Обикнах те, когато бе едва десетгодишна. Щом навърши петнайсет години, поисках ръката ти от баща ти.
— Наистина ли? Той изобщо не ми го е казвал.
Той отново погледна встрани. После поклати глава.
— Обгорелият — казах аз.
— Опасявах се от това — прокле се той. — Той те е проследил от Храма! О, Мариус! Какъв глупак си. Падна в ръцете му. Но той не е толкова умен, за какъвто се мисли.
— Мариус, ти ли ми прати сънищата?
— Не, никога! Бих направил всичко по силите си, за да те предпазя от себе си.
— А от старите легенди?
— Не прибързвай с изводите, Пандора. Зная, че невероятната ти съобразителност ти послужи добре пред твоя омразен брат Луций и благородния легат. Но недей да мислиш твърде много за… сънища. Сънищата са маловажни и преходни.
— Значи сънищата са дошли от него, онзи противен обгорял убиец?
— Нямам обяснение! — отвърна той. — Но недей да мислиш за образите. Недей да го храниш с мислите си.
— Той умее да чете мисли — казах аз; — също като теб.
— Да. Но ти можеш да прикриеш мислите си. Това е умствен прийом, който можеш да овладееш. Би могла да заключиш душата си в малка метална кутия в главата си.
Разбрах, че той изпитва голяма болка. Излъчваше неизмерима мъка.
— Не можем да допуснем това да се случи! — настоя той.
— За какво говориш, Мариус? За женския глас, или…
— Не, замълчи.
— Няма! Ще разнищя тази история!
— Трябва да следваш указанията ми! — Той пристъпи напред и отново посегна да ме докосне, да ме вземе в обятията си, както би направил баща ми, но в крайна сметка не го направи.
— Не, ти трябва да ми разкажеш всичко — казах аз.
Бях удивена от белотата на кожата му, от безупречното й съвършенство. А блясъкът в очите му отново ми се стори почти нереален. Нечовешки.
Едва сега видях цялото великолепие на дългата му коса. Наистина приличаше на своите предци, келтите. Косата му стигаше до раменете. Тя бе златистобляскава, много светла и пшениченожълта, цялата на меки къдрици.
— Виж се само! — прошепнах. — Ти не си жив човек!
— Не, ти хвърли един последен поглед, защото си тръгваш оттук!
— Какво? — казах. — Последен поглед? — повторих думите му. — За какво говориш! Та аз току-що пристигнах, направих планове, отървах се от брат си! Няма да си тръгна оттук. Да не би да искаш да кажеш, че ме напускаш?
По лицето му се четеше ужасна болка и дръзка молба, каквито не бях виждала у друг човек досега. Дори у баща ми, който бе действал така бързо в онези последни фатални мигове у дома, сякаш просто бе решил да ме изпрати да извърша някоя важна задача.
Очите на Мариус бяха зачервени. Той плачеше, очите му бяха възпалени от сълзите! Не! Тези сълзи наподобяваха сълзите на величествената Кралица от съня, която плачеше, прикована към трона си, а те обливаха бузите, гърлото и дрехите й.
Той понечи да го отрече. Поклати глава, но знаеше, че съм напълно убедена в това.
— Пандора, когато видях, че си ти — поде той, когато дойде в Храма и разбрах, че ти си сънувала онези кървави сънища, направо обезумях. Трябва да те заведа далеч от всичко това, далеч от всяка опасност.
Изтръгнах се от неговото обаяние, от красотата, която излъчваше. Наблюдавах го хладнокръвно и се вслушвах в думите му, без да пропусна нито един детайл — от блясъка в очите му, до начина, по който жестикулираше.
— Трябва незабавно да напуснеш Антиохия — каза той. — Тази нощ ще остана при теб. А на сутринта, заедно с твоя предан Флавий и двете почтени момичета, ще заминеш оттук. През деня ще се отдалечиш на мили от това място и онова същество няма да може да те последва! Не ми казвай къде възнамеряваш да отидеш. Можеш да решиш утре сутрин на пристанището. Имаш достатъчно пари.
— Мариус, ти си този, който сънува, аз няма да заминавам никъде. От кого точно искаш да избягам? От плачещата Кралица, седнала на своя трон? Или от дебнещото обгоряло същество? Зовът на Кралицата ме застигна дори на стотици мили в морето. Тя ме предупреди за моя зъл брат. А от онова същество лесно мога да се отърва. Не се страхувам от него. Познавам го добре от своите сънища и знам как го е наранило слънцето, така че сама мога да го прикова към стената, докато то изгрее.
Той мълчеше и хапеше устни.
— Ще го направя заради нея, заради Кралицата от сънищата, ще отмъстя заради нея.
— Пандора, умолявам те.
— Безсмислено е — отвърнах. — Нима мислиш, че съм стигнала толкова далеч, за да избягам отново? А и гласът на жената…
— Откъде знаеш, че това е същата Кралица, която си сънувала? В този град може би има и други кръвопийци. Мъже, жени. Всички те желаят едно и също нещо.
— И ти се страхуваш от тях?
— Ненавиждам ги! И трябва да стоя настрана от тях, да не им давам онова, което желаят! Никога да не им го давам.
— О, разбирам всичко — отвърнах.
— Не разбираш! — каза той навъсено. Бе така жесток, така съвършен.
— Ти си един от тях, Мариус. Непокътнат си. Не си обгорял. Те се нуждаят от твоята кръв, за да се излекуват.
— Как можа да си помислиш подобно нещо?
— В моите сънища, те наричат Кралицата „Изворът“.
Втурнах се към него и го впримчих в обятията си! Той бе неимоверно силен, твърд като камък! Никога не бях усещала толкова твърди мускули у един мъж. Склоних глава на рамото му и почувствах колко студена е бузата му!
Но той ме прегърна нежно с две ръце, милваше косата ми и свали всички фиби от нея, като я остави да се спусне по гърба ми. Усетих как цялата ми кожа настръхва.
Твърдост, такава твърдост, но лишена от пулса на живота. В неговите нежни, сладостни ласки не усещах топлината на човешката кръв.
— Скъпа моя — каза той, — не знам кой ти праща тези сънища, но знам едно. Аз ще те пазя от тях. Никога няма да станеш част от онази древна история, която предават от уста на уста, както и да се мени светът! Аз няма да го допусна.
— Обясни ми тези неща. Няма да ти помогна, докато не ми обясниш всичко. Позната ли ти е болката на Кралицата от съня? Нейните сълзи са като твоите. Виж: кръв. Изцапал си туниката си! Кралицата тук ли е, тя ли ме призовава?
— Ами ако те е призовала и иска да те накаже за онзи минал живот, който сънуваш и в който злите богове са я оковали? Ако наистина е така!
— Не — отвърнах. — Тя не възнамерява да го направи. Освен това аз не бих сторила онова, за което говорят тъмните богове от съня. Не бих пила от „Извора“. Аз избягах и затова умрях в пустинята.
— Ах! — Той вдигна ръце! Отдалечи се. Погледна навън към тъмната колонада. Само звездите огряваха дърветата. Видях слаба светлина, която идваше от далечната трапезария в срещуположния край на къщата.
Погледнах го. Видях високото му тяло и изправения му гръб и начина, по който стоеше като прикован върху покрития с мозайки под. Русата му коса блестеше на лампите.
Чух го, макар че шепнеше, застанал с гръб към мен.
— Как можа да се случи такова глупаво нещо!
