на Амон Ра ли са?
— Ти си най-влудяващото човешко същество, което някога съм срещал! — каза той. — Ако се бях оженил за теб, рано щеше да ме вкараш в гроба. Щеше да ми спестиш всичко това!
— Кое щях да ти спестя?
Той повика Флавий, който през цялото време стоеше наблизо и чу всичко.
— Флавий, сега си тръгвам — каза Мариус. — Така трябва. Но ти я пази. Щом се стъмни, ще дойда пак по най-бързия начин. Ако някой ме изпревари, някой жестоко белязан и ужасяващ нападател, прицели се в главата му с меча си. Нали запомни, в главата? Но, разбира се, твоята господарка несъмнено ще успее да ти помогне да я защитиш.
— Да, господине. Трябва ли да напуснем Антиохия?
— Мери си приказките, верни ми друже — казах аз. — Аз съм господарката тук. Няма да напускаме Антиохия.
— Постарай се да я убедиш да се подготви за път — каза Мариус.
Той ме погледна.
Последва дълго мълчание. Знаех, че чете мислите ми. После през тялото ми премина тръпка от кървавите ми сънища. Видях, че очите му светнаха. Нещо в изражението му се промени. Отърсих се от съня, обзета от ужас. Отказах да приема този ужас.
— Нещата са взаимосвързани — прошепнах, — сънищата, Храмът, твоето присъствие там и това, че те повикаха на помощ. Какъв си ти, някакъв светъл бог, слязъл на Земята, за да преследва мрачните кръвопийци, а? Жива ли е Кралицата?
— О, де да бях такъв бог! — каза той. — Ако можех, щях да бъда! В едно съм сигурен: няма да бъдат създавани повече кръвопийци. Нека поднасят цветя пред олтарите на базалтовите си статуи!
Изпитах силна любов и внезапно се втурнах към него.
— Вземи ме със себе си където и да отиваш.
— Не мога! — каза той. Примигна, сякаш нещо бе наранило очите му. Не успя да изправи главата си съвсем.
